Определение № 370 от 07.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 538/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Б. Х., чрез адв. В. Т., срещу решение № 265423 от 13.08.2021 год. по в. гр. д. № 2404/2021 год. на Софийски градски съд, постановено в производство по предявени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Касаторът моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да бъдат уважени предявените от него положителни установителни искове за собственост. Счита, че същото е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК поради съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост. В изложението към жалбата поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване в обхвата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради разрешаване в противоречие с практиката на ВКС на следните обуславящи изхода по конкретния правен спор правни въпроси: 1. „Необходимо ли е съсобственикът владелец на цялата вещ да е обективирал конкретни действия, насочени само срещу другите съсобственици, за да е налице „animus“; 2. „Какви могат да бъдат действията, обективирани от съсобственика-владелец на цялата вещ, насочени срещу останалите съсобственици, несъмнено разкриващи намеренията му да свои цялата вещ?“; 3. „Как последните могат да бъдат несъмнено и безпротиворечиво насочени/адресирани към останалите съсобственици с конклудентни действия?“; 4. „Следва ли да се доказва завладяване на идеалните части на останалите съсобственици, манифестиране на промяната и отблъскване на владението чрез действия при положение, че това е обективно невъзможно?“; 5. „Кога веднъж установено владение е прекъснато, с какви действия и на кои лица, както и кои са действията, които владелецът следва да извършва, за да се приеме, че осъществява непрекъсната фактическа власт върху един имот?“. Ответниците по касация не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като провери данните по делото намира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Не се констатира вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, която да налага служебно произнасяне по предмета на настоящото производството. Релевираните в изложението към жалбата предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол не се обосновават поради следните съображения: С въззивното решение състав на Софийски градски съд е потвърдил решението от 29.10.2020 год., постановено по гр. дело № 3574/2019 год. по описа на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от А. Б. Х. срещу Е. С. Х., С. Е. Х., Д. Д. Х., Д. Д. Х.-Г. и Д. Д. И. установителни искове за признаване правото му на собственост въз основа на давностно владение върху 1/3 ид. част от недвижим имот, представляващ апартамент № 49 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 63.46 кв. м. От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 08.10.1996 год. Х. Х. К. /общ наследодател на страните/ е придобил процесния апартамент по силата на договор за покупко-продажба. След смъртта му на 24.07.1999 год. апартаментът преминал в собственост на неговите наследници по закон: В. Х. К. – негова сестра и майка на ищеца; С. А. Х. – негов едноутробен брат /наследодател на ответниците Е. С. Х. и С. Е. Х./; и племенниците му Д. Д. Х., Д. Д. Х.-Г. и Д. Д. И. – деца на едноутробния му брат Д. А. Х., починал на 24.09.1987 год. Предвид изложеното е извършена констатацията, че делът на ищеца по силата на наследствено правоприемство е 2/4 ид. части от процесния имот, съгласно чл. 8, ал. 1 и 3 и чл. 10, ал. 2 ЗН. По отношение на спорната 1/3 ид. част от апартамента ищецът твърди да я е придобил въз основа на придобивна давност, текла от 24.07.1999 год., като присъединява и владението на своята праводателка В. Х. К.. С оглед основанието за възникване на съсобствеността /наследствено правоприемство/ въззивният съд приема, че презумпцията по чл. 69 ЗС следва да се счита оборена и е в тежест на ищеца да докаже, че е обективирал промяната в намерението си по отношение упражняваната фактическа власт спрямо частите на останалите съсобственици, превръщайки държането им във владение. Съгласно мотивите към решението, независимо от това, че въз основа на ценените гласни доказателства по делото се установява, че ищецът, респ. неговата майка, са ползвали необезпокоявано процесния имот след смъртта на общия наследодател на страните, като през 2005 год. ищецът го е отдал под наем, в приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест не се установява същият да е придобил собствеността върху процесната идеална част на посоченото основание. Няма доказателства ищецът, респ. неговата майка, да са демонстрирали промяна в намерението за своене на спорната идеална част от имота, която да е била открито демонстрирана спрямо ответниците така, че да бъде обезпечена възможността последните да предприемат действия за защита на правата си, поради което и се явява само държател на техните идеални части и като такъв не е могъл да ги придобие по давност. Конкретни действия по отричане правата на останалите сънаследници могат да бъдат например отказът на ползващия имота сънаследник да допуска останалите сънаследници в имота, или доведено до знанието на останалите сънаследници намерение на сънаследника-държател да се разпореди с имота само в своя полза, или ползването на имота по начин, който ясно показва, че изключва владението на останалите сънаследници. В тази връзка е подчертано, че никой от разпитаните по делото свидетели не твърди да е имало случай, при който ответниците, респ. техен наследодател, да не са били допускани в процесния имот. Плащането на данъци и консумативни разноски, както и извършването на ремонти, не са действия, обективиращи промяна в намерението за своене на имота. Такова действие не представлява и сключването на договор за наем. При тези мотиви поставените въпроси относно приложението на института на придобивната давност в отношенията между съсобственици, чиито права в съсобствеността са възникнали въз основа на наследствено правоприемство, обуславят изхода на конкретния правен спор, но не са разрешени в противоречие, а в пълно съответствие с практиката на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 год. по тълк. д. № 1/2012 год., ОСГК, когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, т. е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици. В този смисъл е и цитираното от касатора решение № 381 от 25.10.2010 год. на ВКС по гр. д. № 37/2010 год., II г. о. Изводите на въззивния съд не са обосновани с различно тълкуване на закона, а с констатацията му, че ищецът /чиято е доказателствената тежест за този факт/ не представя доказателства и не установява да е извършил такива действия. Дали са извършени или не такива действия е въпрос по същество на спора, който предполага анализ и оценка на събрания материал, в който смисъл аргументите на касатора имат по-скоро значението на доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на настоящото производство по селекция на касационните жалби. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не може да бъде споделен и доводът за противоречие с приетото в решение № 214 от 28.10.2015 год. на ВКС по гр. д. № 1919/2015 год., I г. о., а именно че демонстрирането на промяна в намерението, с което съсобственик упражнява фактическата власт върху частите на друг съсобственик от съсобствената вещ не е задължителен елемент от фактическия състав на придобивната давност, когато това е обективно невъзможно и не е установено да са налице обективно съществуващи непреодолими пречки за невладеещия съсобственик да упражнява фактическа власт върху имота. В посоченото дело се касае за различна хипотеза, при която невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. Подобни обстоятелства в случая не се установяват, а и не се твърдят от касатора. Дори напротив, свидетелката Л. К. /бивша съпруга на общия наследодател на страните/ заявява, че останалите наследници /ответниците/ не са се интересували от имота, но имат претенции апартаментът да бъде разделен, като сочи, че всичко, което знае за ползването му, го знае по сведения на ищеца. Както е посочено в решение № 17 от 01.03.2017 год. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 год., II г. о., състоянието на обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително. При достигнатия извод, че ищецът въобще не се е превърнал във владелец на идеалните части от правото на собственост върху имота на ответниците, посочените от касатора разяснения в т. 2 на ТР № 4 от 17.12.2012 год. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 год., ОСГК, както и приетото в решение № 330 от 28.11.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1519/2010 год., II г. о., нямат пряка връзка към решаващите изводи на съда. Тълкувателното решение се отнася до въпроса, дали изтичането на установения от закона срок по чл. 79 ЗС води автоматично до придобиване на право на собственост или позоваването на давността е елемент от фактическия състав на придобивното основание, а в посоченото решение по чл. 290 ГПК се разглеждат проблемите за приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС, предпоставките за прекъсване на давността и изгубване на владението. Всички тези въпроси нямат обуславящо значение за конкретно постановения резултат по предмета на спора и не са били обсъждани от въззивния съд, в който смисъл са неотносими и не удовлетворяват критериите за наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Релевираното основание за допускане на касационното обжалване не се констатира също така по отношение на въпросите за необходимите едностранни действия, които следва да бъдат манифестирани от страна на държателя спрямо собственика, за да се промени държането във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужди идеални части от правото на собственост. Самото деклариране на съсобствен имот, както и заплащането на данъците, дължими за него, не представлява своене на вещта, по смисъла на чл. 79 от ЗС /решение № 37 от 26.03.2018 год. на ВКС по гр. д. № 1969/2017 год., II г. о., решение № 195 от 28.06.2011 год. на ВКС по гр. д. № 86/2011 год., II г. о./. Извършването на разходи за поддръжка и подобрения също не представляват едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, тъй като не надхвърлят нуждите на обикновеното ползване – в този смисъл решение № 211 от 15.01.2018 год. по гр. д. № 481/2017 год., І г. о. С оглед изложеното не може да се обоснове противоречие с установената съдебна практика и по отношение на извода на съда, че плащането на данъци и консумативни разноски за имота, сключването на договор за наем, както и извършването на ремонти, не са действия обективиращи промяна в намерението за своене на имота. Освен това, в практиката на ВКС се приема, че преценката за наличие на намерение за своене и манифестирането му по отношение на съсобствениците следва да се извърши с оглед на конкретните действия, в които то се е изразило. Дали елементите от фактическия състав на посоченото оригинерно придобивно основание са се осъществили, е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай /решение № 8 от 23.01.2012 год. на ВКС по гр. д. № 138/2011 год., I г. о./ Несъгласието на касатора с обективираните във въззивното решение фактически констатации, мотивирано със собствената му интерпретация на доказателствения материал, не представяла основание за допускане на касационното обжалване. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,