Определение № 77 от 22.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1421/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Г. Т., действащ като ЕТ „Т. Г. Т.“ със съдебен адрес в [населено място] - чрез адв. П. К. от САК, срещу решение № 925 от 27.04.2020 г., постановено по т. д. № 5781/2019 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 1334 от 19.07.2019 г. по т. д. № 1610/2018 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Т. Г. Т., действащ като ЕТ „Т. Г. Т.“, против ЗАД „ОЗК - Застраховане“ акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 14 312.65 лв., претендирана като обезщетение за забава в плащането на дължимо застрахователно обезщетение в размер на 48 000 лв. по договор за застраховка „Пълно автокаско“, оформен със застрахователна полица № 002061020140074, за периода 20.08.2015 г. - 27.07.2018 г. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта относно произнасянето по иска с правно основание чл.208, ал.1 КЗ (отм.), решението на въззивния съд не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на решението в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е излязъл извън предмета на спора, с който е бил сезиран, и по своя инициатива е отхвърлил исковата претенция за мораторни лихви на невъведено от ответника основание - непредставяне на доказателства за дерегистрация на застрахования автомобил. Навежда оплаквания, че в резултат на неправилна преценка на фактите и доказателствата въззивният съд необосновано е приел, че към датата 04.12.2016 г. влекачът на автомобила се е намирал в държане на застрахования и той е имал възможност да го предостави за оглед на застрахователя, както и че застрахованият не е изпълнил задълженията си по застрахователния договор, имащи значение за своевременното изплащане на застрахователното обезщетение. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Бланкетно е въведено и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация ЗАД „ОЗК - Застраховане“ - чрез юрк. Д. Д., който изразява становище за недопустимост на касационната жалба поради наличие на ограничението по чл.280, ал.3, т.1 ГПК и претендира юрисконсултско възнаграждение „в размер на адвокатското такова“. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Възражението на ответника по касация за недопустимост на жалбата поради необжалваемост на въззивното решение с оглед цената на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД е неоснователно. Искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е акцесорен и обжалваемостта на въззивното решение в частта, с която е разгледан той, зависи от допустимостта на касационното обжалване по отношение на главния иск с правно основание чл.208, ал.1 КЗ (отм.). Предвид цената на иска по чл.208, ал.1 КЗ (отм.) - 48 000 лв., решението на въззивния съд подлежи на касационно обжалване и в частта за акцесорния иск, независимо, че неговата цена е под предвидения в чл.280, ал.1, т.3 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. Т. в качеството на ЕТ „Т. Г. Т.“ против ЗАД „ОЗК - Застраховане“ иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 14 312.65 лв., Апелативен съд - София е приел, че ответникът - застраховател не дължи претендираното с иска обезщетение за забава в размер на законната лихва върху присъденото от първата инстанция застрахователно обезщетение по сключения между страните договор за застраховка с клауза „Пълно автокаско“, тъй като до датата на подаване на исковата молба не е бил в забава при изпълнение на задължението за изплащане на застрахователното обезщетение. Въззивният съд е изложил съображения, че моментът на забавата подлежи на определяне съобразно правилата на чл.84 ЗЗД, но в конкретния случай, с оглед установената по делото тотална щета на застрахования автомобил и императивната разпоредба на чл.193, ал.3 КЗ (отм.), изпадането на застрахователя в забава е обусловено от изпълнение на насрещно задължение на застрахования, изразяващо се в представяне на доказателства за прекратяване на регистрацията на застрахованото МПС. Като е съобразил, че ищецът не твърди и не е ангажирал доказателства за осъществяване на административната процедура по прекратяване на регистрацията, както и за уведомяване на застрахователя за дерегистрирането на автомобила, съдът е формирал извод, идентичен с направения от първоинстанционния съд - че застрахователят не е изпаднал в забава и не дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за посочения в исковата молба период 20.08.2015 г. - 27.07.2018 г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната с касационната жалба част. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. За част от въпросите се е позовал бланкетно и на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но поради липса на аргументация в какво се изразява значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., касационната инстанция не дължи обсъждане на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Първият въпрос, за който се поддържа противоречие с практиката в решение № 86/10.07.2012 г. по т. д. № 467/2011 г. на ВКС, І т. о., е: „При настъпване на застрахователно събитие застрахователят длъжен ли е да плати обезщетението в уговорения срок, който не може да бъде по-дълъг от 15 дни и започва да тече от деня, в който застрахованият е изпълнил задълженията си по чл.206, ал.1 или ал.2 и чл.207, ал.3 КЗ - отм., като последното е изпълнено с посочване на мястото, на което може да се извърши оглед, предвид задържането на застрахованото МПС като веществено доказателство и с оглед дължимост на застрахователно обезщетение по договор за имуществено застраховане, уредено в нормата на чл.208, ал.1 КЗ - отм., дължи ли застрахователят обезщетение в размер на законната лихва при неизпълнение на задължението си да плати на застрахования застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско“ в установения 15 - дневен срок и по правилата на чл.84, ал.1 или ал.2 ЗЗД“. Поставеният въпрос е неясен, неразбираем и не подлежи на прецизиране от касационната инстанция съобразно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като същевременно не кореспондира с мотивите към обжалваното решение. Въззивният съд не е отрекъл принципно задължението на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение в уредения от КЗ (отм.) срок, а е приел, че в конкретния случай застрахователят не е изпаднал в забава по причина, че не е изпълнено предвиденото в императивната правна норма на чл.193, ал.3 КЗ (отм.) условие - представяне от застрахования на доказателства за прекратяване регистрацията на застрахованото МПС, увредено до степен на тотална щета. Произнасянето на въззивния съд относно значението на прекратяването на регистрацията на МПС за забавата на застрахователя е в съответствие с практиката на ВКС решение № 44/02.06.2015 г. по т. д. № 775/2014 г. на ВКС, І т. о., в което е прието, че съгласно чл.193, ал.3 КЗ (отм.) в хипотезата на тотална щета представянето на доказателства за прекратяване на регистрацията на автомобила има значение за началото на срока, в който застрахователят е длъжен да изплати застрахователно обезщетение на застрахования. Предвид специфичния за спора факт, релевантен за началния момент на забавата - тотална щета на застрахованото МПС, сочената от касатора практика в решение № 86/10.07.2012 г. по т. д. № 467/2011 г. на ВКС, І т. о., според която обезщетението по чл.208, ал.1 КЗ (отм.) се дължи по правилата на чл.84, ал.1 или ал.2 ЗЗД, не доказва противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В т.2 до т.6 от изложението са формулирани множество въпроси, свързани с оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд е отхвърлил иска по чл.86, ал.1 ЗЗД на основание, което не е въведено надлежно с възражение на ответника, а именно - непредставяне на доказателства от застрахования за прекратяване регистрацията на застрахованото МПС: „Допустимо ли е съдът по свой почин да променя обема и вида на търсената от страната защита; Допустимо ли е произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното и по-конкретно произнасянето относно недължимостта на претенцията за лихви до датата на завеждане на исковата молба на различно от заявеното възражение от ответника – ответникът твърди, че не дължи плащане поради непредставяне за оглед на застрахованото МПС, поради което не дължи и акцесорната претенция за лихви, а съдът, въпреки, че намира това възражение за неоснователно, уважава възражението за недължимост на мораторни лихви и ги отхвърля на невъведено възражение - поради липса на доказателства за дерегистрация на застрахованото МПС; Може ли съдът да разглежда възражение за недължимост на мораторни лихви на друго основание и/или въз основа на други доказателства от тези, на които се позовава ответникът; Може ли съдът да се произнесе извън пределите на въззивната жалба, предвид факта, че с въззивната жалба на ищците е заявено неоснователност на главното вземане за застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“, а въззивната инстанция приема за неоснователна претенцията за мораторни лихви до датата на завеждане на исковата молба на друго основание - липса на доказателства за дерегистрация на МПС, каквито никога не са въвеждани от застрахователя; Какво е решението в частта, в която съдът се произнася и уважава възражение за отхвърляне на иска на различни от въведените от ответника основания и възражения; По отношение на правилността на акта на първоинстанционния съд ограничена ли е въззивната инстанция от посочените в жалбата основания и оплаквания и проверява ли обосноваността извън изрично посочените претенции и оплаквания във въззивната жалба и извън въведените в отговора на исковата молба възражения, ако не се отнася до валидност и допустимост на решението и до приложение на императивни правни норми; Доколкото обхвата на дейността на въззивната инстанция съгласно чл.269, изр.2 ГПК е ограничен, може ли въззивният съд да приеме, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен, ако във въззивната жалба/вотговора на въззивната жалба и изобщо в хода на процеса не се съдържа такова оплакване - за недължимост на лихви поради липса на доказателства за дерегистрация на застрахованото МПС.“ Посочените въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на тях не е изпълнена допълнителната предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В депозираната пред Апелативен съд - София въззивна жалба (стр.5), във връзка с оплакванията за неправилност на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, касаторът е навел изрични доводи за необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че поради непредставяне на доказателства за прекратяване на регистрацията на застрахованото МПС застрахователят не е изпаднал в забава и не дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД. При осъществяване на решаващата си дейност по спора въззивният съд е преценил тези доводи като неоснователни и е споделил извода на първоинстанционния съд, аргументиран с практика на ВКС по приложението на чл.193, ал.3 КЗ (отм.). Предвид съдържанието на подадената от самия касатор въззивна жалба, не може да се възприеме тезата в изложението, от която са изведени въпросите по т.2 - т.6, че въззивният съд се е произнесъл по иска за заплащане на обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД извън пределите на сезиране и че се е отклонил от цитираната в изложението практика на ВКС (решение № 19/30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на ІІ г. о., решение № 14/07.02.2014 г. по т. д. № 1130/2013 г. на ІІ т. о. и решение № 43/04.06.2014 г. по т. д. № 213/2012 г. на ІІ т. о.) относно правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК. По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване по посочените в т.2 - т.6 въпроси е неоснователно. Касационно обжалване не може да се допусне и по поставените в т.7 въпроси: „Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите констатации и твърдения на страните чрез самостоятелна логическа преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата правна норма; Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото“. В съдържанието на въпросите са инкорпорирани оплаквания за процесуална незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение, което е достатъчно, за да се отрече характеристиката им на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Освен това въпросите са неотносими към решаващия извод, с който въззивният съд е мотивирал преценката си за неоснователност на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, тъй като от обясненията към тях е видно, че те касаят другия самостоятелен извод на първоинстанционния съд за отсъствие на забава по смисъла на чл.86, ал.1 ЗЗД по причина на неизпълнение на задължението на застрахования да представи увреденото МПС за оглед, по който въззивният съд не се е произнасял в решението си. Въпросите не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и е безпредметно да се обсъжда многобройната практика на ВКС, на която се е позовал касаторът в подкрепа на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 5781/2019 г. на Софийски апелативен съд. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК и на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., определен съгласно чл.37 от Закона за правната помощ вр. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,