Определение № 60590 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 912/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 260022/12.10.2020 г. по гр.д. № 336/2020 г., с което Пловдивски апелативен съд, потвърждавайки решение № 425/02.04.2020 г. по гр.д. № 2392/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, е отхвърлил иска на А. А. А. (К.) срещу В. А. К. за отмяна на договора за дарение по н.а. № 191/02.12.1993 г. на ½ ид. част от едно жилище в [населено място].

Решението се обжалва от А. А. А. (К.) с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (първите три – процесуалноправни, а четвъртия – материалноправен):

1. Длъжен ли е въззивният съд при направени оплаквания относно доклада и изясняване на предмета на делото да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими доказателства?

2. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, ако във въззивната жалба или след постановяване на първоинстанционното решение са възникнали нови факти и обстоятелства от значение за правилното решаване на делото?

3. Длъжен ли е съдът да приложи разпоредбата на чл. 186 ГПК, като или да изиска на това основание от Районна прокуратура – Пловдив поискания за събиране официален документ или да снабди страната с необходимото за това съдебно удостоверение?

4. Следва ли да се прилага стеснително разпоредбата на чл. 227, ал. 1, б. „а“ ЗЗД?

Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), а допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК извежда с довод, че въззивният съд е решил първия в противоречие с т. 2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, а останалите – да са от значение за точното прилагане съответно на чл. 186 ГПК и на чл. 227, ал. 1, б. „а“ ЗЗД и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения (чл. 247, вр. чл. 146, ал. 2 ГПК и чл. 186 ГПК) и нарушение на материалния закон (чл. 227, ал. 1, б. „а“ ЗЗД). Претендира разноските по делото.

Ответникът В. А. К., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че искът е за отмяна на договора по н.а. № 191/02.12.1993 г., с който ищецът А. А. (К.) е дарил на ответника В. К. ½ ид. части от едно жилище в [населено място], но е неоснователен, тъй като заявеното в обстоятелствената част на исковата молба основание - това, че надареният и неговият баща са се заканили да убият дарителя, заканването е годно да възбуди основателен страх за осъществяването му и е извършено при условията на домашно насилие (престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 3 НК), не покрива никоя хипотеза по чл. 227 ЗЗД. Добавил е, че чл. 227 ЗЗД урежда изчерпателно всички законови основания за отмяна на дарението по инициатива на дарителя, а не се тълкува и прилага разширително.

При тези мотиви, с които въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърлянето на иска, материалноправният въпрос, повдигнат от касатора (въпрос № 4), е обуславящ. Въпреки че чрез него е осъществена основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, настоящият състав констатира липсата на всяка допълнителна по чл. 280, ал. 1, т. 3, а и по т. 3 ГПК. Липсва спор в съдебната теория, а установената практика й съответства, за това, че дарението е едностранен договор, поради което не подлежи на разваляне (потестативното право по чл. 87 ЗЗД принадлежи на страните по двустранен договор), но може да бъде отменен по инициатива на дарителя. Законовите основания за това са в чл. 227 ЗЗД, а законодателят ги е изброил изчерпателно. Поради това да представляват изключение от основната характеристика на дарението – подареното се отстъпва безвъзмездно, веднага и безвъзвратно, чл. 227 ЗЗД не подлежи на разширително тълкуване, нито е приложима по аналогия. Точно така е приел и въззивният съд. Настоящият състав споделя установената практика и не съзира основание да я променя.

Решението е постановено по жалба срещу първоинстанционното решение за отхвърлянето на иска, в която ищецът не се е оплаквал, че доклад от първата инстанция отсъства, докладът е непълен или неточен, включително да е допусната неточност с дадените указания за подлежащите на доказване факти. Следователно първият повдигнат процесуалноправен въпрос (въпрос № 1) не е обуславящ. По него е изключена основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, нито е възможно противоречие на решението с приетото в т. 1 и 2 ТР № 1/01.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. ОСГТК на ВКС. Случаят не попада в никое от изключенията, визирани в тълкувателното решение, при които въззивният съдът е длъжен и без съответно оплакване в жалбата да даде указания относно подлежащи на доказване релевантни факти.

В единственото открито съдебно заседание, проведено от въззивния съд, касаторът е твърдял, че предишната седмица е разпитван от органите на наказателното производство, не знае за образувано наказателно производство, но допуска, че това е възможно, доколкото е подал сигнал в Окръжната прокуратура за извършеното престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 3 НК. Твърдял е, че обстоятелството е ново по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК. Поискал е въззивният съд да изиска служебна справка или да му издаде съответното удостоверение. С протоколно определение искането е оставено без уважение от въззивния съд.

Въпреки изложеното настоящият състав не намира, че останалите повдигнати процесуалноправни въпроси (въпрос № № 2 и 3) обуславят въззивното решение. В своята практика Върховният касационен съд константно приема, че само конкретното твърдение на страната е годно да се окачестви като твърдение за относим факт (с релевантно или с доказателствено значение), съответно като такова за нов факт, чието доказване предвиденото в чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК допуска. Неконкретизирани твърдения, в случая - на касатора във втората фаза на производството, които не могат да бъдат свързани с релевантните факти, са негодни да обосноват задължение на въззивната инстанция да събира доказателства, включително неговите задължения по чл. 186 ГПК. Следователно и по тези въпроси е изключено общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, които ответникът е сторил и пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговорения и заплатен адвокатски хонорар за представителство пред Върховния касационен съд.

При тези мотиви, съдът