Определение № 668 от 07.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3829/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Е. Й., чрез адв. Ч. П. против въззивно решение № 143/19.04.2022 г., постановено по възз.гр.д. № 869/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд, в частта, с която съдът е обезсилил решение № 30/24.04.2021 г., постановено по гр.д. № 191/2019 г. по описа на Районен съд -Пирдоп и решение № 359а/07.10.2021 г. в частта, в която В. Д. И. е осъдена да заплати на Б. Е. Й. сумата от 25 000 лв., на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, представляваща сума получена от ответницата В. Д. И. без правно основание, евентуално на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, представляваща обезщетение за вреди, нанесени вследствие на непозволено увреждане, изразяващо се в неправомерно изтегляне на пари от банкова сметка, евентуално на основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, представляваща неотчетена от довереника сума, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба – 27.03.2019 г. до окончателното плащане и е върнал делото в тази му част на РС – [населено място] за ново разглеждане от друг състав на съда. Наведени са доводи за неправилност на решението в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. Допустимо ли е правните изводи на съда, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, да бъдат с декларативен характер или следва да са мотивирани и обосновани?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи в решението си мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда?; 3. Длъжен ли е въззивния съд в мотивите на решението си да изложи аргументи относно причините поради които прави даден правен извод?; 4. Може ли в хипотезата на обективно съединяване на искове в условията на евентуалност, допусната грешка в диспозитива да се приравни автоматично на произнасяне едновременно по всички евентуални искове и съответно да обоснове обезсилване на постановеното решение?; 5. Налице ли е очевидна фактическа грешка, когато има противоречие между мотивите и диспозитива на съдебното решение? и 6. Допустимо ли е в хипотезата на уважаване на главния иск при обективно съединяване на искове в условията на евентуалност, съдът да отстрани от диспозитива на решението правните основания на евентуалните искове по реда на чл.247 от ГПК, при условие, че в мотивите на решението е разгледал и обосновал основателност само на главния иск и не е разглеждал и не се е произнасял по евентуалните? Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по първите три въпроса въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС: Решение № 210/20.11.2020 г. по гр. д. № 3846/2019 г. на ВКС, 4 г.о.; Решение № 73/05.07.2018 г. по гр. д. № 3228/2017 г. на ВКС, 3 г.о.; Решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, 3 г.о.; Решение № 74/13.07.2016 г. по т.д. № 3786/2014 г. на ВКС, 1 т.о. и др.; а по останалите въпроси се твърди противоречие с: Решение № 50/04.06.2018 г. по гр. д. № 1910/2017 г. на ВКС, 2 г.о.; Решение № 43/01.02.2018 г. по гр. д. № 60254/2016 г. на ВКС, 3 г.о.; Решение № 125/12.03.2021 г. по гр. д. № 612/2020 г. на ВКС, 1 г.о. и Решение № 55/06.07.2009 г. по т.д. № 541/2009 г. на ВКС, I т.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата В. Д. И. е подала писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на същата. Постъпила е и касационна жалба от В. Д. И., чрез пълномощник адв. В. Е. Х. против въззивно решение № 143/19.04.2022 г., постановено по възз.гр.д. № 869/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд, в частта, с която съдът е потвърдил решение № 30/24.04.2021 г., постановено по гр.д. № 191/2019 г. по описа на Районен съд -Пирдоп, поправено с решение № 359а/07.10.2021 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, в частта, в която В. Д. И. е осъдена да заплати на Б. Е. Й. сумата от 9000 лв. с ДДС, на осн. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, представляваща частично незаплатена сума по фактура № 141 от 20.08.2014 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба – 27.03.2019 г. до окончателното. В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост на атакуваното решение, обосновани с твърдение, че при разглеждане на спора е била нарушена родовата подсъдност. Наведени са доводи и за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната му част, иска се отмяната му в тази част и отхвърляне на предявения иск. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът В. Д. И. се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирала е следните въпроси: 1. При предявена искова молба на основание чл. 79 от ЗЗД, следва ли ищецът да съдейства на назначените от съда счетоводна експертиза за установяваното на задължението по основание и размер, и в случай, че ищецът възпрепятства това установяване, как следва да процедира съда при произнасяне за основателността и доказаността на предявената претенция, респ. следва ли съдът да приеме искът за основателен и доказан ши следва да приложи хипотезата на чл.161 от ГПК и/или чл. 162 от ГПК, или и на двете основания?; 2. При предявена искова претенция на основание чл. 79 от ЗЗД, с твърдение от страна на ищеца, че част от задължението е заплатено, а друга част не е и при наличие на доказани плащания от страна на длъжника, в които не е посочено основание за плащане /при липса на доказани други договорни взаимоотношения/, следва ли съдът да приеме, че задължението е изплатено в цялост при хипотезата, че предявилият иска възпрепятства установяването на извършеното погасяване на задължението, като същевременно признава получаването на преведените без основание суми и не излага твърдения, че преводите са за погасяване на други задължения?; 3. Невъзможността да се установи дали задължението на ответника по фактурата е отразено като вземане в счетоводството на ищеца поради възпрепятстване от ищеца /отказва да предостави счетоводна информация/, следва ли съдът да се приеме, че ищецът е доказал вземането си при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца, когато ответникът оспорва иска, а вещото лице не е допуснато в счетоводството на ищеца, а изводите на експертизата са съставени въз основа на банкови извлечения, удостоверяващи, че преведените от ответника суми са в размер надвишаващ претендирания дълг от ищеца?; 4. При произнасяне по съществото на спора по предявена претенция за парично вземане и след възражение за дължимостта на вземането от ответника, длъжен ли е въззивният съд да прецени и обсъди процесуалното поведение на ищцовата страна, която осуетява изясняването на спорните факти и обстоятелства по делото и възпрепятства установяването на вземане, като се има предвид, че само ищеца има правен интерес от установяване на вземането?; и 5.Следва ли съда ли съда да обсъди в съвкупност както преведените суми, така и процесуалното поведение на ищеца, при условие, че същият има правен интерес и доказателствена тежест да докаже вземанията по основание и размер при условията на пълно и главно доказване?. Твърди противоречие с решение № 241/ 23.10.2013 г. по гр.д. № 3194/2013 г. на ВКС, 1 г.о.; решение № 108/16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на ВКС, 4 г.о.; решение № 762/20.07.2011 г. по гр.д. № 1371/2009 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 60/25.03.2013г. по т.д. № 475/2012г. на ВКС, 2 т.о.. Твърди се, че въззивното решение е очевидно неправилно - чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Б. Е. Й. е подала писмен отговор, със становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на исковете и са процесуално допустими. Въззивният съд е приел, въз основа на заключението по съдебно- счетоводна експертиза изслушана в първоинстанционното производство, че ищеца в качеството му на земеделски производител Б. Й. е издал фактура № 141/ 20.08.2014 г. с получател земеделски производител В. И. на стойност 27000 лв. / в т.ч. данъчната основа -22500 лв. и ДДС в размер на 4500 лв./. Посочено е основанието за издаването на фактурата: жътва на пшеница за 2014 г. 550 декара по 20 лв. – общо 11 000 лв., оран 350 декара по 20 лв.- общо 7000 лв. и дисковане 300 декара по 15 лв.- общо 4500 лв. С преводно нареждане от 11.09.2014 г. В. И. извършила частично плащане по фактурата в размер на 18 000 лв. Неплатеното задължение по фактурата било в размер на 9000 лв. Според експертизата приходите и разходите по сметка 5021 /разплащателна сметка в левове/ за период 01.01.2015 г. до 31.12.2015 г. на земеделски производител Б. Й. били осчетоводявани редовно и аналитично. При изслушване на вещото лице М. Л. пред първоинстанционния съд, същото посочило, че не може да даде отговор дали процесната фактура е осчетоводена при ищеца, но че е осчетоводена при ответника. Факта на издаване на фактурата и факта на извършеното по нея частично плащане, не били спорни между страните. При тези данни въззивния съд е приел, че фактурата, като счетоводен документ отразява вида на услугите, съответно стойността, която следва получателят на услугата да заплати. Позовавайки се на съдебната практика е направил извод, че фактурата може да се приеме като доказателство за възникнало договорно правоотношение между страните, доколкото в същата фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Посочено е, че отразяването на фактурата в счетоводството на ответника и представлява признание на задължението и доказва неговото съществуване. Прието е за неоснователно възражението за недължимост, предвид факта на съвместно съжителства на страните на семейни начала, признат от ищеца, тъй като в случая се касаело за облигационни отношения между страните, произтичащи от качеството им на регистрирани земеделски производители. Направен е извод, за основателност на иска с правно основание чл. 79 ЗЗД за сумата от 9000 лв. По отношение на претенцията за сумата 25000 лв. заявена по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и предявените при условията на евентуалност искове по чл. 45 ЗЗД и чл. 284, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е приел, че решението е недопустимо. Първоинстанционният съд осъдил ответника да заплати сума от 25 000 лв., едновременно на всичките заявени основания – по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като обезщетение от непозволено увреждане, евентуално по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, като по този начин постановил недопустимо решение, при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество едновременно на всички основания. С решение № 359а/07.10.2021 г. постановено по реда на чл.247 ГПК било премахнато основанието по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, но това не представлявало поправка на очевидна фактическа грешка, тъй като нямало несъответствие между формираната воля на съда и нейното външно изразяване в текста на диспозитива. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното от касатора В. Д. И. основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – недопустимост на въззивното решение. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Не се установи и нарушаване на родовата подсъдност, доколкото всеки един от предявените искове е с цена до 25000 лв., т.е. същите са били родово подсъдни на Районен съд- Пирдоп. По въпросите поставени от касатора- ищец: Поставените въпроси от първи до трети, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор и изискването за излагане на мотиви към съдебното решение, не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно практика на ВКС: решение №157/08.11.2011 г. по гр.д.№ 823/2010 г. по описа на ВКС, ІІ т.о.; решение №120/04.04.2013 г. по гр.д.№ 964/2012 г. по описа на ВКС, ІV г.о., изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл.236, ал.2 ГПК, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС, в която са разяснени съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени и с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.19, според което въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Въззивното решение е постановено в съответствие с горепосоченото разрешение. В случая въззивният съд е обсъдил всички относими факти, констатирал е осъждане на ответника едновременно на всичките заявени основания /по главния и двата евентуални иска/ и е изложил самостоятелни мотиви, за да обоснове изводите си за недопустимост на първоинстанционното решение, в частта касаеща претенцията на ищеца за сумата 25000 лв., респективно за липсата на очевидна фактическа грешка, която да бъде отстранена по реда на чл.247 ГПК. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Втората група въпроси- от четвърти до шести са свързани с приложението на чл.247 ГПК и възможността на съда да извърши поправка на допуснатата в решението очевидна фактическа грешка. Въпросите са обосновани от касатора с твърдение, че е при присъждане на сумата от 25 000 лв. е налице само допусната грешка в диспозитива на първоинстанционното решение, която не води до недопустимост на съдебния акт. Даденото от въззивния съд разрешение в атакуваното решение не е в противоречие с практиката на ВКС, включително и сочената от касатора, според която очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Такава грешка представляват: 1. погрешно посочване имената на страните, на границите на спорния имот, на размера на присъдената сума в решението на съда; 2. погрешни пресмятания на суми; 3. пропусканията да се отразят в решението на съда, личащи от мотивите, /например произнасянето по отхвърлената част от иска, по един от исковете, по солидарния характер на осъждането и т.н./. Такива грешки по смисъла на чл. 247 ГПК са неточности в текста на диспозитива, които не променят волята на съда, обективирана в мотивите. Поправка се допуска, когато е налице несъответствие между формираната истинска воля на съда, която следва от мотивите на съдебния акт и нейното външно изразяване в писмения текст в диспозитива на решението. За да са налице условията по чл. 247 ГПК е необходимо грешката да е установима без затруднения и да не се налага тълкуване на волята на съда. Не представляват очевидна фактическа грешка и не могат да бъдат поправени по реда на чл.247 ГПК, грешките, които съдът е допуснал при формирането на своята воля и не е допустимо, чрез искане за поправка на очевидна фактическа грешка, да се замести формираната воля на съда. Констатацията направена от въззивния съд не сочи на допусната грешка в диспозитива на решението, респ. наличие на предпоставки за приложение на чл. 247 ГПК, с оглед установеното съвпадение на волята на първоинстанционния съд отразена в мотивите на съдебния акт и тази вписана в диспозитива на съдебното решение. Всички поставени от касатора- ответник В. И. въпроси се свеждат до приложението на чл. 161 ГПК и са изцяло обвързани с тезата на касатора, че разпоредбата на чл. 161 ГПК има задължителен характер и следва да има изрично приложение от съда с оглед на пълнота и обоснованост на събрания по делото доказателствен материал. В конкретния случай процесуалноправните въпроси във връзка с приложението на чл. 161 от ГПК са обосновани от касатора с теза, че след като ищецът не е предоставил достъп на вещото лице по допусната СИЕ до счетоводната си документация, въззивният съд е следвало да приеме за основателно твърдението, че остатъка по фактурата е платен. Както е посочено в цитираната процесуална норма прилагането на последиците по чл. 161 ГПК е изцяло в правомощията на съда. Същата предвижда процесуална възможност за съда с оглед на конкретните обстоятелства по делото да приеме за доказани определени факти, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства. Неприлагането от страна на съда на последиците на чл. 161 от ГПК произтича от преценка на конкретните обстоятелства по делото в рамките на предоставената му от процесуалния закон правораздавателна власт: наличие на двустранно подписана между страните фактура, съдържаща описание на услугите по вид, стойност, начин на плащане, и неоспорена от ответницата с отговора на исковата молба и в преклузивните срокове по ГПК /оспорване на извършените услуги по фактурата е направено едва с въззивната жалба/, установяваща възникнало договорно правоотношение между страните; осчетоводяване на фактурата в счетоводството на ответницата, и извършено по същата частично плащане, установени с изслушана съдебно икономическа експертиза; липса на твърдения в отговора на исковата молба за извършено плащане на остатъка от фактурата и противоречиви твърдения в хода на производството пред двете инстанции за времето и начина на плащане на този остатък; непроведено пълно и главно доказване от ответницата на такова плащане, предвид наличието и на множество други имуществени претенции между страните /вкл. и по настоящото дело/ и множество насрещни плащания установени от вещото лице между страните в процесния период. Правилността на тази преценка подлежи на проверка в производството по чл. 290 и сл. от ГПК, но не може да бъде ревизирана по повод на основанията за допускане на касационно обжалване. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Предвид изложеното, съдът намира, че по доводите и на двете страни не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.