Определение № 1574 от 13.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 752/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Г. Р. Т. чрез адв. Б. Х. Д. обжалва определение № 3138/19.12.2023 г. по ч.гр.д. 3291/23 г., Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 13 945 от 18.11.2023 г. по гр.д. 12 847/23 г., СГС, I-28 състав в частта, с която първоинстанционният съд е прекратил като недопустимо производството по искането за отмяна на определение № 268819/18.05.2021 г. по ч.гр.д. 5503/121 г. в частта, с която е оставена без уважение частна жалба № 23010581/10.02.2021 г. по описа на СРС, подадена от Г. Р. Т. срещу разпореждането за допускане на незабавно изпълнение на заповед по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. 53356/20 г. по описа на СРС, 35 състав, както и обжалва определението на Апелативен съд – София, в частта, с която е оставено без уважение искането по чл. 389 от ГПК на Г. Т. за обезпечаване на предявените с искова молба 10 6174 от 15.11.2023 г. искове. Излага съображения за погрешно тълкуване на закона с тълкувателно решение 4/18.06.2014 г. по тълк.д. 4/23 г., ОСГТК на ВКС за двуинстанционност на заповедното производство като цяло и окончателност на съдебния акт на въззивния съд. Заповедното производство по чл. 417 от ГПК било с едностранен характер, в който ответникът не взимал участие. Издавала се заповед по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист и до получаване на покана за доброволно изпълнение чрез съдебен изпълнител ответникът-длъжник не участвал в производството. За заявителя била първа инстанция. С получаването на покана за доброволно изпълнение се пораждало правото на ответника да подаде възражение за недължимост на претенцията на заявителя, за да премине към указване на възможност за завеждане на установителен иск и подаване на частна жалба срещу издадената заповед за незабавно изпълнение. В гражданското производство, образувано по ч.гр.д. 5503/21 г. СГС, по частна жалба на Г. Р. Т. срещу заповед за незабавно изпълнение от 18.11.2020 г., издадена по ч.гр.д. 53356/20 г, СРС, 35 състав, бил направил възражение в частната жалба, че не получил лично уведомлението за предсрочна изискуемост, както и че не е подписвал разписка от 20.10.2020 г. чрез когото били извършени действия по връчване на уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на банковия кредит. Съгласно чл. 278, ал. 1 и ал. 2 от ГПК частните жалби се разглеждали в закрито заседание. Съдът като преценил, че е необходимо можел да разглежда частната жалба в открито заседание. Ако би отменил обжалваното определение съдът би решил спора сам. Включително и да събира доказателства. Съгласно чл. 193, ал.2 от ГПК можел да постанови извършване на проверка на истинност на документа. Г. Т. бил направил изявление, че оспорва истинността на разписката от 20.10.2020 г. за връчване на заповедта и поради това следвало съдът да изпълни задълженията си, произтичащи от чл.193 от ГПК като обезпечи и приложението на чл.121 от Конституцията. За Г. Т. производството пред СГС било първоинстанционно. В това производство били нарушени грубо правата му, както и изцяло в процеса била нарушена равнопоставеността на страните. Оспорва изцяло изводите на САС, относно характера на определението. Моли да се отмени определението в обжалваните части. В т.нар. „молба касационни основания“ излага съображения, че следва да се допусне касационно обжалване на определението, поради това, че е от значение точното прилагане на закона и развитието на правото с оглед на конституционното право на разглеждане на делата на поне две инстанции и приетата двуинстанционност на заповедното производство. Излага отново съображения за двуинстанционността на заповедното производство. Било налице съществено процесуално нарушение, което се изразявало в липса на отговор на направеното оспорване на разписка от 20.10.2020 г. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е в срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С определението, предмет на частната жалба на Т., постановено от САС, САС е приел, че ищецът е предявил искова молба, в която е изложил твърдения, че срещу него и съпругата му С. Т. било образувано заповедно производство от кредитора „Юробанк България“ АД. Вземането на кредитора било прехвърлено на „Финанс инфо асситанс“ ЕООД. Със заповедта бил осъден да заплати посочените суми, като срещу заповедта били подадени възражение и частни жалби. С определение № 268819/18.05.2021 г. по ч.гр.д. 5503/21 СГС бил уважил жалбата на С. Т. и бил оставил без уважение тази на ищеца, като бил счетен за неоснователен довода му, че уведомлението за обявена предсрочна изискуемост не му било връчено, тъй като той сам бил подписал разписката към съобщението. Възприети са твърденията на ищеца, че е подал жалба № 21321/22 г. до СГС за престъпление по служба, за наличие на данни за съставяне на документ с невярно съдържание „разписка“, удостоверяващ връчване на него, С. М. на уведомление. Била образувана прокурорска преписка. Ищецът бил изложил твърдения, че по устни данни на разследващия полицай, графологическа експертиза била извършена и тя била установявала, че подписът не бил положен от Т., но към момента ищецът не бил се снабдил с копие от нея. Недължимостта на вземането била оспорена, включително и с правни доводи, ищецът макар и да е подписал като съдлъжник, същият бил поръчител и тъй като кредиторът не бил завел искане за вземането си от главния длъжник – кредитополучател, но на основание чл. 147, ал. 1ЗЗД било преклудирано и правото му да търси вземането си от ищеца в качеството му на поръчител. Въззивният съд е възприел искането за отмяна на определение № 268819/18.05.2021 г. ч.гр.д. 5503/21 г, СГС, в частта ,с която е оставена без уважение частната жалба в вх № 23010581/10.02.2021 г. на СРС, подадена от Г. Т. срещу разпореждането за допускане на незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч.гр.д. 53356/20, СРС като правилен изводът на първоинстанционния съд относно недопустимост да бъде уважено искането за отмяна на определение от 18.05.2021 г. в частта, с която е оставена без уважение частна жалба вх. № 23010581/10.02.2021 г. по описа на СРС, подадена от Г. Р. Т. срещу разпореждането за допускане на незабавно изпълнение на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК издадена по ч.гр.д. 53356/20 г., СРС, 35 състав. Прието е, че с т. 8 от Тълкувателно решение 4 от 18.06.2014 г. ОСГТК на ВКС, било прието, че актовете, с които заповедният съд се произнася по съществото на производството били заповедта за изпълнение, респ. разпореждане за отказ за издаване на такава и заповедта за незабавно изпълнение, по чл. 417 от ГПК, респ. отказът да се издаде. Съгласно чл. 413, ал. 1 ГПК заповедта за изпълнение не подлежала на обжалване освен в частта за разноските, обжалваем било отказът за издаване на заповед за изпълнение или заповед за незабавно изпълнение чл. 413 ал. 2 и чл. 418 ал. 4 ГПК., а при издадена заповед за незабавно изпълнение можело да се обжалва разпореждането за незабавно изпълнение. При преценка двуинстанционно или три инстанционно е производството, се изхождало от обжалваемостта на тези актове. Законът не бил предвидил касационно обжалване. Следователно по силата на чл. 274, ал. 4 от ГПК определенията, по които съдът се произнася по самостоятелни въпроси също не подлежали на касационно обжалване. Определението на въззивния съд в посочената хипотеза било окончателно. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките на чл. 274, ал.3 вр. чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установяват основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В случая касаторът не е формулирал правен въпрос, включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. /2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно разясненията в така посоченото тълкувателно решение Върховният касационен съд може да доуточни посочен правен въпрос с оглед сочените от касатора обстоятелства в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, но не може да формулира правен въпрос служебно. От съществено значение за допускане на касационното обжалване е касаторът да е формулирал правен въпрос. Само посочване на основание, съгласно т. 3, чл. 280, ал.1 от ГПК, без формулиране на правен въпрос и без излагане на мотиви относно наличието на соченото основание не дава възможност да се прецени основанието за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай сочените съществени процесуални нарушения в производство, в което има постановено влязло в сила определение, не могат да представляват обосноваване на общо основание за допускане на касационно обжалване. Тези нарушения са свързани с правилността на определението в предходен процес, която правилност не може да се преценява, първо поради това, че актът е влязъл в законна сила и второ поради това, че не подлежи на обжалване. Изложените съображения за неправилност на Тълкувателно решение 4/2013 г. на ОСГК на ВКС не могат да се преценяват, предвид липсата на подадена жалба срещу определението, постановено в предходен процес, на основание чл. 419 вр. чл. 274, ал. 2 от ГПК. Не са налице данни за подадено възражение съгласно чл. 423 от ГПК в предвидения в тази норма срок. В случая не може служебно да се извърши и проверка на правилността на акта на въззивната инстанция, обжалван в настоящето производство. Такава проверка не може да се извърши извън предвидената процесуална възможност в чл. 280 от ГПК, изискваща касаторът да е обосновал основание за допускане на касационно обжалване, така както е разяснено в посоченото Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изложените доводи за неправилност на тълкувателно решение не могат да се разглеждат, предвид нормата на чл. 130 от ЗСВ и липсата на обосновано мотивиране на т. 3, чл. 280 ал. 1 от ГПК. Освен това от съществено значение за допускане на касационното обжалване е касаторът да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване, като формулира разрешеният от въззивния съд правен въпрос. Това той не е сторил и не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд в обжалваната част. В частта, с която е формулирано искане за отмяна на определението в частта, с която е потвърдено определението на първоинстанционния съд за оставяне без уважение искането на основание чл. 389 от ГПК на Г. Р. Т., частната жалба не подлежи на разглеждане. Актът на съда, както правилно е посочено в него, не подлежи на обжалване. Този извод е основан на Тълкувателно решение 1/21.07.2010 г. по тълк.д. 1/10 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което определението, с което въззивният съд се произнася по частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд, с което е допуснато обезпечение на иска или молбата за обезпечение е оставена без уважение, не подлежи на касационно обжалване. Поради това частната жалба срещу определението на въззивния съд, в частта, с която е потвърдено оставянето без уважение на искането, на основание чл. 389 от ГПК, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. По всички изложени съображения настоящият съдебен състав