Определение № 4541 от 09.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1080/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. С. В. и Е. С. В. срещу решение № 997/22.11.2024 г. по в. гр. д. № 1489/2024 г. на Бургаския окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 78/09.04.2024 г. по гр. д. № 562/2023 г. на Айтовския районен съд е постановено ново решение, с което е отхвърлен предявеният от В. С. В. и Е. С. В., в качеството им на наследници по закон на С. В. Х., починал на 21.12.2016 г., срещу М. Г. Ж. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения на 07.04.2016 г., във формата на нотариален акт № ..., том ..., рег. № 1900, н. д. № 273/07.04.2016 г. на нотариус Г. Г. договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който С. В. Х. като продавач е продал на М. Г. Ж. недвижим имот в [населено място], [улица], вх. ..., ет. ..., апартамент ..., със застроена площ 42,97 кв. м., ведно с прилежащото избено помещение № ..., с площ 6 кв.м., ведно със съответните ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, поради противоречие на този договор с добрите нрави, с оглед нееквивалентност на насрещните престации на страните по него. В изложението към жалбата се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.

За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното:

По делото е установено, че с атакувания договор С. В. Х. е прехвърлил на М. Г. Ж. собствеността върху процесния имот, като си е запазил правото на пожизнено и безвъзмездно ползване на същия. С. В. Х. е починал на 21.12.2016 г. и е оставил за свои наследници по закон двамата си сина – ищците В. С. В. и Е. С. В.. За безспорно е прието обстоятелството, че ищецът В. С. В. и ответницата М. Г. Ж. са живели на съпружески начала в процесното жилище от 2007 г., заедно с бащата на ищеца, вкл. до момента на неговата смърт през 2016 г., но и след това до месец май 2023 г.

Въззивният съд е установил по делото, че продажната цена по процесния договор от 07.04.2016 г. е 9 500 лв., а данъчната оценка на процесния имот, посочена в нотариалния акт е 11 709, 30 лв. Посочил е, че пред първата инстанция са приети основно и допълнително заключения на съдебно-оценителна експертиза за пазарната стойност на процесния апартамент към датата на процесната продажба, като според основното заключение тя е 59 200 лв., а според допълнителното – 38 400 лв. Съдът е посочил, че двете заключения са оспорени от страните по делото, съответно ответницата е оспорила първото, а ищците допълнителното, но дори и да се вземе предвид по-високата пазарна цена, дадена от първоначалното заключение, то не би могло да се обоснове извод за наличието на нееквивалентност на престациите. В тази връзка въззивният съд се е позовал и е цитирал практика на ВКС. Така в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, I г.о. е прието, че по волята на страните цената на един продаван недвижим имот може да бъде и по-ниска от данъчната му оценка и че макар, че понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, което води до нищожност на сделката, тази неравностойност следва да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. В мотивите към решението е посочено още, че когато престацията не е толкова незначителна, съдът може само да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни условия, сключена поради крайна нужда - унищожаемост по чл. 33 ЗЗД, ако такъв иск е предявен, каквито твърдения в исковата молба по настоящото дело отсъстват.

Въззивният съд е приел, че в случая уговорената продажна цена по процесния договор за продажба е почти равна на данъчната оценка на имота към 07.04.2016 г. и е между четири и шест пъти по-ниска от пазарната му стойност /в зависимост от това кое заключение на вещото лице се възприеме/, т.е. формалното му съдържание не извежда явна, очевидна нееквивалентност, при която престацията на купувача да е сведена практически до нулева стойност. Също така е отбелязал, че в преценката по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД съдът не е ограничен до формалното съдържание на сделката, а поради естеството на порока - нищожност поради накърняване на добрите нрави, е необходимо да съобрази съпътстващите сключването й обстоятелства и дали нейните краен резултат и последици са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. В тази връзка въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели. Съвкупно от показанията на свидетелите М. и Ж., последната сестра на ответницата, според въззивния съд, се установявало, че грижите за продавача по сделката С. Х. основно са били полагани от ответницата М. Ж.. Така според св. М. между С. Х. и неговия син В. В. е имало спорове за пари, като последният искал да му бъде прехвърлен процесният апартамент, но възрастният човек отказвал. Свидетелката споделя още, че В. В. не е подпомагал финансово своя баща и не го е водил на лекар и лично пред нея Х. е споделял, че ответницата Ж. е била тази, която е полагала грижи за него. Св. Ж. също потвърждава, че грижата за Х. била поета основно от ответницата Ж. и именно затова той и е прехвърлил собствеността върху апартамента. От друга страна, въззивният съд е посочил, че св. Н. няма лични впечатления от отношенията между страните от 2007 г., тъй като след този момент, когато е установена връзката между ищеца В. В. и ответницата, са намалели контактите по между им, от същия този момент свидетелката не е посещавала и жилището, което страните са обитавали. Свидетелката заявява, че няма представа какви са били отношенията между ответницата и починалия С. Х., но твърди, че последният не я е одобрявал, без обаче да посочи никакви конкретни факти, от които да черпи този си извод. Въззивният съд е стигнал до извода, че показанията на тази свидетелка не опровергават установеното от показанията на водените от ответницата свидетели, че грижите за наследодателя на ищците са полагани от ответницата М. Ж.. Според въззивния съд показанията на св. М. също не съдържат никаква конкретика относно отношенията между ответницата и бащата на ищците, в т.ч. не се излагат факти, които биха могли да опровергаят установеното от показанията на водените от ответницата свидетели. Анализирайки свидетелските показания, съдът е достигнал до извода, че приживе основно грижи за праводателя по сделката е полагала ответницата, поради което е намерил за обяснимо, че продажната цена, на която е прехвърлен имотът е малко по-ниска от данъчната му оценка към момента на сделката. Съдът е посочил, че по този начин прехвърлителят е изразил благодарността си за полаганите грижи и тези, които е очаквал да се полагат за в бъдеще до смъртта му. От твърденията на ищците в исковата молба, че наследодателят е бил физически и икономически зависим от ответницата и се е страхувал да не остане без грижа и опора, въззивният съд е приел, че ищците косвено са признали, че именно тя е била тази, което е полагала грижи за него. Относно представената по делото служебна бележка от Общество Бяло братство, съдебният състав е изложил съображения, че по своето естество тя представлява излагане на свидетелски показания в писмен вид, каквито обаче не са допустимо средство за доказване в гражданския процес. Според въззивния съд при установеното, че полагането на грижи и даването на финансови средства е осъществено от страна на ответницата, както и с оглед конфликтите и напрежението, което е съществувало между наследодателя и ищеца В. В., който е живял с него, е обяснимо от житейска гледна точка прехвърлянето на имота да е станало при цена под данъчната оценка, още повече, че е запазено и пожизнено право на ползване на прехвърлителя. Ето защо въззивната инстанция е направила извод, че установените съпътстващи сключването на сделката обстоятелства и нейният краен резултат и последици са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и морал.

Въззивният съд е приел, че не се установяват от събраните по делото доказателства фактическите твърдения на ищците, че ответницата се е възползвала от състоянието на прехвърлителя, обусловено от неговото психическо заболяване и го е мотивирала по някакъв начин да сключи такава сделка, при която е налице нееквивалентност на престациите, като в тази връзка съдът е посочил, че не следва да се кредитират показанията дадени пред първоинстанционния съд на свидетелите Н. и М., тъй като същите не съдържат никакви конкретни факти, а само констатации на самите свидетели, че бащата на ищците бил много доверчив и се поддавал на чужди влияния. Във връзка със сочените от свидетелите два факта: че прехвърлителят вярвал на врачки и на слухове, че има вода в Д., която ще го излекува и веднага искал да тръгне натам, въззивният съд е изложил, че споделя посоченото от вещите лица по назначената съдебно психиатрична експертиза, че има много хора, които нямат психично заболяване и въпреки това вярват на подобни слухове, т. е. тези съобщените от свидетелите факти не установяват прехвърлителят да е бил прекалено доверчив, лековерен и манипулируем.

Съдът е приел от експертното заключение от назначената после смъртна комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза, че наследодателят на ищците е страдал от психично заболяване, установено още през 1972 г. с диагноза параноидна шизофрения, води се на отчет от тогава, като е имал през годините няколко пъти хоспитализации, последната от които през 2015 г. Вещите лица са констатирали, че при това последно лечение в ЦПЗ лечението е било с акцент върху овладяване не на психотични симптоми и дезориентирано поведение, а на неврозоподобни, афективни такива, както и с оглед повлияване на странични действия на медикаментите и смяна на терапията. Вещите лица са заключили още, че от изследваната медицинска документация се установява, че през периода 2015 г. – 2016 г. /момента на сделката/ установените безпокойство, напрегнатост и тревожност за здравето не са бариера за ориентираност в обстановката и за отчитане последиците от извършеното, нито са предпоставка за податливост на внушения, лъжи, манипулация и болестна промяна във възприятията. В тази връзка съдът е отбелязал, че не следва да се изследва въпросът дали като цяло наследодателят на ищците е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, тъй като самите ищци не отричат тази възможност на бащата си, съобразно техните твърдения дадени в проведеното пред въззивната инстанция открито съдебно заседание. Също така след като е анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че не се установяват факти, подкрепящи твърденията в исковата молба, че към момента на сделката прехвърлителят е бил слаб, болен, социално изолиран, силно внушаем и зависим, лекомислен и неопитен и това състояние е използвано от ответницата, за да го мотивира да сключи сделката при посочената цена. Точно обратното, от показанията на свидетелката М. е приел за установено, че той е бил контактен, адекватен, комуникирал със съседи, не е бил физически тежко болен.

Въззивният съд не е споделил изводите на първоинстанционния съд, че на база съотношението между пазарната оценка на имота /дори да се вземе по-ниската стойност от 38400 лв./ и цената, на която е продаден имотът водят до извод за нееквивалентност на престациите и следователно имотът е прехвърлен срещу нищожна сума. В тази връзка съдът се е позовал на решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г., на ВКС, III г. о., където е даден отговор на въпроса кога нееквивалентността на престациите води до нищожност на договор за продажба поради противоречие с добрите нрави, като в това решение на ВКС е прието, че само наличието на нееквивалентност на насрещните престации не е достатъчно, за да се стигне до извод, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Въззивният съд не е споделил и изводите на първоинстанционния съд, че сумата по сделката не е платена, защото ответницата не е разполагала с възможност да спести такива средства, а показанията на свидетелката Ж., че същата е дала в заем на сестра си сумата от 15 000 лв. са недопустими по силата на чл. 164, т. 3 ГПК. Приел е, че тези изводи на районния съд са незаконосъобразни и изведени в нарушение на процесуалните правила, като е отбелязал, че в обстоятелствената част на исковата молба липсват твърдения за това дали цената по сделката е платена реално, съответно дали ответницата е разполагала със средства, за да я плати, поради което е намерил, че съдът не следва да излага мотиви в този смисъл, както и да анализира доказателствата, касаещи тези обстоятелства.

При тези си съображения въззивният съд е заключил, че исковата претенция с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД се явява неоснователна, с оглед на което първоинстанционното решение следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли предявеният от ищците иск за нищожност на договора за продажба, обективиран в нотариален акт № ..., том ..., рег. № 1900, н. д. № 273/07.04.2016 г. на нотариус Г. Г., поради противоречие с добрите нрави.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че е неправилен изводът на въззивния съд, че продажната цена на процесния апартамент по процесната сделка не е нееквивалентна, за да нарушава добрите нрави, макар да е по-ниска от данъчната оценка и макар, че от доказателствата по делото да се установява, че пазарната цена на имота е значително по-висока /четири пъти/ към момента на сделката, както и предвид здравословното състояние на прехвърлителя, страдащ от психично заболяване. Също така се твърди, че неправилно съдът не е взел предвид обстоятелството, че сумата по сделката не е реално платена от ответницата, тъй последната не е могла да спестява парични средства предвид доходите, с които е разполагала. Релевират се и доводи, че съдът не е обсъдил всяко от събраните доказателства поотделно и в съвкупност с останалите и не е отчел евентуалната заинтересованост на свидетелите на насрещната страна. Моли се атакуваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД да бъде уважен.

В представеното към жалбата изложение, касаторите се позовават на основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като поставят следните въпроси:

1. Какви са подлежащите на установяване факти и връзки между факти при иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД в хипотезата на накърняване на добрите нрави при нееквивалентност на престациите при възмездна сделка /покупко-продажба/?;

2. Преценката за нееквивалентност на престациите при възмездна сделка /покупко-продажба/ ограничава ли се единствено до числено сравнение на цената на имота и престацията или се вземат под внимание всички останали обстоятелства по делото като например необичайност, лекомислие, импулсивност, зависимост, заболяване или неопитност на едната от страните по сделката, като обстоятелства, при които е сключена сделката?;

3. При нееквивалентност на престациите трябва ли непременно да има многократно разминаване в пъти между цената по сделката и пазарната стойност на прехвърленото имущество и следва ли при тази преценка за нееквивалентност да се отчетат и другите обстоятелства при сключване на сделката, посочени в предходния въпрос?;

4. Съставляват ли проявни форми на основанието накърняване на добрите нрави за нищожност на сделката лекомислие, неопитност, зависимост, заболяване макар и лицето да не е било поставено под запрещение, които основания да са различни и отделни от нееквивалентността на престациите при предявен иск за нищожност поради накърняване на добрите нрави?;

5. Нееквивалентността на престациите единственото основание ли е за преценката при накърняване на добрите нрави при нищожност на сделката?;

6. Съставлява ли основание за нищожност на сделката поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД възползването на едната страна по сделката от лекомислието, неопитността и психично заболяване на другата страна по сделката в хипотезата на сключване на сделката с договорена цена в пъти по-ниска от пазарната цена или се касае за основание за унищожаемост на сделката в хипотезите на чл. 27 ЗЗД?;

7. Съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства?;

8. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор?;

9. Следва ли мотивите на съдебното решение и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респективно за неоснователни?;

10. С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба, то следва ли въззивният съд да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения и доводи?‘

11. Наличието на роднинска връзка между свидетел и страна по делото обуславя ли непременно основание за заинтересованост на показанията на този свидетел? Следва ли съдът да изложи конкретни мотиви, намиращи опора в материалните по делото, обуславящи извод за заинтересованост на този свидетел?;

12. Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди и служебно да прецени свидетелските показания с оглед заинтересоваността на свидетеля и да обсъди показанията му ведно с всички други доказателства по делото?;

13. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо приема или не приема показанията на свидетел, както и с оглед заинтересоваността на свидетеля, така и с оглед достоверността на показанията и съответствието им с останалите доказателства по делото?.

Поддържа се и основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.

В писмен отговор на касационната жалба, подаден от ответницата по касация М. Г. Ж., чрез процесуалния представител адв. Д. И., е изразено становище, че не са налице сочените от касаторите предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Първите шест въпроса не са разрешени от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с установената съдебна практика, включително и сочената от жалбоподателите. Съгласно нея договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД, когато противоречи с основните морални принципи и ценности, върху които се консолидира обществото и които са в основата на обществения ред. Противоречието трябва да е до степен договорът да ги отрича. Така законът придава значение на неписаните, но общозначими морални правила и свързва порока по чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД с най-тежката гражданскоправна санкция – договор, който ги накърнява, е нищожен /не поражда правно действие/. От друга страна, предвид разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, моралните неписани правила, наред с повелителните норми на закона, съставляват ограничител на свободата на договаряне. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва да се отчита действителната обща воля на страните. В практиката нееквивалентността на престациите са разглежда като неравностойност, която да е сведена до липса на престация. Налага се разбирането, че липсата на еквивалентност е недостатъчна за осъществяване на основанието по чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД, а е необходимо да е "явна", "значителна". Първоначално в решенията на ВКС тази неравностойност има конкретни цифрови изражения – напр. в решение № 615/15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на ВКС. III г.о. – дванадесет пъти, в решение № 119/22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2010 г. на ВКС, III г.о. – двадесет и осем пъти. Постепенно се приема, че цифровите изражения не следва да се отчитат механично без съобразяването на други, също релевантни за правоотношението факти. Приема се, че в противен случай би се достигнало до подмяна на волята на страните и би се накърнил принципът за свобода на договаряне /чл. 9 ЗЗД/, "защото еквивалентността на престациите поначало се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес" – решение № 24/09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, III г.о. В решението се приема също, че "само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от съда с оглед техния интерес". В решение № 156/10.02.2021 г. по гр. д. № 2451/2019 г. на ВКС, III г.о. се приема, че "накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице винаги когато се накърнява правен принцип като принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. Въпросът дали поведението на даден правен субект съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода се преценява с оглед конкретния случай. При преценка дали една сделка е недействителна поради нарушение на добрите нрави съдът не трябва да се ограничава единствено и само до простото сравняване на уговорената престация с пазарната стойност на имота, предмет на сделката. Продажбата на вещ на цена, по-ниска от пазарната, не е несъвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност. Поначало, за да се стигне до заключение дали една сделка противоречи на добрите нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Тогава когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и не е очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави.".

Въззивният съдебен състав, приемайки че не е ограничен само от формалното съдържание на договора за покупко-продажба на процесния апартамент, а според естеството на сочения порок по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД следва да съобрази дали последиците, съответно крайният резултат от договора са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, е процедирал в съответствие с гореизложените постановки, възприети в съдебната практика. Намерил е, че в конкретния случай договорът и съпътстващите го други обстоятелства, преценени комплексно, не водят до извода, че се е стигнало до неоправдано разместване на блага, при което продавачът /наследодателят на ищците/ е търпял значителна загуба, която не е желал и очаквал. Напротив, при уговорената цена, макар и 4 или 6 пъти по-ниска от пазарната за подобни имоти, е прехвърлена собствеността на процесния апартамент на жената /ответницата/, която дълги години е съжителствала с продавача по сделката и неговия син и на която прехвърлителят е бил признателен за полаганите грижи. Заедно с това съдът е съобразил и не до там добрите взаимоотношения между прехвърлителя и ищците – негови синове. В разглеждания случай въззивният съд е съобразил конкретните факти по делото и изложените от ищците твърдения, на които се основава искът за нищожност, и е приел, че те не обосновават извод за нищожност на договора на соченото основание, вкл. е отчел и съпътстващи сключването на сделката обстоятелства, като несъгласието на жалбоподателите с правните изводи на съда не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Ето защо по така повдигнатите от касаторите въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Доводите на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправните въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност, са неоснователни. В съответствие с правомощията си на съд по същество на материалноправния спор съставът на Бургаския окръжен съд е обсъдил подробно всички твърдения, искания и възражения на страните. Описателно и детайлно е пресъздал цялостната фактическа обстановка, която е приел за установена, субсимирал е установените факти по приложимата материалноправна норма, обсъдил е всички допуснати доказателствени средства - гласни и писмени, както и приетите по делото експертни заключения, анализирал е събраните чрез тях доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и за да обоснове извода си за неоснователност на претенцията по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, е изложил подробни мотиви на кои от тях дава вяра и причините, поради които не кредитира други. Съображенията на касаторите в изложението сочат единствено на несъгласието им с крайния извод, до който е достигнал въззивният съд. Те не представляват основания за допускане на касационното обжалване, а оплаквания, свързани с правилността на съдебното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които касационният съд разглежда, само ако касационната жалба бъде допусната за разглеждане във фазата за селекция.

На последно място се поставят въпроси, свързани с приложението на чл. 172 ГПК: наличието на роднинска връзка между свидетел и страна по делото обуславя ли непременно основание за заинтересованост на показанията на този свидетел; следва ли съдът да изложи конкретни мотиви, намиращи опора в материалите по делото, обосноваващи довод за заинтересованост на този свидетел; длъжен ли е съдът в решението си да обсъди и служебно да прецени свидетелски показания с оглед на заинтересованост на свидетеля и да обсъди показанията му ведно с всички други доказателства по делото; длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо приема или не приема показанията на свидетел, както с оглед на заинтересоваността на свидетеля, така и с оглед достоверността на показанията и съответствието им с останалите доказателства по делото. Константна е практиката на касационния съд, че роднинската връзка на свидетеля със страната, която го е посочила, сама по себе си не е основание показанията на този свидетел да се считат недостоверни, но, отчитайки вероятността тези свидетели да са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, законът изрично указва необходимостта техните показания да бъдат преценявани с оглед всички други данни по делото /решение № 457 от 6.08.2010 г. по гр. д. № 477/2009 г., на ВКС, III г. о., решение № 69 от 7.07.2021 г. по гр. д. № 3418/2020 г., на ВКС, I г. о./. В случая въззивният съд надлежно е изложил съображения защо счита, че показанията на свидетелката Ж. следва да бъдат кредитирани, като е основал преценката си на останалите доказателства, включително показанията на свидетелката М.. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси.

Не се констатира наличие на никое от бланкетно посочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. Не се установява какъвто и да е порок, който да обуслови вероятна нищожност или недопустимост като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по делото. Произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт не е и очевидно неправилно, доколкото не се констатира неправилност до степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на решението, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, а преценка по твърденията в жалбата за нейното наличие да се установяват от материалите по делото.

С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Предвид изхода на спора ответницата по касация има право на разноски. Същата е претендирала разноски за заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния й представител – адв. Д. И., като към отговора е представен договор за правна защита и съдействие, в който изрично е отбелязано, че е заплатено в брой възнаграждение в размер на сумата от 1500 лв., т.е. същият служи за разписка и установява направените разноски. Релевираното в касационната жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, настоящият състав намира за основателно, поради което разноските следва да се намалят до размера на сумата от 900 лв. В този размер разноските следва да се възложат в тежест на касаторите.

Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение