Определение № 1733 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2130/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 70 от 16.01.2023г. по гр.д. №2909/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е постановено следното: 1/ обезсилено е решение № 262404 от 18.07.2022 г. по гр.д. № 16712/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Й. Н. против Столична община положителен установителен иск за собственост на основание участие в ЖСК като обезщетение след отчуждаване и наследяване от съпруга й Л. Н. върху 4/6 ид.ч. от апартамент № 10 с площ от 90,33 кв. метра, на петия етаж във вход „А“ на блок 40 на адрес [улица]в София, заснет в кадастралната карта като самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** и е прекратено производството в тази част; 2/ потвърдено е горепосоченото решение в частта, с която са отхвърлени: предявеният от В. Л. Н. срещу Столична община иск за собственост върху 1/6 ид.ч. от описания по-горе имот, придобита по наследство от баща му Л. Н. и предявеният от А. Й. Н. срещу Столична община иск за собственост върху 1/6 ид.ч. от описания по-горе имот въз основа на дарение от сина й И. Н.. Касационната жалба е подадена от ищците А. Й. Н. и В. Л. Н. чрез адвокат С. О.. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по правните въпроси: 1/ достатъчно ли е само влязло в сила решение за възстановяване собствеността по ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др., за да придобие общината право на собственост върху дадените като обезщетение имоти, без лицата, поискали отмяна на отчуждаването, да са изцяло собственици на дадените като обезщетение имоти към датата на искането за отмяна на отчуждаването; 2/ когато е отхвърлен отрицателен установителен иск за собственост допустимо ли е ищецът по този иск да предяви срещу ответника положителен установителен иск за собственост за същия имот на придобивно основание, различно от това, на което е бил отхвърлен отрицателният установителен иск. По първия въпрос се поддържа разрешаването му в противоречие с практика на ВКС, а по втория - че липсва практика и той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба Столична община изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Ищците А. Й. Н. и В. Л. Н. твърдят, че са съсобственици на апартамент № 10 с площ от 90,33 кв.м., на петия етаж във вход „А“ на блок 40 на адрес: [улица]в [населено място], заедно с прилежащите му избено помещение № 10 с площ от 4,60 кв. метра и 1,204 на сто идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж за нея върху общинска земя. Имотът е придобит от ищцата А. Н. по време на брака й с Л. Н. с нотариален акт от 1987г. за собственост върху жилище, построено върху държавно място от ЖСК „60 години О. р.“ в режим на съпружеска имуществена общност. Ищцата е била член на посочената ЖСК по право - обезщетена е с апартамента за отчужден по реда на ЗТСУ неин имот. След смъртта на Л. Н. през 1996 г. ищцата притежава 4/6 ид.ч., а синовете им И. Н. и В. Н. наследяват по 1/6 ид.ч. С нотариален акт за дарение от 2011г. И. Н. е дарил на майка си А. Н. своята 1/6 идеална част от апартамента. Ищците сочат, че Столична община оспорва правото им на собственост върху процесния апартамент и неоснователно го смята за своя собственост на основание чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС и влязлото в сила решение от 13.03.2007 г. по гр. дело № 7226/2005г. на Софийски районен съд, с което общината е призната за собственик на процесния имот и на посоченото основание. Ищците оспорват правото на собственост на общината, тъй като В. Н. и И. Н. не са били страна по воденото дело, а също поради това, че искането за отмяна на отчуждаването не е направено от всички собственици на трите апартамента, които са дадени като обезщетение. Столична община оспорва иска с възражения, че е собственик на имота на основание чл. 5, ал. 1 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., което е потвърдено с влязло в сила съдебно решение на Софийски районен съд по гр. дело № 7226/2005 г. От фактическа страна е установено, че със Заповед по чл.95 ЗТСУ/отм./ от 1981 г. е отчужден в полза на държавата недвижим имот (дворно място с жилищни сгради), находящ се на [улица], собственост на М. Й. М., на Й. Й. М. А. Й. М.; предвидено е собствениците да бъдат обезщетени с отстъпване на жилища в новострояща се жилищна сграда бл. 40 от ЖСК „60 години О. р.“. Направени са оценки на отчуждените имоти, като частта на А. Й. М. е оценена на 8 547,67 лева. Издадени са заповеди по чл.100 ЗТСУ/отм./, с които на всеки от отчуждените собственици се определя конкретен апартамент. На А. Й. (М.) Н. е даден апартамент №10 в бл. 40 на ЖСК „60 г. О. р.“, на стойност 21 092 лева, както и гараж на стойност 4117 лева, като А. Н. е доплатила разликата в оценките между отчуждения и дадения в обезщетение имот в размер на 13 897 лева. През 1987г. е издаден констативният нотариален акт за собственост на жилището на името на А. Н.. На 17.07.1992 г. е подадено от Й. Й. М. искане за отмяна на отчуждаването на поземления имот, останал необхванат от мероприятия, като е посочил, че децата му А. и М. са му предоставили правото да иска отмяна на отчуждаването; представени са декларации от М. М. и А. М. в този смисъл. Първоначално с решение на съда е потвърден мълчалив отказ на кмета да отмени отчуждаването. През 1996г. Й. Й. М. е починал и е наследен от съпругата си Б. И. М., дъщеря си А. Й. Н. и сина си М. Й. Н.. На 22.05.1998г. тримата са поискали да бъде отменено отчуждаването на свободното дворно място, отчуждено по преписка № 51/1980г. С решение от 28.10.2002 г. постановено по ахд. № 1978/2001г. на Софийски градски съд е възстановена на основание чл.1, ал.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. собствеността върху част от имот пл. № *от кв.1, м. „М. л.“, [улица], [населено място], с площ от 530 кв.м. по буквите АБДЕА от скица на вещото лице, представляваща неразделна част от решението. С решение от 13.03.2007г. по гр.д. № 7226/2005 г. на Софийски районен съд, 39 състав, частично отменено с решение от 08.01.2008г. постановено по гр. д. № 1566/2007г. на Софийски градски съд и решение № 1001 от 18.12.2009 г. по гр. д. № 2758/2008 г. на Върховния касационен съд, IV г.о., са отхвърлени предявените искове от Б. И. М., А. Й. Н. и М. Й. М. срещу Столична община с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК /отм./ за установяване, че общината не е придобила правото на собственост по чл. 5, ал. 1 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ,ЗБНМ, ЗДИ и ЗС върху три недвижими имота (апартаментите, дадени в обезщетение), измежду които и процесния апартамент 10. С нотариален акт за дарение от 09.06.2011г. И. Л. Н. е дарил на майка си А. Й. Н. 1/6 ид.ч., придобита по наследство, от процесния апартамент № 10. При тези фактически обстоятелства въззивният съд на първо място е направил извод, че предявеният от А. Н. иск за 4/6 ид.ч. е недопустим. Тя е един от тримата отчуждени собственици и е била обезщетена с процесния апартамент в новострояща се сграда от ЖСК „60 години О. р.“, така че е станала член на ЖСК по право. Отчужденият имот не е бил съпружеска имуществена общност между А. Н. и нейния съпруг. Същевременно, предвид разликата в оценката на отчуждения имот и този, даден в обезщетение, А. Н. е доплатила разликата от 13 897 лв. Тъй като това е станало по време на брака й, то на основание чл. 19, ал. 2 СК (отм.) частта от имота, чиято стойност е заплатена с общи средства, е станала съпружеска имуществена общност. Предвид посоченото съдът е приел, че А. Н. е придобила процесният ап. 10 в СИО със съпруга си Л., но само за частта, доплатена по време на брака. Частта, придобита като обезщетение за отчуждения личен имот, е нейна лична собственост. Ето защо, след смъртта на съпруга й, тя и двамата сина са придобили идеални части от собствеността, а именно 4/6 ид.ч. за нея и по 1/6 ид.ч. за синовете, но само върху частта от имота, придобита в СИО, а не върху целия имот. Установено е същевременно, че А. Н. е била ищец в производство с ответник Столична община по гр. д. № 7226/2005 г. по описа на Софийски районен съд, по предявен отрицателен установителен иск за собственост относно процесния апартамент № 10 и този иск е отхвърлен с влязло в сила решение. Тук съдът е разяснил, че предмет на спора по отрицателния установителен иск е правото на собственост на ответника - той следва да установи съществуването на претендираното от него право като изчерпи всички основания, въз основа на които то е могло да се породи. Изтъкнал е, че когато се отхвърля отрицателен установителен иск силата на пресъдено нещо има за предмет правото, което ответникът е успял съдебно да установи с индивидуализиращите това право белези (правопораждащ факт и съдържание) и тя съвпада по предмет със силата на пресъдено нещо по положителен установителен иск на ответника срещу ищеца. С оглед на това в случая с решението по гр. д. № 7226/2005 г. по описа на Софийски районен съд, 39 състав е установено със сила на пресъдено нещо, че Столична община е собственик на процесния ап 10 на основание чл. 5, ал. 1 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ,ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, т.е. вследствие отмяна на отчуждаването. Този въпрос не може да бъде пререшаван между страните по делото съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК. А. Н. е била ищец по посоченото дело и е обхваната от субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по него, с което е установено, че Столична община е собственик на имота. По това време тя е била собственик на най-малко 4/6 ид.ч. от имота и затова е недопустимо да води положителен установителен иск за собствеността върху посочения имот, освен ако не се позовава на факти и обстоятелства, настъпили след приключването на съдебното дирене по посоченото дело. А такива не са посочени в исковата молба. Поради това искът й недопустим съгласно чл. 299, ал. 2 ГПК. Като не е прекратил производството в тази му част, а се е произнесъл по същество по един недопустим иск, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което подлежи на обезсилване, а производството в тази му част, на прекратяване. Искът на В. Н. за собственост на 1/6 ид.ч., придобита по наследство от баща му Л., както и искът на А. Н. за собственост на 1/6 ид.ч. от имота, придобита чрез дарение от 2011г., съдът е счел за допустим, тъй като В. и И. не са участвали в предходното съдебно производство срещу Столична община и не са адресати на силата на пресъдено нещо на решението. Разглеждайки го по същество, съдът го е намерил за неоснователен. Посочил е, че при отмяна на отчуждаването съгласно чл. 5 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. отстъпените в обезщетение жилища или други обекти стават общинска собственост по силата на решението за отмяна, т.е. разместването на собствеността настъпва с отмяната на отчуждаването. Според съда оплакването на жалбоподателите, че не е настъпил двупосочният вещноправен ефект на отмяната на отчуждаването понеже не всички съсобственици са подали искане за отмяна, е неоснователно. В случая обезщетението е за отчужден личен имот и е дадено на А. Н., а не на членовете на нейното семейство, затова и изискването на чл.7, ал.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС е неприложимо. Отмяна на отчуждаването могат да искат лицата, от които е извършено отчуждаването и които са обезщетени или техните наследници, но не и лица, които са получили собствеността чрез сделка или по друг начин. Такъв друг начин е доплащането с парични средства по време на брака. Освен това, отмяната на отчуждаването в случая е извършена с влязло в сила решение, което дори да е неправилно, е породило своите последици (включително вещноправни) и съдът следва да ги зачете. Поради това, дори ищците да са придобили собствеността върху сочените от тях части от процесния недвижим имот по наследяване на Л. Н., те са загубили собствеността вследствие отмяната на отчуждаването, при което притежаваните от тях идеални части са преминали в патримониума на общината на основание чл. 5 от реституционния закон. Затова съдът е отхвърлил този иск. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: Първият правен въпрос е: достатъчно ли е само влязло в сила решение за възстановяване собствеността по ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др., за да придобие общината право на собственост върху дадените като обезщетение имоти, без лицата, поискали отмяна на отчуждаването, да са изцяло собственици на дадените като обезщетение имоти към датата на искането за отмяна на отчуждаването. Твърди се противоречие с практиката по Решение № 174 от 13.03.2009г. по гр.д. № 4841/2007г. на ІІІ г.о. Това решение не е представено от касаторите и не бе намерено от състава (установено бе само, че то е коментирано като практика в определение № 113 от 25.02.2015 г. по гр.д. №7225/2014г. на І г.о.). Приема се в практиката по Решение № 91 от 19.07.2016г. по гр.д. № 706/2016г. на ІІ г.о., че ако претендиращият отмяната на отчуждаването не е собственик на даденото имотно обезщетение, фактическият състав на реституцията остава незавършен и не настъпва възстановяване на собствеността върху отчуждения по благоустройствените закони имот. В разгледаната по това дело хипотеза полученият в обезщетение имот е бил прехвърлен чрез сделка от приобретателите и към момента на искането за отмяна на отчуждаването не е бил тяхна собственост. В настоящия случай отмяната на отчуждаването е поискана от отчуждените собственици и дадените в обезщетение имоти не са отчуждени, а са в техния патримониум. Поради това реституционният ефект е настъпил и съответно даденият в обезщетение имот е преминал в собственост на общината. В Решение № 579 от 10.06.2009 г. по гр. д. № 648/2008 г. на І г.о. е разгледан въпрос, сходен с релевантния за настоящето дело. Прието е, че заплащането на разликата между стойностите на отстъпения в обезщетение и на отчуждения имот по време на брака не трансформира определеното обезщетение от имотно в парично; поради това не може да се приеме, че отстъпеният имот е придобит на различно основание - покупко-продажба от съпруга на собственицата на идеална част от отчуждения имот, така че с отмяната на отчуждаването е настъпило по силата на закона разместване на собствеността и полученото в обезщетение жилище е върнато в патримониума на общината. Предвид горното, тъй като обжалваният акт не противоречи, а съответства на посочената практика, то не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият въпрос касае обезсилената и прекратена част на спора поради наличие на сила на пресъдено нещо и е свързан с допустимостта да се предяви положителен установителен иск за собственост от ищец, чийто отрицателен установителен иск срещу същия ответник за същия имот, е бил отхвърлен. Въпросът има разрешение в практиката, което е съобразено от въззивния съд и не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Предметът отрицателния установителен иск за собственост е разяснен с Тълкувателно решение № 8/2014г. на ОСГТК като е прието, че ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му на собственост и е длъжен да изчерпи всички основания, на които то е могло да се породи. Затова, когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост, претендираното от ответника право е отречено с оглед на всички възможни негови основания. А отхвърлянето на отрицателния установителен иск за собственост е равнозначно на уважаване на положителен установителен иск на ответника срещу ищеца, при което се формира сила на пресъдено нещо, че ответникът е носител на правото на собственост. Поради това ищецът по отхвърлен отрицателен иск за собственост не може да предяви срещу същия ответник положителен установителен иск за собственост за същото спорно право, основано на обстоятелства, които са съществували до приключване на делото по отхвърления отрицателен установителен иск. В този смисъл са: Решение № 530 от 5.07.2010 г. по гр.д. № 1560/2009 г. на I г.о., Решение № 32/10.03.2016г. по гр.д. № 4741/2015г. на II г.о., Решение № 109 от 25.05.2015г. по гр.д. № 7420/2014г. на І г.о. Следователно, не може да се допусне касационно обжалване и по втория въпрос. При този изход в полза на ответника по жалбата следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение 350 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.