Определение № 5820 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1143/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на РБ срещу решение № 1471 от 18.12.2023 г. по в. гр. д. № 273/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3553 от 01.12.2022 г. по гр. дело № 8264/2021 г. на Софийския градски съд в частта му, с която е уважен предявеният от И. Е. А. против Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 387, ал. 2, пр. първо, вр. с ал. 1, пр. трето НК, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда по НОХД 7695/2010 г. по описа на СРС, ведно със законната лихва от 04.03.2020 г. до окончателното изплащане. В частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата над размера от 20 000 лв. до претендирания размер от 70 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да се произнесе по искането за допускане, ВКС взе предвид следното: Въззивният съд е приел от фактическа страна, че в наказателното производство, ДП № XV-5/2008 г. по описа на СВОП, ищецът И. Е. А. с постановление от 28.11.2008 г. е бил привлечен в качеството на обвиняем за тежко, по см. на чл. 93, т. 7 НК, престъпление - по чл. 387, ал. 2, пр. първо, вр. с ал. 1, пр. трето НК. Първоначално била взета спрямо ищеца мярка за неотклонение "парична гаранция" от 400 лв., която на 12.12.2008 г. била изменена в "подписка". Воденото срещу ищеца наказателно производство е прераснало и в съдебна фаза - на 18.12.2008 г. в Софийския военен съд е било внесено ДП № XV-5/2008 г., ведно с обинителен акт срещу ищеца. С присъда от 25.02.2019 г. по НОХД №7695/2010 г. на Софийския районен съд И. Е. А. бил оправдан по така повдигнатото обвинение. Оправдателната присъда била потвърдена от Софийския градски съд с окончателно решение от 04.03.2020 г., постановено по НОХД № 5251/2020 г. Така, общата продължителност на воденото срещу ищеца наказателно производство се равнявала на 11 години, 6 месеца и 28 дни, като съдебното производство било два пъти прекратявано и делото връщано на Прокуратурата за отстраняване на съществени процесуални нарушения, а срещу ищеца били повдигани два пъти обвинения за извършено от него тежко длъжностно престъпление. Въззивният съд е приел от правна страна, че искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е основателен, а за да определи размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е взел предвид следното: обвинението срещу ищеца е било в извършването на престъпление, което е тежко по см. на чл. 93, т. 7 НК, тъй като за него се предвижда наказание лишаване от свобода от една до осем години; продължителността на воденото срещу ищеца наказателното производство е 11 години, 6 месеца и 28 дни, която е сравнително голяма; ищецът изпитвал силни и продължителни негативни изживявания, несъмнено в причинна връзка с незаконното обвинение - страх, притеснение и несигурност, че може да бъде осъден; изключително тежко понесъл обстоятелството, че два пъти от Прокуратурата му повдигали обвинение; чувствал се професионално унизен, защото обвинението било свързано с неговата работа; по време на воденото над 11 години наказателно производство ищецът изпитвал срам пред своите близки и колеги; затворил се в себе си; дистанцирал се от приятелите си; изпитвал затруднения с концентрацията, бил с намалена активност и работоспособност; започнал да изпитва силно главоболие и да има проблеми със съня; приемал успокоителни; процесуалните действия с негово участие, като разпит или явяване в съдебно заседание, още повече засилвали тези отрицателни емоции на огорчение, напрежение, професионална унизеност, потиснатост; настъпила промяна и в поведението на ищеца в семейната му среда - станал сприхав, избухлив, изпадал в нервни кризи; медийното отразяване на делото също оказало неблагоприятно въздействие върху ищеца. За неоснователно съдът е приел твърдението на ищеца за наличие на причинна връзка между повдигнатото обвинение и понижаването му в длъжност, тъй като по делото липсват данни ищецът да е бил понижен в длъжност по време и непосредствено след повдигане на обвинението през 2008 г., а напротив - това се е случило едва през 2014 г. При тези съображения и предвид социално - икономическите условия в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, въззивният съд е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 20 000 лв. Поради съвпадане в крайните изводи на въззивната инстанция и първоинстанционния съд, решението в обжалваната му част е потвърдено като правилно и законосъбразно. В касационната си жалба Прокуратурата на РБ поддържа, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен, не съответства като еквивалент на действителните вреди, претърпени от ищеца и същият е определен в нарушение на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Поддържа се, че съдът не е изложил мотиви за причинно-следствената връзка между установените от съда обстоятелства и вредите, както и значението на всяко от обстоятелствата за размера на обезщетението. Според касатора, съдът не е взел предвид липсата на трайни вредни последици за психическото и физическо здраве на ищеца, както и за професионалното му развитие. Не е отчел и обстоятелството, че спрямо ищеца е взета най-леката възможна мярка за неотклонение "подписка", т.е. по никакъв начин не е била засегната личната му сфера и не е бил изведен от обичайната си семейна и социална среда. Неправилна правна оценка била дадена на разумния срок на наказателното производство и на широката медийна разгласа на делото. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя се правен въпрос отнасящ се до задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г .; т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се и въпросът как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, като се твърди, че по него въззивният съд е дал правно разрешение, което противоречи на практиката на ВКС, изразена в решение № 159 от 09.10.2019 г. по гр. д. № 89/2019 г. на III г. о. на ВКС; решение № 182 от 05.12.2016 г. по гр. д. № 1331/2016 г. на III г. о. на ВКС и решение № 356 от 09.12.2014 г. по гр. д. № 2946/2014 г. на IV г. о. на ВКС. Поставените от касатора въпроси касаят тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД. Същите са обусловили изхода на спора, но са решени в съответствие с практиката на ВКС. Практиката на ВКС по въпроса за това как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД е трайна и еднозначна. В ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК, е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Такива обстоятелства, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, са: личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди са стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането. В случая въззивният съд е репарирал вредите причинени от конкретно повдигнатото обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление, за което ищецът е бил оправдан, като е отчел, как създалата се стресовата ситуация субективно е понесена от ищеца, респективно как се е отразила в личните му, семейни, обществени и служебни отношения. При определяне размера на обезщетението за понесените неимуществени вреди е съобразена продължителността на воденото наказателно производство, продължило над 11 години, тежестта на обвинението в извършване на престъплението, определената мярка за неотклонение. Съдът е отчел, че повдигнатото обвинение се е отразило негативно върху личните и семейни отношения на ищеца, в периода на проведеното наказателно преследване - станал сприхав, избухлив, изпадал в нервни кризи, затворил се в себе си и не желаел да общува с приятелите си, а при изпълнение на служебните си задължения изпитвал силен срам от колегите си, започнал да има проблеми със съня, чувствал се професионално унизен, стресиран, подтиснат, несигурен - житейски проблеми в причинна зависимост от проведеното спрямо него наказателно разследване. Въззивният съд в съответствие с трайно установената съдебна практика при определяне размера на неимуществените вреди е взел под внимание всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на вредите. Изложеното дава основание да се приеме, че поставените от касатора въпроси са разрешени в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, която установява механизма, по който се определя обезщетението за вреди от непозволено увреждане. Това изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Въпреки изхода на делото, искането на процесуалните представители на ищеца - адв. Г. В. и адв. К. Д., за присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА е неоснователно, тъй като не е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е уговорено предоставяне на безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция, поради което не следва да се присъдят такива с настоящото определение по чл. 288 ГПК. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение