Определение № 1524 от 29.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4838/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима частна касационна жалба вх.№ 3012 от 28.03.2023 г. срещу въззивно Определение № 130 от 13.03.2023 г. по в.ч.гр.д.№ 117/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик, ІІ гр.състав. Жалбата и приложеното към нея изложение на основанията за допускане на касационното обжалване са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК лично от М. М. С. и са приподписани от назначения по реда на гл. Х от ГПК служебен адвокат Е. К. - К. от АК – Пловдив.

Постъпил е отговор от ответника (по иска и по касация) „Център за психично здраве – Стара Загора” ЕООД чрез адвокат Й. М. от АК - Стара Загора. Счита, че не са налице основания за допускане на обжалването.

Преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, съставът на ВКС дължи да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното:

С обжалваното определение е потвърдено Определение № 83 от 10.01.2023 г. по гр.д.№ 3240/2022 г. на Районен съд - Пазарджик, с което е прекратено производството по предявен от касатора иск за установяване на неистинността на Справка с изх.№ 143 от 10.02.2021 г., издадена от директора на „Център за психично здраве – Стара Загора” ЕООД. Производството е останало висящо по предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от М. М. С. в резултат от издаването на посочения документ.

За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че ищецът не е обосновал наличието на правен интерес от предявяването на иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, доколкото в резултат от дадените му указания в тази връзка е посочил, че справката засяга неговите права и законни интереси, без да конкретизира по какъв начин. Нито в уточнителната молба, нито в частната жалба присъства изявление, че установяването на неистинността на справката ще има значение за разрешаването на друг конкретен спор между ищеца и ответника или трето лице.

В изложение на основанията за селектиране на жалбите искането за допускане на обжалването се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и ал. 2 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. „Самият факт на съществуване в правния мир (вкл. и в Здравното електронно досие) на документи, отнасящи се за негативни констатации спрямо мен, и в държане на документите у ответниците, при съществуващи потенциална възможност документите да бъдат използвани срещу мен, и при доказана от мен реализирана вече такава възможност на представяне документите от ответниците, но в наказателни производства, достатъчно ли е да обоснове правен интерес?”;

2. „Когато документите с негативно за мен съдържание са представяни в наказателни производства срещу мен, при които е неприложим гражданския режим на оспорване истинността им, и наказателните производства са прекратени, допустими ли са искове за установяване неистинността им съвместно с иск за вреди, вследствие съществуването на неистинските документи ?”;

3. „Следва ли и достатъчно ли е да се сочат материално-правните отношения относно правния интерес или трябва същите и да се доказват ?”;

4. „Как и по какъв друг процесуален ред, освен иска за установяване истинността, аз мога да искам гарантираното ми право от чл. 8 от ХОПЕС за защита и достъп до личните данни и поправянето им, след доказване неистинността им ?”;

5. „Представлява ли неприетият иск за обезщетение от неистинските документи правоотношението, спрямо което установяването неистинността им е преюдициално ?”.

Твърди се противоречие с ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д.№ 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК и посочените в жалбата Решение № 124 от 18.04.2013 г. по гр.д.№ 783/2012 г. на ВКС, ІV г.о., Определение № 778 от 03.12.2015 г. по ч.гр.д.№ 5924/2015 г. на ВКС, ІV г.о. и Определение № 363 от 17.05.2018 г. по гр.д.№ 246/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., както и че отговорът на въпросите е от съществено значение за развитието на правото.

Касаторът поддържа също, че въззивното определение е очевидно неправилно, нищожно и недопустимо и представлява своеобразен отказ от правосъдие.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Предвид задължението на ВКС служебно да следи за тези пороци, по наличието или липсата на предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК ВКС се произнася преди да пристъпи към обсъждане дали са осъществени предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въззивното определение е постановено в изискуемата форма, от надлежен съдебен състав, ясно и разбираемо е, поради което не съществува вероятност да е нищожно. Определението е отговор на надлежно сезиране с частна жалба и е произнесено в рамките на сезирането, поради което не съществува вероятност да е недопустимо. Отсъства и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение – установимо при прочита на акта (без да се налага обсъждане на доводи и доказателства) нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила (ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт) или наличие на явна необоснованост.

Твърдението, че е налице отказ от правосъдие по смисъла на чл. 2 ГПК, е невярно. В най-общия случай отказ от правосъдие е налице, когато страната е лишена от достъп до съд в защита на свое право. В случая страната е предявила претенцията си пред съд, а последвалото прекратяване на производството е резултат от преценката за отсъствие на абсолютна положителна процесуална предпоставка – интерес от предявяването на иск по чл. 124, ал. 4 ГПК. Правосъдието е осъществимо само при стриктно спазване на процесуалните правила, които са установени като гаранция за законност и равнопоставеност на страните. Неспазването на правилата е обвързано от последици, приложими към съответната страна по силата на правната норма. Регламентирането на тези последици в закона и прилагането им в отделните производства съставляват законоустановена санкция, а не произволен отказ от правосъдие.

При отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК, следва да се прецени дали някой от поставените с изложението към касационната частна жалба въпроси обективира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК.

Съобразно т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК, по своя характер определението по чл. 288 ГПК представлява само едно правно мнение, което не е в състояние да разреши конкретен правен въпрос по окончателен, обвързващ страните по делото начин, поради което (и при съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) този вид актове не съставляват част от практиката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и от тях не могат да се черпят аргументи за допускане на обжалването в приложното поле на посочената разпоредба. Ето защо за настоящото произнасяне е ирелевантно приетото с Определение № 363 от 17.05.2018 г. по гр.д.№ 246/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о.

С цитираните от касатора Решение № 124 от 18.04.2013 г. по гр.д.№ 783/2012 г. на ВКС, ІV г.о. (постановено по реда на чл. 290 ГПК), както и с Определение № 778 от 03.12.2015 г. по ч.гр.д.№ 5924/2015 г. на ВКС, ІV г.о. (постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК) е прието, че страната има правен интерес от иска по чл. 124, ал. 4 ГПК, само ако истинността на документа има значение за други правоотношения между страните; правният интерес от предявяването на този иск трябва винаги да е конкретен, свързан с твърдение за наличие на възникнали правоотношения, чието съществуване, съдържание и последици се определят от извода за истинността на въпросния документ; правен интерес не е налице когато страната се позовава на абстрактна възможност съдържанието на документа да влияе на евентуални бъдещи правоотношения, а е необходимо да се установи, че документът ще бъде използуван като доказателство с оглед други правоотношения между страните; искът за оспорване на истинността на документ по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК е допустим, ако е предявен преди да е преклудирана възможността за оспорването му по реда на чл. 193 ГПК в производството по друго дело с предмет правоотношение, за което документът има доказателствено значение. При съобразяване на данните по делото не може да се направи извод за противоречие между цитираната практика на ВКС и произнасянето на въззивния съд по следните съображения:

В случая, с Разпореждане № 6374 от 14.10.2022 г. първоинстанционният съд е констатирал отсъствието на изложение на обстоятелства, обосноваващи правен интерес от предявяването на претенцията за неистинност на Справка с изх.№ 143 от 10.02.2021 г., издадена от директора на „Център за психично здраве – Стара Загора” ЕООД, поради което е дал надлежни указания за отстраняване на тази нередовност и е предупредил ищеца за последиците от евентуалното неизпълнение. Видно от мотивите на въззивното определение, окръжният съд е подложил на преценка твърденията, заявени с постъпилата в отговор на указанията молба с вх.№ 22804 от 11.11.2022 г. Както от нея, а в още по-голяма степен от съдържанието на лично подадените от касатора Искане вх.№ 21368 от 25.10.2022 г. и Искане вх.№ 21617 от 27.10.2022 г. е видно, че с претенцията по чл. 124, ал. 4 ГПК се иска обявяването за невярно на съдържанието на справката относно посочената в нея диагноза. Прочитът на Справка с изх.№ 143 от 10.02.2021 г. обаче показва, че въпросната диагноза на ищеца не е поставена с нея. Със справката са удостоверени следните обстоятелства: ищецът е настанен в „ЦПЗ – Стара Загора” ЕООД на 07.01.2014 г., изписан е на 09.01.2014 г., при което е изготвен документ (посочен в справката като „експертиза”), с който е поставена диагноза (словесно изписана в текста); удостоверено е още, че лицето не се води на диспансерен учет. Съпоставяйки направените от ищеца изявления в уточнителните искания от м. октомври 2022 г. и молбата от 11.11.2022 г. – от една страна, а от друга страна - съдържанието на справката, ВКС приема, че касаторът оспорва верността не на удостоверените със справката факти, а верността на поставената при изписването на ищеца от „ЦПЗ – Стара Загора” ЕООД на 09.01.2014 г. диагноза, като счита, че не е налице съответствие между нея и действителното му здравословно състояние. Диагнозата не е поставена със Справката с изх.№ 143 от 10.02.2021 г., поради което направеният с диагнозата медицински извод не е обхванат от удостоверителното действие на този документ (независимо дали справката ще бъде квалифицирана като частен или официален документ). Срещу факта на поставянето на диагнозата, разбиран като действие, извършено от медицинско лице от състава на „ЦПЗ – Стара Загора” ЕООД (което действие обективира извод за здравословното състояние на ищеца към 07.01.2014 г. - 09.01.2014 г.), исковата молба и уточненията й не съдържат твърдения, че не се е осъществил. Напротив – именно осъществяването на този факт (наличието на така поставената диагноза) е изтъкнато от ищеца с исковата молба като част от обстоятелствата, относими към фактическия състав на претендираната от него имуществена отговорност. Изложеното дава основание да се направи извод, че не е налице валидно заявена претенция по чл. 124, ал. 4 ГПК срещу истинността на самата справка и отсъства аргументиран правен интерес от разглеждането на такъв иск.

Описаните данни по делото сочат също така, че поставените от касатора въпроси №№ 1, 2, 3 и 4 са формулирани с оглед обстоятелства, които не са били включени в предмета на претенцията за неистинност на Справката с изх.№ 143 от 10.02.2021 г., поради което въпросите нямат обуславящо значение за изхода на настоящото произнасяне. Тъй като не обективират общо основание за допускане на обжалването, не може да се извършва преценка за наличие на някой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК. Въпрос № 5 също е неотносим към преценката за допутимост на заявения иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, защото почива на неправилната представа на касатора, че искът за присъждане на обезщетение не е приет за разглеждане. Напротив – с Определение № 83 от 10.01.2023 г. на първоинстанционния съд изрично е подчертано, че производството по делото продължава по иска за вреди в резултат от справката.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение