Определение № 50081 от 10.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2868/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Обжалвано е решение № 496 от 09.03.2021 г. по в.гр.д. 3545/2020 г. на ОС – Варна, както и допълнително решение №1861/10.12.2021г. по гр.д.№3545/2020г. на ОС Варна в частта им, с която е отхвърлен иск с правно основание чл.45 ЗЗД срещу Б. Е. Жалбоподателят Г. С. Р., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решенията - основно и допълнително, е даден отговор на правен въпрос от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС,както и че същите са очевидно неправилни и моли да бъде дъпуснато касационно обжалване. Ответникът Б. Е. В., чрез процесуалния си представител, поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Ответникът И. В. М., действащ чрез особения си представител адв. Д. П. от АК – Варна, поддържа, че не са налице основания за дъпускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 3798 от 10.08.2020 г. по гр.д.№9255/2019г- на РС Варна в частта му, с която Б. Е. В. е осъден солидарно с Ц. Т., И. М. и И. С. да заплати на Г. Р. сумата от 9 860 лева, присъдена като обезщетение на нанесена имуществена вреда на противозаконно отнето и погинало МПС, ведно със законна лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба - 14.06.2019г. до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл.45 ЗЗД и сумата от 3001,89лв. присъдена като лихва върху главницата за времето от 13.06.2016г. до 13.06.2019г. на основание чл.86 ЗЗД, както и в частта в която е осъден за разноски в размер на 1 358,24 лева, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, като е отменено и определение № 261497 от 01.10.2020 г. в частта, в която Б. Е. е осъден солидарно с Ц. Т., И. М. и И. С. да заплати в полза на Варненски районен съд сумата от 514,48 лева, определена като дължима държавна такса, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. С определение № 60304 от 24.11.2021 г. по гр.д. № 2868/2021 г. на ВКС делото е изпратено на ОС - Варна провеждане на производство реда на чл.250 ГПК. С решение от 10.12.2021г. по гр.д.№3545/2020г. Варненски окръжен съд е допълнил своето решение от 09.08.2021г. по същото дело и е отхвърлил иска на Г. Р. срещу Б. Е. за солидарното му осъждане с Ц. Т., И. М. и И. А. за сумата 9 860лева обезщетение за причинена имуществена вреда от незаконно отнемане и погиване на МПС, собственост на първия,ведно с лихва считано от 14.06.2019г. Въззивният съд е приел, че след като ответникът Б. Е. не е участвал в деянието, от което са нанесени имуществени вреди на ищеца, то гражданският съд не е обвързан с диспозитива на осъдителната присъда и в мотивите към обжалваното решение е формирал извод за неоснователност на предявения иск по отношение на ответника Б. В.. Установено е, че ищецът се легитимира като собственик на л.а. БМВ 120Д с д.к. [рег.номер на МПС], който автомобил съгласно представената присъда №8/10.03.2017г. на Пловдивски военен съд по НОХД №3/2017г. влязла в законна сила на 28 март 2017г., е бил обект на извършена кражба, за което като извършители и помагачи са осъдени Ц. Т., И. М. и И. С.. Собствеността на лекия автомобил се установява и от представеното удостоверение от МВР с-р Пътна полиция Варна от което е видно, че ищецът е записан като собственика на веща за времето от 9.10.2012г. до 15.09.2015г., а кражбата е станала на 15.11.2014г. Страните не спорят относно стойността на отнетия лек автомобил която е посочена и от наказателния съд - 9 860лв., като твърденията, че автомобилът е бил застрахован и на пострадалия ищец е изплатено застрахователно обезщетение, са останали недоказани. Предвид изложеното по-горе съдът е приел, че се е доказало в хода на производството, че ищецът е бил собственик на сочения от него лек автомобил БМВ който е бил противозаконно отнет от неговото владение и веща е погинала. Съдът е приел са установява наличието на противоправно деяние от страна на ответниците, признато като такова със съдебен акт установил и тяхното участие при извършването му. Съдът приема посочената в присъдата стойност на лекия автомобил за действителна стойност на нанесената щета поради което намира, че по отношение на претенцията в тази и част иска следва да бъде уважен. Прието е, че от съдържанието на присъдата се установява, че Б. В. е признат за виновен в това, че е участвал в организирана престъпна група, ръководена от И. М., която е създадена с користна цел да вършат престъпление по чл. 195 вр. л. 194 от НК и е осъден на две години и десет месеца лишаване от свобода, но от диспозитива на присъдата, не може да се установи, в кои деяния е участвал ответникът В.. Посочено е, че мотивите на ВС - Пловдив съдържат няколко подточки, като всяка от тях се отнася да конкретен пострадал, от конкретно изпълнително деяние и от мотивите се установява, че в т.2.7, която се отнася до кражбата на лекия автомобил на ищеца, ответникът Б. Е. не е участвал. Въззивният съд е приел, че след като ответникът Б. Е. не е участвал в деянието, от което са нанесени имуществени вреди на ищеца, следва че гражданският съд не е обвързан само от диспозитива на осъдителната присъда в тази част, защото под присъда, се има предвид единство между мотиви и диспозитив. При постановяване на решение от гражданския съд, същият е длъжен да констатира, дали ответникът е признат за виновен именно за извършеното деяние, от което е последвала вреда за ищеца. Съдът е взел предвид мотивите на присъдата, от които не се установява Б. Е. да е извършител на деянието от което са нанесени имуществени вреди на ищеца Г. Р.. От разпоредбата на чл. 300 от ГПК се установява, че гражданският съд е задължен да зачете задължителния характер на влязла в законна сила присъда № 8/10.03.2017г. на Пловдивски военен съд по НОХД № 3/2017г. по отношение на извършеното деяние, неговата противоправност и виновността на дееца, поради което слещу този ответник искът е отхвърлен. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: за задължението на съда при решаването на спора да се съобрази с влязлата в сила присъда на наказателен съд съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК. Поддържа, че основното и допълнителното решения са очевидно неправилни. Настоящият състав намира, че не следва да допуска касационно обжалване по поставения за разглеждане въпрос и на соченото основание. В практиката на ВС на НРБ, обективирана т. 8 в Постановление № 7 от 1959 г., Пленум на ВС, се приема, че присъдата относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, е задължителна и за гражданския съд, който разглежда иска по чл. 45 ЗЗД за обезщетяване на вредите от същото деяние. В казуалната практика на ВКС, обективирана и в решение по гр.д. № 2000/2020 г. на III – г.о. е застъпено становище, че при наличие на влязла в сила присъда, от елементите на непозволеното увреждане следва да се приемат за безспорно установени деянието, противоправността и вината на ответника по делото. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело и с оглед принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събрани доказателства в хода на досъдебното, респ. наказателното производство. В случая не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото по делото не е установено, че въззиваемия Б. В. с действията си е увредил ищеца – жалбоподател, респективно в наказателното производство не е установено Б. В. да е участвал в изпълнителното деяние. Не е налице и соченото от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Цитираната разпоредба /с която са въведени нови основания за селекция на касационните жалби - ЗИД на ГПК, обн. ДВ бр. 86/27.10.2017 г./ предвижда, че касационният контрол следва да се допусне при "очевидна неправилност" на обжалваното съдебно решение, т. е. неправилност, която в предварителната фаза по чл. 288 ГПК може да бъде констатирана от ВКС, без да се налага да се прави анализ, преценка или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, или необоснованост. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост, които имат за последица постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая, нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в изложението към касационната жалба пороци на въззивното решение не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност. Доводите и аргументацията, с които касаторът е обосновал поддържаните основания за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са същите, с които се поддържа и тезата за очевидна неправилност на въззивното решение – твърденията са за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон /необсъждане на доводи, възражения и недопускане на доказателства/ и за необоснованост. На основание чл.78,ал.3, вр.чл.48, ал.2 ГПК Г. С. Р. следва да заплати на адв.Д. П.-особен представител на И. В., с оглед разпоредбата на чл.7,ал.2, т.3 и чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, сумата 1300 лева за процесуално представителство пред ВКС. На ответника Б. Е. не следва да се присъждат разноски за процесуално представителство пред ВКС, тъй като не са представени доказателства за реално направени такива. По изложените съображения, съдът,