Определение № 2596 от 18.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1376/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. А. Т., действащ чрез процесуалния си представител адвокат И. Д., срещу въззивно решение № 1179 от 29.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2342/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 2160 от 05.05.2025 г., постановено по гр. дело № 16189/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив.

С обжалваното пред въззивния съд първоинстанционно решение в съответната му потвърдена част състав на РС – Пловдив е осъдил Г. А. Т. да заплати на И. П. Р. сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания, в резултат на причинено му от ответника на 31.01.2021 г. около 05.00 часа на бензиностанция „О.“, находяща се на околовръстен път на [населено място], временно разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и 129 от НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на деликта - 31.01.2021 г. до окончателното му изплащане.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати нарушения на съществени съдопроизводствени правила, на материалния закон, и е необосновано. По изложени съображения се моли за неговата отмяна като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със съответните указания, а при условията на евентуалност - да се постанови съдебен акт по съществото на спора, с който да се намали размера на присъденото обезщетение до справедливия такъв при отчитане на всички релевантни обстоятелства.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба като извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора?

Позовава се на практиката на ВКС, обективирана в решение № 411 от 27.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о., решение № 92 от 26.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2617/2019 г., III г. о., решение № 3 от 22.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 534/2012 г., IV г. о., решение № 401 от 11.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 327/2011 г., III г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., I г. о., решение № 149 от 03.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1084/2011 г., III г. о., решение № 50067 от 01.06.2023 г. по гр. д. № 3469/2022 г. на ВКС, I г.о., решение № 60134 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на ВКС, I г.о. и цитираната в него практика

2. Относно приложението на чл. 52 ЗЗД и критериите за определяне от страна на съда на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, причинени от деликт.

Сочи ППВС № 4/1968 г., решение № 50136 от 27.02.2023 г. по т. д. № 1445/2021 г. на ВКС, II т.о.

3. Относно предпоставките и начина на отчитане на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия съгласно правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Позовава се на практиката на ВКС и ВС, обективирана в т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВКС, т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, решение № 15 от 15.08.2023 г. по т. д. № 2389/2022 г. на ВКС, I т.о., решение № 50136 от 27.02.2023 г. по т. д. № 1445/2021 г. на ВКС, II т.о.

4. За доказателствената сила на мотивите на предходно влязло в сила съдебно решение /присъда/.

Позовава се на решение № 57 от 26.02.2018 г. по гр.д. № 2736/2017 г. на ВКС, IV г.о.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от страна на ищеца И. П. Р., действащ чрез своя процесуален представител адвокат К. Д. Д., със становище за нейната неоснователност.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е очертал предмета на спора, а именно: първоинстанционният съд е сезиран с иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД, във вр. с чл. 52 ЗЗД; в исковата молба ищецът И. П. Р. твърди, че на 31.01.2021 г. ответникът Г. А. Т. му причинил травматично увреждане и претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв.; в писмения си отговор на исковата молба ответникът Г. А. Т. оспорва исковата претенция по основание и размер; твърди, че е налице съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД на вредоносния резултат от ищеца, видимо от мотивите към присъда № 137 от 12.06.2023 г. по НОХД №20225330202019 от 2022 г. на РС-Пловдив.

Въззивният съд е посочил, че видно от приложеното по делото съдебномедицинско удостоверение № 82/2021 г., на 01.02.2021 г. ищецът И. Р. бил освидетелстван от съдебен медик, който е установил следните травматични увреждания: разкъсно-контузни рани на горния клепач на дясното око, оток и кръвонасядане на дясното око; кръвонасядане на горната устна, кръвонасядане и охлузване на лигавицата на долната устна, кръвонасядане на дясна мишница, кръвонасядане в опашната област, охлузване на ляво коляно, кръвонасядане и охлузване на дясна подбедрица, счупване на лява носна костица, контузия на главата; че описаните травматични увреждания са причинени по механизма на удар или притискане с или върху твърд предмет или неговото тангенциално действие и е възможно по начин и време да са възникнали така, както съобщава освидетелстваният.

Съдът е констатирал, че по делото е представена медицинска документация за извършените на ищеца И. Р. прегледи и назначената терапия във връзка с претърпените увреждания на 31.01.2021 г., от която документация се установява здравословното му състояние след инцидента.

Съдът е отбелязал, че по делото са представени присъда № 137 от 12.06.2023 г. по НОХД № 2019/2022г. по описа на РС-Пловдив и решение № 371/28.09.2023 г. на ОС-Пловдив по ВНОХД №20235300601728/2023 г., с което присъдата е потвърдена, от които се установява, че ответникът Г. А. Т. е бил признат за виновен за това, че на 31.01.2021 г. в землището на [населено място], обл.Пловдив, чрез нанасяне на удар с юмрук в областта на устата е причинил средна телесна повреда на друго лице, различно от ищеца по настоящото дело, а именно - Й. Я. С., изразяваща се в счупване на първи и втори горни десни зъби до нивото на венеца, приравняващо се на избиването на зъби, без които се затруднява дъвченето и говоренето - престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, вр. с чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК, и му е наложено наказание „пробация“ за срок от шест месеца.

Въззивният съд се е позовал на заключението на съдебномедицинска експертиза на вещото лице д-р Б., което е кредитирал изцяло като обективно, компетентно дадено и неоспорено от страните, че на ищеца са били причинени следните травматични увреждания: счупване на носни кости, две разкъсно-контузни рани на горния клепач на дясното око, контузия на главата, оток и кръвонасядане на клепачите на дясното око, със затваряне на очната цепка, кръвонасядане на горната устна, кръвонасядане и охлузване по лигавицата на долната устна, кръвонасядане на дясната мишница, кръвонасядане в опашната област, охлузване на ляво коляно, кръвонасядане и охлузване на дясна подбедрица; вещото лице е посочило, че счупването на носните кости, двете разкъсно-контузни рани на горния клепач на дясното око, отокът и кръвонасядане на клепачите на дясното око, със затваряне на очната цепка поотделно и в съвкупност са довели до разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 НК; контузията на главата, кръвонасядането на горната устна, кръвонасядането и охлузването по лигавицата на долната устна, кръвонасядането на дясната мишница, кръвонасядането в опашната област, охлузването на лявото коляно и кръвонасядането и охлузването на дясната подбедрица по отделно и в съвкупност са му причинили болка и страдание без разстройство на здравето.

Съдът е отбелязал, че вещото лице е дало заключение, че описаните травматични увреждания са причинени по механизма на удар или притискане с или върху твърд тъп предмет или неговото тангенциално действие, като е налице пряка причинно-следствена връзка между механизма и причиняването на нараняванията и степента и интензитета на изживените болки и страдания; че лечебният процес е траел 25-30 дни при благоприятен ход на оздравителния процес, без настъпването на усложнения в неговото протичане; към момента на изготвяне на експертизата пострадалият И. Р. е напълно възстановен, но са налице два белега на горния клепач на дясното око с размери за горния 0,7 см. и за долния с „Г“ образна форма 0,5 см. и 1,5 см., които ще останат за цял живот; че е налице частично затваряне на дясната очна цепка, което също ще остане за цял живот; че болките в началото /около 5 до 10 дни/ са били по-силни, след са намалели като след лечебния процес по принцип изчезват, но може да се изпитва дискомфорт.

Въззивният съд е отразил показанията на разпитаните по делото свидетели като от показанията на Т. Р. е установил, че след като ищецът се е прибрал в дома си след инцидента и прегледа в лечебно заведение цялата му глава била превързана, в т. ч. окото и носът; ищецът бил целият в кръв, в т.ч. и ризата му, като Р. се уплашила; носът му бил счупен, дясното му око било затворено, отвътре било кръвясало; имал главоболие, не можел да диша, а вечер не можел да спи; приемал няколко вида капки за очи и мехлем за мазане, като много бавно му минавало; една седмица не можел да си отвори окото като на втората седмица леко си го отворил; болките му били от дясната страна и пиел за главата обезболяващо; ищецът повече от две седмици не можел да ходи на работа, защото трябвало и да шофира, и да работи; по-силните болки били два месеца, а до шест месеца вече отоците били преминали; проблемът с окото на ищеца е, че когато шофира от време на време казва, че не вижда, и когато чете, също не вижда добре; клепачът му бил надолу, не можел да се възстанови още; ищецът го е било срам да излиза навън и да се среща с приятели; започнал работа на третата седмица, като само присъствал, тъй като бил управител на фирма, а започнал да работи тежка физическа работа на третия месец.

Отразени са и показанията на Й. Я. С., частен обвинител на ответника по НОХД № 2019/2022 г. по описа на РС – Пловдив, а именно: инцидентът бил на 31 януари 2021 година на околовръстното на Пловдив, на бензиностанцията на „О.“, в тъмната част на денонощието - през нощта; спрели за кафе на бензиностанцията като ищецът И. Р. слязъл да вземе кафе, а свидетелят С. и шофьорът останали в колата; след няколко минути ищецът излязъл от бензиностанцията с още един човек, като имало някакво спречкване и ищецът паднал на земята; свидетелят отишъл да види какво става и в момента, в който излязъл от колата и направил една-две крачки, получил удар в областта на устата от същия човек, който ударил и ищеца, като не го познавал преди това и за първи път го виждал; след това свидетелят отишъл до ищеца, който лежал на земята и бил в кръв, помогнал му да се изправи и след около 2-3 минути дошли служители на СОТ, като после извикали линейка; свидетелят посочва, че не е видял ищецът да провокира ответника, че може и да е имало нещо разменено като реплики, но всичко било само словесно; че може би е имало някакво пререкание вътре в бензиностанцията, тъй като ищецът влязъл в бензиностанцията и се забавил няколко минути; свидетелят видял че нападателят удря ищеца.

Съдът е кредитирал свидетелските показания на Т. М. Р. и Й. Я. С. преценени съобразно изискванията на чл. 172 ГПК, като ги е намерил за последователни, житейски логични и непротиворечащи на останалия доказателствен материал.

Анализирайки разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е приел за доказано, че на 31.01.2021 година ответникът Т. е нанесъл на ищеца Р. удар в областта на главата, в резултат на което на ищеца са причинени неимуществени вреди изразяващи се в болки и страдания от счупване на носни кости, две разкъсно-контузни рани на горния клепач на дясното око, контузия на главата, оток и кръвонасядане на клепачите на дясното око, със затваряне на очната цепка, кръвонасядане на горната устна, кръвонасядане и охлузване по лигавицата на долната устна, кръвонасядане на дясната мишница, кръвонасядане в опашната област, охлузване на ляво коляно, кръвонасядане и охлузване на дясна подбедрица; че тези травматични увреждания са причинени от ответника, чието поведение е било противоправно; че е налице причинно - следствена връзка между активното поведение на ответника и причинените вреди на ищеца.

Съдът е достигнал до извода, че всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД са налице, още повече, че за възникване на деликтната отговорност важи презумпцията за вина - чл. 45, ал. 2 ЗЗД, която не се оборва от данните по делото.

Въззивният съд се е произнесъл относно вида и степента на претърпените от ищеца вреди, посочвайки разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Позовал се е на т. 2 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. като е посочил дължимите за преценка конкретни обстоятелства, установени в производството - характера, степента, тежестта и броя на уврежданията, интензивността на причинените болки и страдания, продължителността на оздравителния процес, възрастта, физическото и психическо състояние на ищеца, възможностите му за възстановяване и адаптация, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.

Въззивният съд е посочил, че в случая към датата на деликта, извършен на публично място - бензиностанция, ищецът е на 43 г., в трудоспособна възраст, в резултат на нанесения удар е получил множество травматични увреждания; лечебният процес е продължил около 25-30 дни; най- интензивни са били болките през първите 5-10 дни непосредствено след инцидента, след това болките са започнали да намаляват и да стават по-леки; ищецът е изпитвал главоболие, болки в носа, не е можел да диша нормално, както и да спи вечер, приемал обезболяващи, за да намали силата на болките си, след това продължително време ищецът е изпитвал дискомфорт от претърпените увреждания; ищецът има два белега на горния клепач на дясното око, които ще останат за цял живот, както и че е налице частично затваряне на дясната очна цепка, което също ще остане за цял живот.

Според въззивния съд макар пострадалият да е напълно възстановен, ще му останат за цял живот белег и деформация на лицето от инцидента, който му се отразил и психически. Съобразил е обществено-икономическите отношения и отражението им към размера на неимуществените вреди към м. януари 2021 г., към който момент са налице тенденции за увеличаване на средногодишния доход и разход на лице от домакинството, както и тенденция за увеличаване на минималната работна заплата.

С оглед изложеното съдът е достигнал до крайния си извод, че сумата от 10 000 лв. представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в пълен размер причинените на ищеца неимуществени вреди.

Въззивният съд е обсъдил и приел за неоснователни изложените във въззивната жалба доводи за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на самия ищец, което да обуслови намаляване на размера на обезщетението. Изложил е съображения, че съгласно формираната съдебна практика по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, за да е налице съпричиняване по отношение на настъпилите вреди, е необходимо пострадалият обективно с поведението си да е допринесъл за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил настъпване на конкретното увреждане, независимо дали е действал или бездействал виновно, но е достигнал до извода, че в настоящия случай от доказателствата по делото не се установява да е налице съпричиняване.

Съдът е посочил, че с определение №2508/27.02.2024 г. РС-Пловдив е съобщил на страните проекта на доклад по делото, като в него е посочено изрично, че в тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по посочените обстоятелства, както и да докаже възраженията си в отговора, вкл. за съпричиняване на резултата, като в проведеното на 11.04.2024 г. открито съдебно заседание по делото съдът е обявил за окончателен проекта на доклад, като процесуалният представител на ответника не е имал възражения по него. Съдът е отбелязал, че в същото заседание на ответника е допуснат един свидетел при режим на призоваване - И. Д. във връзка с указаната тежест с оглед твърдението за съпричиняване, поради което първоинстанционният съд не е бил длъжен да дава указания на ответника, че не сочи доказателства за твърдяното възражение за съпричиняване след като е било направено такова доказателствено искане. Съдът е посочил, че свидетелят И. Д. е бил многократно търсен от първоинстанционния съд, като са правени опити за призоваване на постоянен и настоящ адрес, включително и чрез работодател. Липсата на процесуална активност от страна на ответника да докаже възражението си, според въззивния съд, не може да бъде санирана във въззивното производство.

В тази връзка въззивният съд е посочил, че представената по делото присъда не касае извършения акт на насилие от страна на ответника спрямо ищеца, а касае извършено престъпление от страна на ответника спрямо друго лице - свидетелят С., поради което е приел, че представената влязла в сила присъда не го обвързва съгласно чл. 300 ГПК, тъй като съдът не разглежда гражданските последици от деянието, предмет на присъдата, а на друго деяние, извършено спрямо друго лице - ищецът Р.. Съдът е отбелязал, че съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда се ползва със сила на пресъдено нещо само за изброените обстоятелства и тя е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от деянието - относно това, дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен; че присъдата е задължителна за гражданския съд само относно конкретното деяние, обективирано в обвинителния акт по конкретното обвинение, но не и относно друго, различно от това деяние, какъвто именно е настоящият случай. Съдът се е позовал на постановките, съдържащи се в решение № 85 от 03.08.2016 г. по т. д. № 1047/2015 г. на ВКС, II т.о.

Поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение е било потвърдено като правилно и законосъобразно.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.

Поставените в изложението на касатора въпроси са относими и са обусловили крайния решаващ извод на съда, поради което обосновават наличието на общото основание съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно наличието на специалния селективен критерии настоящата инстанция приема следното:

По първия правен въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.

Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

След изведените собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, задължение на въззивната инстанция е да направи също и констатация за частичното им или пълно съвпадение с тези на първоинстанционния съд и в съответствие с последната да се произнесе по основателността на наведените във въззивната жалба оплаквания и противостоящи им защитни тези. Извършването на тези последователни процесуални действия, насочени към постановяването на въззивното решение са гаранция както за спазване на принципа на състезателност в гражданския процес, така и за реалното осъществяване на правото на защита на страните в процеса. Необсъждането и непроизнасянето от въззивния съд по всички наведени доводи и своевременни възражения при разглеждане на спора по същество е съществено процесуално нарушение.

Обжалваното въззивно решение е съобразено с така посочените правни разрешения. Решението е обосновано, подробно мотивирано и дава отговор на всички оплаквания и възражения на касатора, съдържащи се в неговата въззивна жалба. Съдът е установил самостоятелно фактическата обстановка и е изложил правни доводи и съображения по фактическия състав на непозволеното увреждане, критериите при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като е дал ясен и категоричен отговор по направеното от касатора възражение за съпричиняване. Всеки един довод на касатора е бил обсъден.

По втория въпрос (чл. 52 ЗЗД):

По отношение на въведения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос е налице многобройна съдебна практика, вкл. и задължителна такава, която е съобразена от въззивния съд. Въззивният съд е съобразил, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие и следва да се преценява въз основа на конкретно обективно съществуващи обстоятелства; че тези обстоятелства се установяват във всеки конкретен случай, съобразно неговите специфики, но неизчерпателно изброени се свеждат до характера на увреждане на здравето, начин на извършване, обстоятелства на извършване, продължителност на възстановителен период, вид и интензивност на търпени болки, страдания и неудобства, перспективи за усложнения или оздравяване, остатъчни последици и пр. В обжалваното решение са изложени подробни съображения за релевантните по спора обективно съществуващи факти, за които са събрани доказателства в хода на съдебното дирене по делото и са изведени мотивирано аргументи за тяхното значение спрямо засегнатото нематериално благо. Така е направен обоснован извод за значението на горните обстоятелства в тяхната съвкупност при определяне на справедливия размер на обезщетението, в каквото се проявява обществения критерий по чл. 52 ЗЗД. Ето защо обжалваното решение не се явява постановено в отклонение, а в съответствие със сочената задължителна съдебна практика, поради което по поставения въпрос не е налице основание за достъп до касация.

По третия въпрос:

По правния въпрос относно приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД също е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, основана на даденото разрешение в ППВС № 17/1963 г., включително задължителна - ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК, т. 7. Според нея съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Съпричиняване е налице, когато с поведението си пострадалият обективно способства за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване на обема на вредоносните последици. Съпричиняването обичайно се свързва с извършването на нарушение, без да е нужно същото да е виновно, но може да се изразява и в поемане на риска от настъпването на вредоносни последици или необоснованото му игнориране. Необходимо е приносът да е конкретен и доказан, а не предполагаем. За определяне на реалния принос следва да се съпоставят броят и тежестта на нарушенията, извършени от делинквента и от пострадалия, както и тяхното значение за причиненото увреждане.

В настоящия случай въззивният съд е изложил подробни аргументи за недоказаност на направеното от касатора възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. И доколкото този въпрос е свързан с така зададения от касатора четвърти въпрос, следва да се посочи, че въззивният съд се е мотивирал защо мотивите на приложената по делото присъда не представляват доказателство за основателност на направеното възражение за съпричиняване като решението в тази му част е съобразено със съдебната практика на ВКС.

Така в решение № 127/29.10.2015 г. по т. д. № 1882/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е разяснено, че присъдата, респ. решението по чл. 78а НК, има задължителен характер относно извършването на деянието с оглед на всички негови признаци, в т.ч. и относно размера на причинените вреди, доколкото обаче същите са въздигнати като елемент от престъпния състав /решение № 25/17.03.2010 г. по т.д. № 211/2009 г. на ІІ т. о./. Осъдителна или оправдателна, обвързващата сила на присъдата винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Присъдата е задължителна за гражданския съд само относно конкретното деяние, обективирано в обвинителния акт по повдигнатото срещу извършителя обвинение, но не и относно друго, различно от това, деяние /решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г. на І т. о./.

Съобразно решение № 168 от 23.10.2012 г. по т. д. № 509/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., влязлата в сила присъда се ползва със сила на пресъдено нещо единствено за изчерпателното посочените в чл. 300 ГПК обстоятелства, т.е. тя е задължителна за съда, разглеждащ гражданско-правните последици от конкретното деяние, но само относно това дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. Тя има доказателствено значение за вината, противоправността и деянието само на извършителя на престъплението, за което му е наложено съответното наказание. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако се касае за съпричиняване, представляващо елемент от състава на престъплението. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието, с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на предявения граждански иск. Без значение е дали за същите са събрани доказателства в хода на наказателното производство.

В същия смисъл е и решение № 55/30.05.2009 г. по т. д.№ 728/2008 г., І т. о., както и решение № 43/16.04.2009 г. по т.д.№ 648/2008 г., ІІ т. о.

Следователно, с оглед обвързващата съдилищата съдебна практика в посочения смисъл, е видно, че констатациите на наказателния съд, направени в мотивите на влязлата в сила присъда /или решение по чл.78а НК/ относно деянието на лице, което не е имало качество на подсъдим в наказателното производство и чието поведение не е било част от фактическия състав на престъплението, за което е повдигнато обвинение, нямат никакво доказателствено значение в производството пред гражданския съд.

Обжалваното решение е съобразено с посочената съдебна практика. Цитираното от касатора решение № 57 от 26.02.2018 г. по гр. д. № 2736/2017 г. на ВКС, IV г.о. не е в противоречие с постановения въззивен акт. В него изрично е изведен извод, че безспорно мотивите на решението съдържат редица юридически или доказателствени факти, но те не се ползват със задължителна сила по отношение на тези факти и доказателствената сила на мотивите може да се опровергава с всякакви доказателствени средства. При това следва да се посочи, че посоченото решение засяга въпроса за доказателствената сила на мотивите на предходно решение между същите страни по спора.

Предвид изложеното не са налице съответните предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване.

Предвид изхода от настоящото производство на процесуалния представител на ответната по касация страна следва да се присъди адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА в определен справедлив размер.

Ориентир за определяне на справедливия размер на адвокатското възнаграждение е Наредба № 1/2004 за възнаграждения за адвокатска работа. Съгласно чл. 9, ал. 3 от тази наредба за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК без процесуално представителство възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или в случая – 191.73 евро. Изхождайки от обема на изготвения отговор на касационната жалба и високото демонстрирано професионално ниво на адвокат Д., настоящата инстанция приема, че справедливият размер на дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на 250 евро.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение