Определение № 486 от 30.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 442/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. П. И., И. В. Н., Р. В. Р. и М. Т. А. срещу Решение № 101 от 17.01.2012 год. по гр.д.№ 2437/2011 год. на Софийския апелативен съд. Апелативният съд е бил сезиран с въззивната жалба на ищците срещу тази част от Решение от 09.05.2011 год. по гр.д.№ 1501/2010 год. на Софийския градски съд с която са отхвърлени над 30000 лв. и до размера на по 80000 лв. за всяка от тях активно субективно съединените им искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ, предявени срещу ЗК [фирма]. Като е счел, че жалбата на С. П. И., И. В. Н., Р. В. Р. и М. Т. А. е неоснователна, съставът на САС е потвърдил първоинстанционния акт в обжалваната му част. Отбелязал е недопустимото произнасяне на първоинстанционния съд досежно началния срок на законната лихва (предхождащ датата на деликта), но правилно е констатирал, че като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила в тази част. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите се позовават на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по приложението на критерия по чл.52 ЗЗД за справедливост при определяне размера на обезщетението – ППВС № 4/1968 год.; Решение № 227 от 12.09.2011 год. по т.д.№ 1020/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС Решение № 643/12.10.2010 год. по гр.д.№ 1246/2009 год. на ІV г.о. на ВКС, както и на противоречие с т.19 на ТР № 1 от 04.01.2011 год. и Решение № 324/22.04.2010 год. по гр.д.№ 1413/2009 год. на ІV г.о. на ВКС при мотивиране на въззивния акт, тъй като считат, че въззивният съд не се е произнесъл по всички техни доводи и възражения. В представен по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор, ответникът по касация ЗК [фирма] изразява становище, че няма основание за касационно обжалване. В качеството си на наследници (дъщери) на починалата на 10.02.2009 год. Е. И. Т., ищците са предявили субективно съединени искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ срещу ЗК”Л. И.” и Г. Ф. - С. за по 80000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деликта. Първият ответник е застраховател по риска „Гражданска отговорност" на увреждащия автомобил. Исковете срещу Г.Ф. са предявени при условията на евентуалност. Застрахователното дружество е оспорило исковете по основание и размер, а Г.Ф. – пасивната си материалноправна легитимация. В отговора по чл.367 ГПК ЗК”Л. И.” е противопоставил доводите за: липса на причинна връзка между пътнотранспортното произшествие от 27.01.2009 год. и смъртта на наследодателката на 10.02.2009 год.; съпричиняване на вредоносния резултат в равна степен, тъй като Т. се е движела по пътното платно при наличието на обособени тротоари; началния срок на законната лихва; размера на обезщетенията за неимуществени вреди. За отношенията между наследодателката и ищците е бил доведен един свидетел – съпруг на едната от тях. Установено е, че три от ищците трайно са пребивавали извън страната Първоинстанционният съд е приел, че е налице причинна връзка между ПТП и смъртта на наследодателката, присъдил е законна лихва от датата на ПТП, а не от смъртта на наследодателката. За да потвърди първоинстанционния акт в обжалваната му част, въззивният съд е посочил релевантните критерии за определяне размера на обезщетението и това, че първоинстанционният съд е съобразил с тях, като размерът на обезщетението отговаря на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Становището на настоящия съдебен състав е, че не е налице основанието по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по нито един от посочените по-горе въпроси произтича от следното: Ако съставът на САС не е са мотивирал изводите си относно размера на присъжданите обезщетения или не е обсъдил доводите по въззивната жалба, това би съставлявало нарушение на процесуалния закон и оттам основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Не би могло да има и единни критерии по прилагането на чл.52 ЗЗД по отношение размера на обезщетението. Критериите са специфични за всеки отделен случай и съдилищата дължат преценка за дължимото обезщетение с оглед всички данни по конкретното дело – конкретните обстоятелства както при деликта, така и всички релевантни факти и обстоятелства, а те не могат да бъдат еднакви при различните съдебни спорове. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.