Определение № 50453 от 22.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1290/2022 г.

Производството e по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх.№ 265314 от 31.01.2022 г. на Столична община, представлявана от кмета Й. Ф. чрез главен юрисконсулт К. М. срещу въззивно Решение № 266879 от 08.12.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 6512/2020 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ „д” въззивен състав. Ответниците по касация В. Н. И. и Н. Н. Т. са депозирали отговор чрез адвокат М. Й. от САК, като възразяват, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски. По искането за допускане на касационно обжалване,Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено Решение № 57574 от 04.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 34251/2019 г. по описа на СРС, ГО, 35 състав, вместо което е постановено, че на основание чл. 124 ГПК съдът признава за установено по отношение на ответника Столична община, че ищците В. Н. И. и Н. Н. Т. са собственици съответно на три четвърти идеални части за В. Н. И. и една четвърт идеална част за Н. Н. Т. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-48 от 12.10.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 65,14 кв.м., при съседи – СОС с идентификатори: на същия етаж - ***** и *****; под обекта - *****; над обекта - *****, заедно с припадащото му се избено помещение № 12 и 0,584 % идеални части от общите части на сградата. Присъдени са разноски за двете съдебни инстанции. В качеството им на ищци В. Н. И. и Н. Н. Т. са поддържали, че са придобили правото на собственост върху процесния имот на основание договор за покупко-продажба, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ (отм.) между В. Н. И. и М. И. Б. от една страна и от друга Столична община, както и наследствено правоприемство след смъртта на М. И. Б.. Ответникът е оспорил иска с довод, че договорът за покупко-продажба, от който ищците черпят правата си, не е породил вещно-прехвърлителен ефект, тъй като не е подписан от ищцата В. Н. И. и наследодателя на ищците М. И. Б.. Въззивният съд е обсъдил събраните в производствата пред първата и въззивната инстанции доказателства и е приел за установено, че купувачите надлежно са определени за такива относно процесния имот, въведени са във владение и са заплатили изцяло цената за процесното жилище. Бил е изготвен договор за покупко-продажба на имота, който е подписан от продавача. Договорът за покупко-продажба в случая е по реда на чл. 117 ЗТСУ (отм.) и се изисква писмена форма за неговата действителност. Такъв договор е установено, че е съставен и подписан от страна на продавача - от директора на ГДИС. Доказано е и съгласие на купувачите за сключването на договора - подписани са протоколите за определяне на купувач и въвод във владение и е заплатена продажната цена. Съгласно чл. 14 ЗЗД договорът се счита сключен в момента, в който приемането достигне у предложителя. В случая безспорно приемането е достигнало до ответника Столична община. С чл. 18 ЗС е установено, че договорите с които се извършва придобиване и разпореждане с имоти - частна държавна или общинска собственост, се сключват в писмена форма и се вписват по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота, а нотариална форма не е необходима. В случая всички тези предпоставки са налице. Няма основания да се счита, че фактическият състав не е завършен, тъй като са установени насрещните волеизявления на страните и наличието на писмен договор, който е вписан, вписана е законна ипотека и цената е заплатена. Обобщено е, че ищците се легитимират като собственици на процесния имот на твърдяното придобивно основание и при посочените в исковата молба квоти. В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса „Когато се касае за договор, за който законът изисква форма за действителност (като настоящия договор за прехвърляне на недвижим имот от държавата на частно лице, за който съгласно чл. 18 ЗС законът изисква писмена форма), прехвърлителното действие на договора настъпва в момента, в който приемането достигне у предложителя, като в случая безспорно приемането е достигнало до продавача Столична Община, или когато се спази тази форма, т.е. когато се състави и подпише и от двете страни договор в съответната форма?”. Според касатора този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 236 от 11.06.2012 г. по гр.д.№ 97/2012 г. на ВКС, І г.о. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С посоченото от касатора Решение № 236 от 11.06.2012 г. по гр.д.№ 97/2012 г. на ВКС, І г.о. е даден отговор на въпроса в кой момент се счита за сключен договор за продажба на жилище по реда на чл. 117 ЗТСУ (отм.) - от датата, на която договорът бъде регистриран по реда на чл. 49 от НРПЖ или моментът на сключване на договора се определя по общите правила на чл. 14 във връзка с чл. 13 ЗЗД. Прието е, че регистрацията на договора по чл. 117 ЗТСУ (отм.) в актовите книги на Стопанска дирекция „Изграждане на населени места”, която се прави на основание в чл. 42 от НРПЖ (нов чл.49 от НРПЖ след изменението на наредбата с ДВ бр. 6 от 1983 г.), не е елемент от фактическия състав на договора, нито е част от изискуемата от закона писмена форма за действителност на този договор, а има значението само на вписването на договорите за прехвърляне на собственост по Правилника за вписванията, т.е. от значение е за противопоставимостта на правото на собственост на купувачите по договора срещу трети лица, на които Държавата след регистрация на договора е прехвърлила същия имот, но е без значение за определяне на датата на сключване на договора за продажба. В настоящия случай изобщо не е повдиган въпроса дали сделката между страните по делото е регистрирана в актовите книги на Стопанска дирекция „Изграждане на населени места”, респ. за значението на това вписване досежно валидността на продажбата. По тази причина цитираната съдебна практика се явява неотносима. Наред с това, въззивният съд е приел, че процесният договор следва да се счита сключен съобразно общите правила на чл. 14 във връзка с чл. 13 ЗЗД, в която посока е и тълкуването, направено с Решение № 236 от 11.06.2012 г. Ето защо ВКС приема, че касаторът не е обосновал наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с питането, формулирано в изложението. Не се установява наличието на порок, който да налага служебно произнасяне по предмета на настоящото производство с оглед вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не е налице и нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивния акт, доколкото прочитът на решението не разкрива произнасяне в нарушение на императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения; да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторът следва да заплати на ответницата по касация В. Н. И. направените от нея разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 600 лева – заплатено в брой адвокатско възнаграждение съгласно ДПЗС № 978429 от 07.02.2022 г. (л. 17). Не се установява Н. Н. Т. да е направила разноски за защита пред ВКС. По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия