Определение № 3680 от 22.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3525/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от Д. В. Й., действащ чрез своя законен представител и баща В. В. Й., чрез пълномощник адв. П. П.. Касаторът е останал недоволен от решение № 132 от 30.03.2023 год. по въззивно гр. д. № 18/2023 г. на Плевенския окръжен съд, с което, след частична отмяна на решението № 1476 от 13.10.2022 год. по гр. д. № 8030/2021 год. на Плевенския районен съд, са отхвърлени предявените от него искове с правно основание чл. 108 ЗС в частта им за осъждане на ответника Н. Х. К. да отстъпи и предаде владението върху 1/4 идеална част от дворно място с площ 532 кв. м. и изградена в него сграда, представляваща селскостопанска постройка, преустроена в жилищна сграда с площ 60 кв. м., заснети с идентификатори *** и **** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД18-71/06.06.2008 год. на ИД на АГКК. В касационната жалба се поддържа становище за незаконосъобразност и очевидна неправилност на въззивното решение. Искането е за неговата отмяна и постановяване на решение по същество на спора, с което да бъде уважена изцяло претенцията за ревандикация на посочените имоти. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по формулирани конкретни правни въпроси. Ответникът Н. Х. К., представляван от адв. М. А., оспорва жалбата в писмен отговор. Излага съображения за отсъствие на основания за допускането ѝ до касационно обжалване, съответно за неоснователност на поддържаните доводи за неправилност на обжалваното решение. Претендира разноски за адвокатска защита пред касационната инстанция. Конституираната като заинтересована страна Дирекция „Социално подпомагане“, отдел „Закрила на детето“ - гр. София не взема становище. Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима – същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по предпоставките за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съобразява следното: По делото не е било спорно, че ищецът Д. Й. е собственик на по 1/4 идеална част от процесните недвижими имоти, както и че собствеността е придобита въз основа на договор за дарение от 17.05.2021 год., обективиран в нотариален акт № 62, том ІІ, рег. № 2283, дело № 188/2021 год. на нотариус П. Ц.. Установено е, че ответникът Н. К. се легитимира като собственик на останалите 3/4 идеални части от построената в имота сграда с идентификатор ****. Собствените си 360/532 идеални части от правото на собственост върху дворното място е прехвърлил с договор за покупко-продажба от 26.03.2021 год. в полза на третото за процеса лице М. Й., но си е запазил пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху тях. По делото е представен и препис от влязло в сила решение по гр. д. № 3061/2007 год. на Плевенския районен съд, с което на основание чл. 32, ал. 2 ЗС е разпределено ползването на процесното дворно място и сградите в него между съсобствениците към онзи момент - С. П. /праводател на ищеца/, Н. К. и В. М.. С него е определена за реално ползване от Н. К. реална част от празното дворно място с площ от 125 кв. м., означена на скицата - неразделна част от решението, както и му е предоставено да ползва стопанската постройка, преустроена в жилищна сграда - процесната сграда с идентификатор ****. Доказано е още, че на 28.06.2021 год. ответникът Н. К. се е снабдил с изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изп. дело № 593/2021 год. по описа на ЧСИ В. С.. Съгласно отразеното в протокол от 18.11.2021 год., по изпълнителното дело е постъпила молба от С. К., като наемател на процесната стопанска постройка, преустроена в жилище, с искане да бъде отсрочено разпределението на реалното ползване. По настоящото дело, пред първоинстанционния съд, ищецът е искал допускане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ по горепосоченото изпълнително дело, което обезпечение е било първоначално допуснато от районния съд, но отменено по жалба на ответника с определение № 525 от 08.04.2022 год. по въззивно ч. гр. д. № 239/2022 год. по описа на Плевенския окръжен съд. Съобразявайки така изложените факти и след като е обсъдил свидетелските показания на С. К., В. С. и М. М., въззивният съдебен състав е приел за безспорно установено, че процесната сграда се обитава повече от 10 години от С. К. - бивша съпруга на ответника Н. К. и баба на малолетното дете - ищеца Д. Й.. Това обстоятелство съдът е намерил, че се потвърждава още от: уведомление № 995 от 27.05.2021 год., чрез ЧСИ П. Д., до Н. К., с което последният е уведомен, че ищецът, като собственик на 1/4 ид. част от имоти с идентификатори *** и ****, е отдал под наем същите на С. К. и последната има право ги ползва; съответно изпратена от Н. К. до С. К. нотариална покана от 30.06.2021 год., с която последната е поканена да освободи сградата в 20-дневен срок от съобщението. Въз основа на тези данни съдът е приел от една страна, че по делото не се установява с категоричност ответникът да владее изцяло дворното място и да не допуска ищеца и неговите родители до имота без основание. От друга страна, влязлото в сила решение по гр. д. № 3061/2007 год. на Пловдивския районен съд има действие спрямо ищеца, в качеството му на правоприемник на С. П., относно разпределеното ползване на дворното място и стопанската сграда и тъй като по силата на това решение сградата е разпределена за ползване от ответника, то искът е неоснователен и на това основание /освен факта, че същата изобщо не се установява да е във владение на ответника/. С тези мотиви е отхвърлил изцяло претенциите на ищеца в тяхната осъдителна част за предаване на владението над процесните имоти, а по отношение на установителната част на исковете е потвърдил решението на районния съд за тяхното уважаване. След преценка, настоящият съдебен състав намира, че правните изводи на съда по предмета на спора, формирани въз основа на приетите за установени фактически положения, не разкриват признаците на очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Дали искането за предаване владението на претендираната идеална част ще бъде уважено от съда, зависи от това дали по делото ще бъдат установени предпоставките по чл. 108 ЗС, съобразно наведените от ищеца съсобственик твърдения и направените възражения от ответника. Съдът може да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца /ТР № 3 от 05.01.2022 год. на ВКС по тълк. д. № 3/2020 год., ОСГК/. При отрицателно становище относно установеността на тези твърдения на ищеца, искът в осъдителната му част се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне. Последното е въпрос на доказване, като обосноваността на достигнатите констатации в обжалваното решение не може да бъде проверявана в хода на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби. Логически и правно обоснован е изводът за това, че искът по чл. 108 ЗС не може да бъде използван за преуреждане на установения по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС режим на ползване на общата вещ. Същият е предоставен като способ за защита на съсобственик в хипотеза, в която се установява, че правата му съобразно установеното разпределение са нарушени - обстоятелство, каквото не е установено по делото. Разпределението не се извършва с оглед на личността на съсобственика и остава валидно до неговото изменение по законоустановения ред. Прехвърлянето на притежаваните идеални части от вещта от един съсобственик на трети лица може да представлява съществено изменение на обстоятелствата, обосноваващо промяна на установения режим по чл. 32, ал. 2 ЗС, но само по себе си не води до неговото автоматично отпадане. Когато е налице изменение в обема на правата на съсобствениците, което прави извършеното реално разпределение несъответно на новото фактическо положение, отношенията следва да бъдат преуредени чрез ново споразумение по чл. 32, ал. 1 ЗС, а при невъзможност за постигане на съгласие - чрез иска по чл. 32, ал. 2 ЗС. В този смисъл: решение № 25 от 22.04.2014 год. на ВКС по гр. д. № 3985/2013 год., II г. о., решение № 97 от 10.07.2013 год. на ВКС по гр. д. № 866/2012 год., I г. о., решение № 224 от 28.06.2012 год. на ВКС по гр. д. № 694/2011 год., I г. о., решение № 891 от 19.02.2010 год. на ВКС по гр. д. № 1001/2008 год., I г. о. Обстоятелството, че ищецът е сключил договор за наем с трето лице също не обосновава очевидна неправилност на достигнатите от въззивния съд правни изводи. Причината за това е, че когато съсобствената вещ е отдадена под наем само от един или повече от съсобствениците, които не притежават повече от половината от имота, този договор не е противопоставим на всеки един от останалите съсобственици на имота заедно или поотделно /решение № 314 от 17.02.2012 год. на ВКС по гр. д. № 1548/2010 год., III г. о./. По-нататък, в изложение към касационната жалба касаторът поставя въпроса за необходимостта да бъдат обсъдени във въззивното решение всички своевременно заявени възражения и доводи на въззивника във въззивната жалба. Поддържа същият да е разрешен в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 год., ОСГК, както и с решения на касационната инстанция по чл. 290 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с оплакване за необсъждане на съображенията във въззивната жалба, че по образувано от ищеца гр. д. № 6737/2021 год. пред Плевенския районен съд за ново разпределение на ползването по чл. 32, ал. 2 ЗС е постановено определение за спиране на производството от 10.01.2022 год. до приключване на спора по чл. 108 ЗС. Този довод е бил ирелевантен към предмета на настоящия спор и в този смисъл съдът не е имал задължение да го обсъжда. Правилността на определението за спиране на производството по друго гражданско дело между страните не е следвало да бъде проверявана от въззивния съд. Съответната защита при неговата незаконосъобразност ищецът - касатор е могъл да получи при обжалването му по реда на чл. 274 и сл. ГПК. Ето защо, поради своята неотносимост към предмета на спора, не следва да бъде обсъждан вторият поставен въпрос - „Следва ли да се обвързва произнасянето относно владението с производство по разпределение на ползването и кое от двете е водещо?“. Несъстоятелен е и доводът за противоречие с т. 2а от ТР № 4 от 14.03.2016 год. на ВКС по тълк д. № 4/2014 г., ОСГК, поради това, че въззивният съд не се бил произнесъл в диспозитива си по въпроса за собствеността. Както е видно от мотивите към обжалваното решение, съдебният състав е изложил конкретни съображения относно правилността на постановеното от районния съд решение в неговите установителни части за признаване правата на ищеца в съсобствеността. Тази воля е намерила съответно отражение в диспозитива на въззивния съдебен акт, съгласно който решението на районния съд се потвърждава в останалите му обжалвани части – т. е. тези за признаване ищеца за собственик. Изложените съображения налагат извода за необоснованост на релевираните доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК. При този изход в полза на ответника по касация следва да се присъдят поисканите разноски за адвокатска защита пред касационната инстанция в размер на 500 лв., съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 24.07.2023 год. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.