Определение № 159 от 19.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2532/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на пълномощника на ищците К. П. и И. П. - адвокат А. Т. от САК срещу определение № 2133 от 18.08.2025г. на Апелативен съд София по в.ч.гр.д. № 2135/2025г. за оставяне без уважение частната жалба на процесуалния представител против определението от 05.06.2025г. по гр.д.№ 13456/2024г. на СГС, постановено в производство по чл.248 ГПК, с което е изменено първоинстанционното решение в частта за разноските, дължими на основание чл.38,ал.2 ЗАдв., и е оставено без уважение искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатно осъществено процесуално представителство по уважения срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД иск с правно основание чл.439 ГПК. С частната касационна жалба се иска отмяна на определението като неправилно и определяне на адвокатско възнаграждение за осъществената безвъзмездно правна защита. Поддържа се, че отказът за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 ЗАдв. е неправилен. Оспорва се изводът, че ответникът не е станал повод за завеждане на делото. Поддържа се, че причината за образуване на съдебното производство е поведението на „ЕОС Матрикс“, който е продължавал да подава информация към Централния кредитен регистър по реда на чл.10,ал.1 от Наредба № 22/16.07.2009г. на БНБ, а тази информация по силата на чл.19,ал.1 служи за преценка за кредитната задлъжнялост. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на частното касационно обжалване по въпросите: 1/ „ Може ли съдът да откаже присъждане на разноски при уважен иск, когато не са налице едновременно предпоставките на чл.78,ал.2 ГПК?; 2/ „Може ли въззивният съд да приеме, че ответникът не е дал повод, когато последният поддържа в ЦКР данни за изискуемо вземане, въпреки изтекла погасителна давност?“ По тях е въведена допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – „разрешени в противоречие с практиката на ВКС“, но съдебни актове не са цитирани. Като от „значение за точното прилагане на закона“ се иска допускане на частното касационно обжалване по въпроса: 3/ „ Представлява ли неподаването на коректни данни в ЦКР и поддържането на погасени по давност задължения в регистъра, повод по смисъла на чл.78,ал.2 ГПК?“ Като от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е поставен въпросът: 4/ „Длъжен ли е съдът да присъди разноски при уважен иск и приложен чл.38 ЗА или може да откаже присъждането на каквото и да е адвокатско възнаграждение, позовавайки се на чл.78 ГПК?“ Въведено е и основанието „ очевидна неправилност“ с аргументите, че САС е приложил чл.78,ал.2 ГПК без да установи фактическите предпоставки на нормата, тъй като при наличие на уважен иск при безспорно изтекла погасителна давност, отказът от присъждане на разноски е в противоречие с разпоредбата на чл.78,ал.1 ГПК, а изводът, че поддържането на задължението в ЦКР „не е повод“, е в явно несъответствие с правната логика, тъй като длъжникът няма извънсъдебен механизъм за корекция. Посочва се, че когато адвокатското възнаграждение е определено на основание чл.38 ЗАдв., това изключва възможността да бъде сведено до нула. Според обжалващия, очевидната неправилност се установява пряко от съдържанието на акта без нужда от доказателствен анализ. В писмен отговор ответникът „ЕОС Матрикс“ – цесионер на кредитодателя на ищците оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Първоинстанционното определение, постановено в производство по чл.248 ГПК за изменение на решението на СГС в частта за разноските и отказ за присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищците, чиито иск с правно основание чл.439,ал.1 ГПК е уважен, е потвърдено от апелативния съд с мотивите, че в случая ответникът е признал исковете с отговора на исковата молба, но съгласно разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК когато ответникът признае иска и не е дал повод за завеждане на делото, разноските остават в тежест на ищеца, дори когато решението е в негова полза. С позоваване на цитирана практика на ВКС съставът е отчел правните разрешения, че извънсъдебната покана до длъжника да плати дори с предупреждение за предприемане на съдебни действия, както и счетоводното отчитане на вземането от кредитора, чрез което може да се отрази евентуално последващо доброволно плащане, което би било надлежно (чл. 118 ЗЗД), не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски, ако е налице признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба. При всеки конкретен случай преценката за освобождаване на ответника кредитор от отговорност за разноски съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК зависи от правомерността на неговото поведение. Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането, поради изтекла погасителна давност. Действията на кредитора, с които той кани длъжника си да плати съществуващото задължение, макар за него да е изтекъл давностният срок, не са неправомерни, нито обуславят необходимост длъжникът да се защити чрез предявяване на иск. При подобни обстоятелства правата на длъжника са гарантирани от отговорността на недобросъвестния кредитор за обезщетение на вредите от предявяването на последващи извънсъдебни претенции (от кредитора или негови универсални и частни правоприемници), след като длъжникът е направил възражение за изтекла погасителна давност. Мотивирано е, че релевираните в частната въззивна жалба покани по телефона, квалифицирани като „псичихески тормоз“, са ирелевантни като причина за завеждане на делото. Счетено е, че не е повод и обявяването на задълженията в ЦКР при БНБ, доколкото ответникът е задължен от нормативната уредба да го прави. Потвърден е изводът, че ответникът не дължи на ищеца направените в производството разноски, тъй като своевременно е признал исковете и не е дал повод за завеждане на делото с поведението си. Искането за допускане на частното касационно обжалване е неоснователно. Негодността първите два въпроса да послужат като такова основание произтича от обстоятелството, че първият въпрос е хипотетичен – предпоставен е от теза, изрично, ясно и мотивирано отречена в обжалваното определение – въззивният състав е приел, че и двете предпоставки на чл.78,ал.2 ГПК, включително и недаване на повод от ответника за завеждане на делото, в случая са налице. Второто самостоятелно основание е, че към тях е посочена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1, предл. последно ГПК, но не е цитиран нито един акт на касационната инстанция, на който обжалващия счита, че определението на САС противоречи. Третият въпрос също не е обвързан надлежно с допълнителна предпоставка, тъй като основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК не се състои и не се изчерпва с позоваването, че въпросът е „от значение за точното прилагане на закона“. Двете хипотези по чл.280,ал.1,т.3 ГПК са в единство и формират заедно това допълнително правно основание за допускане на касационното обжалване. Четвъртият въпрос има ясен отговор в разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК и даденият от въззивния съд отговор, че когато ответникът признае иска и не е дал повод за завеждане на делото, той е освободен от отговорност за разноски, включително и в хипотезата на предоставена безплатно на ищеца правна защита, е в синхрон с разума на нормата. При довода си за очевидна неправилност, основан аналогично на въведеното във втория и третия въпрос за „поддържани на погасени по давност задължения в ЦКР“ като обективиращи претендиране на изпълнение на задължението на ищците и провокиращи повод за завеждане на съдебно дело от тях, жалбоподателят не държи сметка, че разпоредбата на чл. 24 от Наредба № 22 от 16.07.2002г. за Централния кредитен регистър, издадена от БНБ, предвижда нормативно уреден ред за защита на лицата, които считат, че подадената и съдържащата се в регистъра информация за тях е неточна, а същевременно не се твърди ищците да са се възползвали от предвидената процедура. В този смисъл неоснователно е твърдението, че длъжникът няма извънсъдебен механизъм за корекция на неточно подадени данни. Наред с това жалбоподателят игнорира и разпоредбата на чл.19,ал.2, съгласно която, информацията за кредитната задлъжнялост, която се предоставя, включва данни за „текущото състояние на кредитите, за просрочията по активни и по погасени кредити за 5-годишен исторически период “, а в случая предоставената с исковата молба, подадена 2024г., справка от БНБ, на която се позовава жалбоподателят в смисъл на „некоректно подадена информация“, включва данни, попадащи именно в рамките на определения с Наредбата релевантен 5 годишен исторически период. В обобщение, атакуваният съдебен акт не е постановен в противоречие с практиката на ВКС, включително и с определение № 95/22.02.2018 г. по ч.гр.д. № 510/2018 г. на 4-то г.о. на ВКС - извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба, но отговорност за разноски ще възникне при отправянето на последващи покани за плащане, след като длъжникът се е позовал на давността. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.