Определение № 10 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2526/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор Д. С. – прокурор при Апелативна прокуратура в гр. София и по касационна жалба на Б. А. Б. чрез пълномощниците му адв. А. И. и адв. Е. Н. против решение № 666/13.03.2020 г. по в.гр.д. № 4340/2019 г. на Софийски апелативен съд. Касаторът Б. А. Б. обжалва решението в частта, с която е потвърдено решение от 19.07.2019 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 6576/2018 г., с което искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 12 000 лв. до пълния предявен размер от 25 500 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.11.2016 г. до окончателното изплащане. Касаторът Прокуратура на Република България обжалва въззивното решението в частта, с която след частична отмяна на решението от 19.07.2019 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 6576/2018 г., въззивният съд е осъдил касатора да заплати на Б. А. Б. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 7 000 лева, представляваща разликата между присъденото обезщетение от първата инстанция в размер на 5 000 лв. и установеното за дължимо в размер на 12 000 лв. за неимуществени вреди, търпени вследствие незаконно повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл.206, ал.1 НК по н.о.х.д. № 11557/2015 г. по описа на Софийски районен съд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.11.2016 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД, на процесуалния закон и по-конкретно на разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, както и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е изложил в мотивите си защо справедливостта налага този нисък размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, който размер не съответства нито на тежестта на повдигнатото обвинение, нито на продължителността на наказателния процес. Твърди се, че въззивният съд не е отчел и редица други обстоятелства, обуславящи по-висок размер на обезщетението, а именно: ищецът е упражнявал дейност като брокер на недвижими имоти, в който сфера доброто име на брокера води до повече клиенти и съответно до повече доходи; вследствие повдигнатото обвинение, което е във връзка с упражняваната от него свободна професия, е пострадала професионалната му репутация в брокерските среди и е бил принуден да напусне работа; повдигнатото обвинение се е отразило негативно на семейния му живот и качеството му на родител и ищецът напуснал семейното жилище, като бил принуден да живее временно на други адреси, а това обстоятелство довело и до изменение на мярката му за неотклонение; на първа инстанция ищецът е бил осъден, който факт е повлиял изключително негативно на емоционалното му състояние. Според касатора въззивният съд, макар да е посочил правнорелевантните факти и доказателствените средства, с които те са установени, не е извършил анализ въз основа на какви обективни критерии, приема, че размерът на справедливото обезщетение е 12 000 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ Абстрактно ли е понятието „справедливост“ по смисъла на 52 ЗЗД и по какви критерии се определя размера на обезщетението за незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършено престъпление; 2/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 179/09.01.2019 г. по гр.д. № 4551/2017 г. на III г.о.; решение № 389/04.08.2014 г. по гр.д. № 40/2013 г. на IV г.о.; решение 176/13.10.2016 г. по гр.д. № 964/2016 г. на III г.о.; решение № 130/13.04.2011 по гр.д. № 951/2010 г. на III г.о.; решение № 214/08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. на IV г.о. и решение № 150/20.06.2018 г. по гр.д. № 4764/2017 г. на IV г.о. По процесуалноправния въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 77/17.03.2015 г. по гр.д. № 2040/2014 г. на IV г.о. и решение № 229/18.10.2013 г. по гр.д. № 3099/2013 г. на I г.о. и посочените в него решения по чл.290 ГПК, към които се препраща, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията и доводите на страните. Касаторът - ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, както и с неправилна преценка на част от обстоятелствата, имащи значение при определяне размера на обезщетението, довела до извод за увеличаване на размера на присъденото от първата инстанция обезщетение със 7 000 лв., като са изложени следните доводи: по делото не е установена причинно – следствена връзка между повдигнатото обвинение и накърнената професионална репутация на ищеца - обстоятелство, което съдът е приел, че обуславя по - висок размер на обезщетението; ответникът не може да носи отговорност за вреди от взетата мярка за неотклонение – задържане под стража, тъй като последната е в резултат единствено на процесуалното поведение на ищеца; не са отчетени обстоятелствата, че въпреки настъпилите проблеми в семейните отношения, към настоящия момент ищецът живее със семейството си, както и липсата на негативни последици върху физическото и психическото му здраве. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос за задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл.52 ЗЗД, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се и въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД във вр. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, а именно: как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост, изведено в принцип при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 95/29.04.2015 г. по гр.д. № 5462/2014 г. на III г.о.; решение № 276/06.11.2017 г. по гр.д. № 106/2017 г. на IV г.о. и решение № 439/14.12.2012 г. по гр.д. № 1730/2011 г. на IV г.о. За да отмени частично решението на първоинстанционният съд и вместо него да постанови друго, с което да присъди на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер на още 7 000 лв. над присъдените 5 000 лв., а в останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 25 000 лв. – да потвърди решението на Софийски градски съд, въззивният съд е приел, че спорът се свежда единствено до размера на присъденото обезщетение, като е счел за правилни изводите на първоинстанционния съд, че в резултат на наказателното преследване ищецът е претърпял вреди със соченото в исковата молба изражение - стрес, напрежение и безпокойство от изхода на делото. Прието е, че въпреки обсъждането на всички релевантни за този въпрос факти, първоинстанционният съд не е отчел в достатъчна степен тяхното отражение върху личния и професионалния живот на ищеца и по-конкретно обстоятелствата, отнасящи се до накърнената професионална репутация на ищеца в сферата му на дейност като брокер на недвижими имоти, по повод на която е повдигнато и процесното обвинение за незаконно присвояване на парични средства от клиент; обстоятелствата за настъпили вследствие на обвинението проблеми в семеен аспект, довели до напускане на семейното жилище и последвалите трудности по пребиваването му на различни адреси; факта на задържането на ищеца за период от 29 дни в следствения арест като мярка за процесуална принуда, като и факта на осъждането му на първа инстанция при първоначалното разглеждане на делото, които несъмнено сочат на по-голям интензитет на моралните страдания. На следващо място е прието, че общата продължителност на наказателното производство от 6 години, задържането под стража за срок от един месец, както и всички установени за настъпили неблагоприятни за ищеца последици в личен и професионален аспект, обуславят по-висок размер на обезщетението, а именно в размер на 15 000 лв. Същевременно въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за наличие на принос на ищеца във връзка с продължителността на наказателното производство /отлагане на четири съдебни заседания в период за около осем месеца от общо дванадесетте такива, проведени при първото разглеждане на делото пред СРС/ и за факта на задържането му под стража за период от 29 дни, поради което е намалил определеното обезщетение с 1/5 и по този начин е приел, че дължимото такова е в размер на 12 000 лв. Касационният съд приема, че поставените от страните въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия поставен от касатора Б. въпрос, който макар и да обуславя изхода на делото, няма претендираното значение, тъй като при определяне размера на обезщетението, въззивният съд се е съобразил с установената практика на ВКС, включително и посочената в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, според която понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като в мотивите си съдът следва да отрази преценката си относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението, като при определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди се вземе предвид още икономическия растеж, стандарта на живот, средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. В настоящия случай въззивният съд е извършил преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, в който смисъл е и задължителната практика на ВС /т.II на ППВС № 4/1968 г./ и ясно е посочил кои от тях обуславят по-висок размер на обезщетението-продължителността на процеса от 6 години, осъждането на ищеца на първа инстанция, задържането под стража; злепоставянето пред колеги и клиенти с оглед характера на повдигнатото му обвинение – за присвояване на парични средства от клиент, влошените семейни отношения, станали повод за напускане на семейното жилище. Посочил е изрично в мотивите си, че първоинстанционният съд макар да е обсъдил всички релевантни за случая обстоятелства, обуславящи настъпилите за ищеца вреди, не е отчел в достатъчна степен тяхното отражение върху личния и професионалния живот на ищеца. Вторият въпрос на касатора Б. също отговаря на общия критерий на чл.280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителния такъв – че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, според която съдът е длъжен да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. В конкретния случай въззивният съд е изпълнил тези си задължения, като е намерил за основателни възраженията на ищеца, изложени във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, че определеният размер на обезщетението е занижен, тъй като не е отчетено в достатъчна степен отражението на установените по делото релевантни за определяне на обезщетението факти върху личния и професионален живот на ищеца. Именно във връзка с това възражение и по изложените подробни мотиви въззивният съд е определил по-висок размер на обезщетението – 15000 лв. За неоснователни са намерени обаче възраженията на въззивника-ищец за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за наличие на принос от страна на ищеца за продължителността на наказателното производство, като въззивният съд е изложил съображенията си защо споделя извода, че в случая е налице хипотезата на чл.5, ал.2 ЗОДОВ. В действителност въззивният съд не обсъдил единствено възражението на ищеца за неправилност на фактическия извод на първата инстанция относно негово минало осъждане, за което той е реабилитиран по право, но доколкото това обстоятелство не е взето предвид при определяне размера на обезщетението, нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд, допуснатото нарушение не е съществено такова и не би могло да се отрази на правилността на обжалваното решение. Гореизложеното налага извод, че твърдяното противоречие с практиката на ВКС не се установява, т.е. не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т.II на ППВС № 4/1968 г. Както бе посочено по-горе, въззивният съд не е нарушил постановките на соченото постановление, тъй като при определяне размера на неимуществените е взел под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на неимуществените вреди. На второ място от страна на прокуратурата се поддържа, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т.3 и т.11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК. Този довод е неоснователен, тъй като в случая, въз основа на събраните пред първата инстанция гласни доказателствени средства, въззивният съд е приел за установено, че професионалният имидж на ищеца сред колеги и клиенти е злепоставен именно с оглед характера на повдигнатото обвинение - за незаконно присвояване на парични средства от клиент, което е рефлектирало върху професионалната му мотивация и активност, върху резултатите от нея като източник на доходи, а така също и върху неговото емоционално състояние - постоянен стрес да не допусне грешка в работата си и сринато професионално самочувствие. Поддържа се още, че по приложението на чл.52 ЗЗД вр. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е дадено разрешение от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението решения на ВКС, според които съдът е длъжен при възмездяване на претърпените от деликта неимуществени вреди, наред с индивидуалните критерии, да съобрази и обществените такива: икономически условия в страната, жизнения стандарт и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. От съпоставката на съобразените в сочените решения индивидуални и обществени критерии с тези по настоящото дело е видно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти и едни и същи социално - икономически условия с оглед различните моменти на настъпване на увреждането, т.е. не се констатира сходство в основните и обществените критерии, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Ето защо, поставения въпрос във връзка с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД също не обуславя допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложенията на касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на страните не се дължат разноски за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,