Определение № 2542 от 09.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 52/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Групама Животозастраховане“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 1009 от 10.10.2025 г. по в. гр. д. № 1120/2025 г. на Варненски окръжен съд, с което след отмяна на решение № 4333 от 02.12.2024 г. по гр. д. № 5300/2023 г. на Варненски районен съд касаторът е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД, [населено място], по предявения иск от Й. П. И., починал на 04.05.2023г. и заместен в хода на процеса на основание чл. 227 ГПК от своя наследник Д. Й. П., сумата от 9189, 09 лв., представляваща застрахователно обезщетение по групова застраховка „Живот“ на кредитополучатели/съдлъжници на „Експресбанк“ АД, обезпечаваща изпълнението на задълженията по договор за кредит експресо № 870105748850, сключен между „Експресбанк“ и П. Й. П., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска 15.12.2022 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 382, ал. 3, изр. 2 КЗ, и е прогласил за нищожна клаузата на чл. 14 от Общите условия /ОУ/ по групова застраховка „Живот“ на кредитополучатели/съдлъжници на „Експресбанк“ АД, предвиждаща изключване от покрит риск на преките или косвени последици или резултати от епидемия или пандемия, както и техните последици, по предявения от Й. П. И. и заместен в хода на процеса на основание чл. 227 ГПК от неговия наследник Д. Й. П. срещу „Групама Животозастраховане“ ЕАД иск с правно основание чл. 146 вр. чл. 143, ал. 2, т. 6 и т. 19 ЗЗП. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че в обжалваното решение не са съобразени експертните заключения, че смъртта на П. Й. П. е в пряка причинна връзка с диагностицираната при него Ковид-19 инфекция, и е направен неправилен извод, че клаузата на чл. 14 от ОУ по процесната застраховка, предвиждаща като изключен риск преките и косвените последствия и резултати от епидемия и пандемия, както и техните последствия е нищожна като неравноправна. Излага доводи, че клаузата е формулирана по ясен начин и е приложима в конкретно посочени случаи от извънреден характер. Сочи, че настъпването на визираните събития – епидемия или пандемия има обективен характер и не зависи от волята на застрахователя, като на последния не е предоставена свобода на преценка относно наличието на изключен от застрахователното покритие риск. Мотивира становище, че оспорената клауза отговаря напълно на изискванията за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В касационната жалба се поддържа, че изводите на съда за неравноправност на клаузата на чл. 14 от ОУ почиват на превратно тълкуване на уговорките по договора и приложимите към него ОУ, което противоречи на чл. 20 ЗЗД и не държи сметка за действителната обща воля на страните по договора. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване жалбоподателят „Групама Животозастраховане“ ЕАД основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Подлежи ли на контрол за неравноправност по чл. 143 ЗЗП клауза от общите условия на застрахователен договор, която изключва покритие при епидемия или пандемия?; 2. Влече ли нищожност на целия текст на точка от общите условия отделна самостоятелна хипотеза от нея /косвени последици/, в случай че тя не променя смисъла на останалата част от уговорения изключен риск?; 3. Съставлява ли нарушение на принципа на договорна свобода по чл. 9 ЗЗД обявяването за неравноправна на клауза, която определя обхвата на застрахователния риск?; 4. Включването на „косвени“ последици ограничава или разширява обхвата на покритието? Осъществен ли е фактическият състав на настъпването на пряката последица и без настъпването на „косвени последици“?; 5. Предвидимо ли е за потребителя изключването на застрахователен риск при уговорено изключение, че не се покрива събитие, което е пряка последица от епидемия?; 6. В случай, че е изпълнен фактическият състав на настъпването на пряка последица от уговорения изключен риск употребата на термина „косвени последици“ влече ли нищожност на цялата уговорена клауза?; 7. Следва ли застрахователна клауза, с която се изключват преките или косвените последствия от епидемия, да се счита за неясна и неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите, когато изразите „преки“ и „косвени“ последици имат установено съдържание в българското право и са разбираеми за средния потребител?; 8. Подлежи ли на съдебен контрол за неравноправност клауза, която ясно и конкретно изключва определен вид риск или този контрол се отнася само до неясно формулирани или общи клаузи, които позволяват на застрахователя да се освободи от договора при наличието на всяка една причина, която може да доведе до настъпване на последиците?; 9. Счита ли се смърт, настъпила вследствие на остра дихателна недостатъчност от Ковид-19 инфекция за пряка последица от пандемията по смисъла на застрахователна клауза, изключваща „преките и косвените последствия от епидемия или пандемия“?; 10. Допустимо ли е спазване на изискването за яснота по смисъла на Закона за защита на потребителите използване в клаузата на общоизвестни юридически и медицински понятия – „преки“ и „косвени“ последствия или е необходимо застрахователят допълнително да ги дефинира в договора? 11. Следва ли съдът при тълкуване на договорна клауза да вземе предвид всички кумулативно предвидени критерии в чл. 20 ЗЗД с оглед установяване на действителната воля на страните?“. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е приел, че в случая не е налице „изключен риск“. „Банка ДСК“ АД, конституирано на основание чл. 26, ал. 4 ГПК в производството като съищец, не изразява становище по жалбата. Ответникът по касационната жалба Д. Й. П. е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ. – че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните няма спор, че: между П. Й. П. като кредитополучател и „Експресбанк“ АД, чийто правоприемник е „Банка ДСК“ АД, е сключен договор за кредит № 870105748850 от 03.12.2019 г., по силата на който на първия е отпуснат кредит в размер на 12 000 лв. с краен срок на погасяване - 10.12.2029 г.; между „Експресбанк“ АД и „Групама Животозастраховане Експрес“ ЕАД, чийто правоприемник е „Групама Животозастраховане“ ЕАД, е сключен групов договор за застраховка „Живот“ на кредитополучатели/съдлъжници на „Експресбанк“ АД, като със заявление от 21.11.2019 г. към групата на застрахованите лица по договора е присъединен и П. П.. Въззивният съд е установил, че покритите рискове съгласно договора са смърт на застрахованото лице в резултат на злополука или заболяване и пълна и необратима загуба на автономност в резултат на злополука или заболяване, като за изключените рискове се препраща към ОУ. Решаващият състав е посочил, че съгласно представеното удостоверение за наследници първоначалният ищец Й. П. И. е баща и законен наследник на П. Й. П., починал на 24.03.2021 г. На 04.08.2021 г. Й. И. е отправил до ответния застраховател застрахователна претенция, в отговор на която с писмо от 23.08.2021 г. ответникът му е отказал застрахователно плащане. Въззивният съд е намерил, че в качеството си на законен наследник на починалия кредитополучател ищецът е встъпил в правата на застрахования и по силата на разпоредбите на чл. 382, ал. 1 и 3 КЗ същият е легитимиран от свое име да упражни правото на кредитора да получи от застрахователя следващото се застрахователно обезщетение, в случай на неизпълнение на задължението на кредитора - конституираната на основание чл. 26, ал. 4 ГПК като съищец банка да предяви иск срещу застрахователя за изплащане на обезщетението при настъпило застрахователно събитие. По спорния по делото въпрос дали е налице хипотеза на изключен риск, при която не се дължи плащане на застрахователно обезщетение, съдът е изложил, че между страните няма спор, че на 11.03.2020 г. Световната здравна организация обявява Ковид-19 за пандемия. Установил е от заключението на съдебномедицинската експертиза, прието във въззивното производство, че при П. П. са били диагностицирани следните заболявания- автоимунна хемолитична анемия /датираща от 2019 г./, неходжкинов лимфом /диагностициран декември 2020 г./ и Ковид-19 двустранна пневмония /установена през март 2021 г./. В решението е изложено, че според експертното заключение непосредствената причина за смъртта на П. П. е Ковид-19 инфекцията, проявена с пневмония. Посочено е, че според дадените от вещото лице обяснения заразяването с Ковид-19 е довело при П. П. до развитието на пневмония и на дихателна и сърдечна недостатъчност. Изтъкнато е, че останалите заболявания, според вещото лице, снижават общо имунитета и предполагат развитието на инфекции, които да предизвикат възпалителен процес. Съдът е подчертал, че съгласно експертното заключение, връзката на основната причина със съпътстващите заболявания се свежда до това, че от една страна, сниженият имунитет благоприятства заразяването и намалява самостоятелните защитни възможности на организма, а от друга, че самата вирусна инфекция чрез свои прояви или използвани средства за лечение може да активира автоимунни процеси и да влоши анемията. Съобразявайки така даденото заключение и разясненията на вещото лице, съставът на съда е формирал извод за наличието на връзка между Ковид-19 и настъпилата смърт на наследодателя на ищеца, като последната се явява косвена последица от вирусната инфекция. Изложил е аргументи, че в случая Ковид-19 инфекцията се е развила на фона на съществуващи раково и автоимунно заболяване, намаляващи защитните възможности на организма, при което е причинила пневмония, която не е закономерен и сигурен резултат от вируса и е довела до дихателна и сърдечна недостатъчност. В атакуваното решение е извършена преценка за неравноправност на клаузата на чл. 14 от ОУ по застраховката, съгласно която за всички видове покрития, определени в ОУ, не са покрити преките или косвени последствия или резултати от епидемия или пандемия, както и техните последствия. Въззивният съд е приел, че застрахованото лице по процесната застраховка „Живот“ има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в случая приложение следва да намери общата потребителска защита по ЗЗП. Изтъкнал е, че според нормата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, но това изключение не важи в случая, тъй като оспорваната клауза е включена в ОУ, без да са наведени твърдения и ангажирани доказателства за индивидуалното й уговаряне. Съгласно изложените от въззивния съд мотиви от текста на клаузата, чиято валидност е оспорена, явства неяснота и непълнота на заложените критерии, освобождаващи от отговорност застрахователя. Според решаващия състав неясната формулировка на критерия „косвено“ дава възможност на застрахователя да се позове на изключен застрахователен риск по своя преценка при смърт, настъпила по всяка причина, като такава възможност не е предоставена на застрахованото лице, чието задължение за плащане на застрахователна премия е безусловно. Подчертал е, че общата и неясна формулировка на оспорената клауза не позволява на потребителя да прецени и икономическите последици от сключването на договора. По изложените съображения в атакуваното решение е направен извод, че клаузата на чл. 14 от ОУ е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 6 и т. 19 ЗЗП, съответно нищожна и не може да служи като основание за отказ на застрахователя да плати застрахователното обезщетение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите по т.т. 1, 2, 3, 4, 5, 6, 8, 9 и 10 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не могат да послужат като основание за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение. Първият и осмият въпрос не могат да бъдат свързани с изложените от въззивния съд в обжалваното решение мотиви и нямат обуславящ правната му воля характер. С оглед питането по т. 1 следва да бъде посочено, че в касационната жалба липсват доводи, че в случая не е съществувала възможност за преценка за неравноправност на оспорената като нищожна клауза от приложимите към процесния застрахователен договор ОУ, напр. поради обстоятелството, че се касае до индивидуално уговорена клауза. Формулировката на въпроса по т. 8 включва твърдение, че оспорената клауза ясно и конкретно изключва определен риск, което противоречи на преценката на съда за неяснота и непълнота на клаузата за „изключен риск“. Въпросът по т. 10 е твърде общ и няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер, доколкото във въззивния акт не е изразено становище, че с оглед изискването за яснота на обсъжданата клауза от ОУ понятията „преки последствия“ и „косвени последствия“ е следвало да бъдат дефинирани в договора. Третият въпрос насочва към оспорване правилността на заключението на съда за неравноправност на обсъжданата клауза за „изключен риск“, а съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС проверката за правилността на атакувания акт не може да бъде осъществявана при селектиране на касационната жалба, а едва след допускане на касационното обжалване с решението по чл. 290 ГПК. Въпросът по т. 9 от изложението също няма характера на правен въпрос, тъй като изисква преценка на фактическия и доказателствен материал по делото. Въпросите по т. 2, 4, 5 и 6 от изложението на касатора също не могат да обусловят достъпа до касационен контрол, тъй като са прекалено абстрактно формулирани и не съответстват на решаващите аргументи на въззивния съд, обусловили уважаването на предявените искове. Въпросът по т. 7 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен във връзка с произнасянето на въззивния съд по нищожността поради неравноправност на клаузата от ОУ, приложими към процесния договор за застраховка, за „изключен риск“, на която се позовава ответният застраховател, и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът следва да бъдат уточнен по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно критериите за действителност на клауза в общите условия по застраховка „Живот“ на кредитополучатели/съдлъжници по договор за банков кредит, съгласно която за всички видове покрития не са покрити преките или косвени последици или резултати от епидемия или пандемия, както и техните последствия. Налице е и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото поради липсата на формирана по него практика на ВКС. По въпроса по т. 11 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият състав ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК по съществото на спора. Поради допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не следва да се обсъжда дали е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивния акт. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 114, 42 евро. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение