Определение № 320 от 31.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1667/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Т. Б. от [населено място] срещу решение № 1502 от 22.12.2023 г. по гр. д. № 1247/2023г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 946 от 27.02.2023 г. по гр. д. № 13003/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, I-10 състав, с което е уважен предявеният от Б. И. А. от [населено място] срещу касатора иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на сумата 200 000 лв. по запис на заповед от 08.01.2020 г. с падеж 12.03.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.03.2021 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 15784/2021 г. на Софийски районен съд, 180 състав. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода за дължимост на исковата сума. Според касатора, въззивният съд не е отдал нужното значение на фактите по въвеждането му в заблуждение от неговата дъщеря В. П. да подпише процесния запис на заповед, договор за заем и разписка и че изложените в акта мотиви се основават на предположения и възможни хипотези, но в тях не е даден логичен отговор на основния въпрос – защо дъщерята му е представила договор за заем за 100 лв. с фалшифицирани негови подписи и къде са автентичните. В касационната жалба са описани всички факти по случая и са развити подробни съображения в подкрепа на твърдението на касатора че процесният договор за заем е подписан при измама и като такъв е унищожаем по смисъла на чл. 29, ал. 1 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че „допускането на въззивното решение до касационно обжалване по поставените въпроси би допринесло и за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото, за затвърждаване на съществуващата по отношение на тях съдебна практика на ВКС“. Освен това, се твърди, че „всички посочени обстоятелства правят обжалваното определение на САС и очевидно неправилно“. Ответникът по касация – Б. И. А. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 11.04.2024 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от Б. И. А. от [населено място] срещу С. Т. Б. иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на сумата 200 000 лв. по запис на заповед от 08.01.2020 г., въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за дължимост на тази сума. Приел е, че: процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на вземането на ищеца по сключения между него и ответника договор за заем от 03.01.2020 г. за сумата 600 000 лв., която сума е получена от последния с разписка от 08.01.2020 г.; записът на заповед е валиден менителничен ефект, по който е възникнало вземане в размер на 200 000 лв. и предвид настъпването на неговия падеж на 12.03.2020 г., към датата на заявлението по чл. 417 ГПК, вземането по него е изискуемо. Решаващият състав е счел за неоснователно възражението на ответника за нищожност на записа на заповед и на договора за заем поради липса на съгласие за поемане на задължението по тях, като се е позовал на заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-графическа експертиза, установяващо, че както записът на заповед, така и договорът за заем и разписката за получаване на заемната сума са автентични, тъй като са подписани от ответника С. Т. Б.. Като неоснователно е преценено и възражението за унищожаемост на процесния запис на заповед и договора за заем поради подписването им от С. Б. при умишлено въвеждане в заблуждение относно документите, които подписва. Въззивният съд е счел за недоказани твърденията на ответника по иска, че дъщерята му е създала у него невярна представа, че той подписва документи за бърз кредит в размер на 100 лв. от дружеството, в което тя работи, подменяйки документите за бързия кредит (договор за бърз кредит и договор за поръчителство от 29.12.2020 г.) с процесния договор за заем, разписката и записа на заповед. Приел е, че единственият свидетел, за когото има данни да е присъствал при подписване на документи от С. Б., дадени му от неговата дъщеря В. П., не е възприел съдържанието на документите, подписани от ответника в негово присъствие. Взел е предвид и обстоятелството, че договорът за заем е от дата 03.01.2020 г., разписката и записът на заповед са от дата 08.01.2020 г., т. е. тези документи са подписани около дванадесет месеца преди датата на подписване на договора за бърз кредит и за поръчителство. Съдебният състав е отдал значение също и на визуалната разлика в оформлението на посочените документи, в обема и съдържанието им. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване, необходимо е поставените от касатора въпроси (материалноправни и/или процесуалноправни) да отговарят на определени изисквания – да са обусловили изхода на конкретното дело и по отношение на тях да е осъществено едно или повече от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания. Според цитирания тълкувателен акт, посочването на правния въпрос от значение за изхода на делото е задължение на касатора, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и именно той определя рамките, в които Върховен касационен съд селектира касационните жалби. Изрично е подчертано, че обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да е посочен този въпрос и че касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба или в изложението, а може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на делото. В случая, представеното от касатора изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изобщо не съдържа изрично формулирани въпроси, по отношение на които да бъде извършена преценка относно предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, т. е. дали въпросите са обуславящи за изхода на делото, както и дали е налице заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложението е буквално повторение на развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение. Следователно, касаторът не е провел разграничение между основанията за допускане на касационното обжалване (280, ал. 1 и ал. 2 ГПК) и основанията за касационно обжалване (чл. 281, т. 3 ГПК). Липсата на поставени въпроси и недопустимостта същите да бъдат изведени служебно от касационната инстанция изключват обсъждане на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Друг е въпросът, че същото е заявено напълно бланкетно – с цитиране само на законовата разпоредба, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки съгласно указанията в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение, което е самостоятелна причина за недопускане на касационния контрол. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с буквално повторение на развитите в самата касационна жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение, които оплаквания обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, предвид липсата на заявено от ответника по касация искане за присъждане на разноски, дължимостта на такива не подлежи на обсъждане. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК