Определение № 702 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1381/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител юрисконсулт, срещу въззивно решение № 192 от 19.05.2023 г., постановено по в. т. д. № 31/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е обезсилено решение № 260222 от 11.11.2022 г. по т. д. № 382/2019 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД против Паджитира Панчалингам - немски гражданин с последен известен адрес в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, за заплащане на сумите 66 831.47 лв. - дължима главница по договор от 26.02.2014 г. за целеви кредит за финансиране на студенти и докторанти, сключен между страните по реда на Закона за кредитирането на студенти и докторанти, 2 183.16 лв. - дължима възнаградителна лихва за периода от 28.11.2018 г. до 15.05.2019 г., и 44.77 лв. - лихва за забава за периода от 28.11.2018 г. до 15.05.2019 г.; Прогласено е на основание чл.28, т.1 от Регламент (ЕС) № 1215 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, че сезираният български съд не е международно компетентен да разгледа предявените от „Банка ДСК“ АД против Паджитира Панчалингам искове; Прекратено е производството по исковете, както и образуваното по въззивна жалба на „Банка ДСК“ АД производство по в. т. д. № 31/2023 г. Касаторът поддържа искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд - Пловдив. Навежда оплакване, че въззивният съд е тълкувал превратно разпоредбата на чл.17, пар.1, б.“б“ от Регламент (ЕС) № 1215 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (за краткост Регламент № 1215/2012), в резултат на което е достигнал до неправилен извод, че международната компетентност за разглеждане на спора следва да се определи съобразно разпоредбите на раздел 4 от регламента, уреждащи т. нар. защитна компетентност по потребителски спорове. Излага аргументи, че разпоредбата на чл.17, пар.1, б.“б“ от регламента, на която се е позовал въззивният съд, се прилага за договори, свързани с продажбата на стоки, и е неприложима за спора по конкретния договор, сключен по Закона за кредитиране на студенти и докторанти (ЗКСД) с единствената цел да се плати таксата за обучение към висшето училище, в което ответницата се е обучавала за придобиване на професия; че след като договорите за целеви кредит по ЗКСД са в тясна връзка с образованието и с бъдещата професия на кредитополучателя и местоизпълнението на задължението за връщане на кредита е в Република България, българският съд е международно компетентен да разреши възникналия спор за неизпълнение на сключения между страните договор. С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според касатора, въззивният съд е постановил очевидно неправилно решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като е тълкувал превратно чл.17, пар.1, б.“б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 и е приел за приложима защитната международна компетентност по потребителски договори (раздел 4 от регламента), вместо произтичащата от чл.7, пар.1, б.“а“ от регламента международна компетентност на българския съд; Произнасяйки се по този начин, въззивният съд е разрешил неправилно следните значими за делото въпроси: „Ако страните са уговорили изплащане на кредитната сума да става „на вноски“, то съставлява ли всеки договор за заем по реда на чл.240 ЗЗД или за банков кредит по чл.430 ТЗ по определение такъв, който предоставя на заемателя (кредитополучателя) правното качество на „потребител“ по смисъла на чл.17, пар.1, б.“б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на ЕП и на Съвета от 12.12.2012 г., при условие, че целта, за която страните са определили процесния договор, не е за „финансиране на продажбата на стоки“; Следва ли разпоредбата на чл.17, пар.1, б.“б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на ЕП и на Съвета от 12.12.2012 г. да се прилага в хипотезата на процесния договор за банков кредит при условие, че граматическият й смисъл, изразен в преводите на същата в други основни езикови версии, въвежда недвусмислено изискване предмет на договора да е „финансиране на стоки“. Относно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът поддържа, че в хода на делото два различни състава на въззивния съд са се произнесли противоречиво по международната компетентност на българския съд, което е довело до неточно прилагане на закона при разрешаване на въпроса „Кои са релевантните разпоредби на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на ЕП и Съвета от 12 декември 2012 година за решаване на спора по договор за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 26.02.2014 г., сключен между „Банка ДСК“ АД от една страна като кредитор и Паджитира Панчалингам от друга страна като кредитополучател“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответницата Паджитира Панчалингам - чрез назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С решение № 260222 от 11.11.2022 г., постановено по т. д. № 382/2019 г., Окръжен съд - Пловдив е отхвърлил предявените от „Банка ДСК“ АД против Паджитира Панчалингам искове за заплащане на сумите 66 831.47 лв. - главница, 2 183.16 лв. - договорна лихва, и 44.77 лв. - лихва за забава, претендирани като дължими на основание сключен договор от 26.02.2014 г. за целеви кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД. Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение по съществото на спора, след като с определение от 14.10.2021 г. по ч. т. д. № 798/2021 г. състав на Апелативен съд - Пловдив е отменил определение от 08.07.2021 г., с което е прекратено производството по делото поради липса на международна компетентност на българския съд да разгледа исковата претенция на „Банка ДСК“ АД, и е върнал делото на първоинстанционния съд с указания за продължаване на съдопроизводствените действия. В мотивите към отменителното определение е прието, че българският съд е компетентен да разгледа и да разреши спора по силата на чл.7, пар.1 б.“а“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 и че разпоредбата на чл.17, пар.1, б.“б“ от регламента, с която първоинстанционният съд е обосновал липсата на компетентност, е неприложима с оглед предмета на сключения между страните договор. Сезиран с въззивна жалба от ищеца „Банка ДСК“ АД, друг състав на Апелативен съд - Пловдив е постановил обжалваното в настоящото производство въззивно решение, с което е обезсилил решението на първоинстанционния съд, прогласил е на основание чл.28, т.1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012, че българският съд не е международно компетентен да разгледа предявените от „Банка ДСК“ АД против Паджитира Панчалингам искове, и е прекратил производството по делото. При постановяване на решението въззивният съд е съобразил, че ответницата Паджитира Панчалингам е физическо лице - гражданин на Федерална Република Германия, чието местоживеене е във Великобритания. При сключване на договора за кредит с „Банка ДСК“ АД ответницата е посочила настоящ адрес в [населено място], на който е живеела под наем, но в процедурата по призоваване е установено, че при завеждане на делото тя вече не живее на адреса, не е регистрирана в информационната система на МВР и няма разрешение за пребиваване в страната. Ответницата е уведомена редовно за делото и е призована от първоинстанционния съд на 05.11.2020 г. от известния неин постоянен адрес в [населено място], Великобритания, като призоваването е извършено чрез съдебна поръчка, съгласно постановление 6.3.1 от Гражданско - процесуално постановление на Англия и Уелс, но не се е явила и не е представила писмено становище по спора. Въз основа на посочените обстоятелства въззивният съд е направил извод, че след като е предявен иск срещу ответник с местоживеене в друга държава членка, който не се е явил при разглеждане на делото, по силата на чл.28, т.1 от Регламент № 1215/2012 служебно трябва да прогласи, че не е компетентен да разгледа спора, освен ако компетентността му произтича от разпоредбите на регламента. Приложимостта на Регламент № 1215/2012 е мотивирана с чл.67, ал.1 от Споразумение за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия, предвиждащ, че и в държавите членки в ситуации, засягащи Обединеното кралство, по отношение на образувани преди края на преходния период - 31.12.2020 г., съдебни производства или искове, свързани с такива производства, се прилагат разпоредбите относно компетентността от Регламент (ЕС) № 1215/2012, а в случая искът е предявен на 16.05.2019 г. За да обоснове липсата на международна компетентност, въззивният съд е изходил от чл.17, пар.1 от Регламент № 1215/2012, според който по дела във връзка с договор, сключен от лице - потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност, компетентността се определя по специалните правила на раздел 4 „Компетентност при потребителски договори“, както и от чл.18, пар.4 от регламента, предвиждащ, че по искове, основани на договори с потребител, другата страна може да предяви иск срещу потребителя само в съдилищата на държавата - членка, където има местоживеене потребителят. Като е взел предвид предмета на иска - задължение по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, изричното препращане в текста на договора (чл.17, ал.5) към разпоредбите на чл.143 - чл.148 от Закона за защита на потребителите и съдържащата се в договора уговорка за погасяване (връщане) на дълга от ответницата - кредитополучател на вноски, съдът е направил извод, че е осъществена първата хипотеза на чл.17, пар.1, б.“б“ от регламента за прилагане на специалната защитна компетентност при потребителски договори, тъй като ответницата е физическо лице - страна по договор за заем, изплатим на вноски, и придобитите средства по заема не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В зависимост от този извод въззивният съд е преценил, че е налице основание по чл.28, т.1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 за служебно прогласяване на липсата на международна компетентност за разглеждане на предявените от „Банка ДСК“ АД искове и за прекратяване на производството по делото. В мотивите към решението въззивният съд е изложил и съображения, че не е налице пророгация на компетентност по смисъла на чл.25 и чл.26 от цитирания регламент, предвид процесуалното поведение на ответницата и отсъствието на данни за сключено след възникване на спора споразумение, дерогиращо разпоредбите на раздел 4 от регламента. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на първо място на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното решение. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано с доводи, че въззивният съд е тълкувал превратно разпоредбата на чл.17, пар.1, б.“б“ от Регламент (ЕС) на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г. и е достигнал до очевидно неправилния извод, че по отношение на сключения между страните договор за кредит (заем) по реда на ЗКСД се прилага уредената в част 4 от регламента защитна международна компетентност при потребителски договори, въпреки че договорът няма за предмет „финансиране на продажбата на стоки“. Анализът на мотивите към обжалваното решение не позволява да се направи извод за извършено от въззивния съд превратно тълкуване на разпоредбата на чл.17, пар.1, б.“б“ от цитирания регламент. В служебно известни на съдебния състав актове, постановени от други състави на ВКС - определение № 171/11.05.2021 г. по ч. гр. д. № 678/2021 г. на ІV г. о., определение № 60287/30.09.2021 г. по ч. гр. д. № 3086/2021 г. на ІV г. о., и определение № 60366/22.10.2021 г. по ч. гр. д. № 3772/2021 г. на ІІІ г. о., е прието, че договорът за кредит, сключен по реда на ЗКСД, има потребителски характер като сключен от физическо лице за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, поради което по отношение на него се прилага защитната международна компетентност при потребителски договори, уредена в чл.17 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 от 12 декември 2012 г. Относно приложното поле на чл.17, ал.1, б.“б“ от Регламент № 1215/2012 съставите на ВКС, постановили посочените определения, са се произнесли, че б.“б“ от пар.1 на чл.17 съдържа две отделни хипотези, свързани със съюза „или“ и независещи една от друга - договор за заем, изплатим на вноски, или всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки, като изискването кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки се отнася само към втората категория договори, които са различни от договора за заем, платим на вноски, но с оглед съдържанието и последиците си могат да бъдат разглеждани и като форма на кредитиране на лицето за покупката на стоки. Въззивният съд е възприел аналогично разрешение по отношение на хипотезите, в които се прилага чл.17, пар.1 от Регламент № 1215/2012, и извършената от него преценка, че е налице хипотезата на чл.17, пар.1, б.“б“, която изключва международната компетентност на българския съд, не е довела до постановяване на очевидно неправилно решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Формулираният в изложението въпрос, с който касаторът е обвързал искането си за допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е насочен към проверка на правилността на решаващия извод на въззивния съд, че българският съд не е международно компетентен да разгледа спора за неизпълнение на сключения между страните договор за кредит по реда на ЗКСД, което е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на него. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е и отсъствието на специфичното за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК изискване - поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разпоредбата на чл.17, пар.1, б.“б“ от Регламент № 1215/2012 е била предмет на обсъждане в практиката на ВКС (цитирана по-горе), поради което не може да се приеме, че съществува необходимост от изясняване по тълкувателен път на нейното съдържание с цел избягване/преодоляване на противоречия при прилагането й от съдилищата. Като се има предвид формираната практика, която настоящият състав споделя и която не счита за неправилна (т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението, постановено от Апелативен съд - Пловдив по в. т. д. № 31/2023 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,