Определение № 1907 от 14.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 806/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М. чрез адв. И. Ю. срещу решение №.7348/4.12.25 по г.д.№.13885/24 на СГС, с което е потвърдено реш.№.8045/30.4.24 по г.д.№.21315/23 на СРС, 125с., за отхвърляне на предявения от касатора иск с правни основание чл.49 ЗЗД за сумата 20000лв. обезщетение за неимуществени вреди /болки, страдания, унижение, отчаяние, страх и чувство за безнадеждност и безпомощност/, претърпени в периода 13.04.23-25.4.23 вследствие на това, че на 13.04.23 в проведено открито съдебно заседание по г.д.№.629/21 на Софийски окръжен съд /СОС/, в качеството си на ищец, Е.М. е бил държан по разпореждане на съдията-докладчик три часа с белезници на краката, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна Софийски окръжен съд оспорва жалбата, вкл. с твърдения, че не съдържа годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК; претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е изяснено, че на 13.04.23г. е било проведено открито съдебно заседание на СОС по г.д.№.629/21, на което ищецът по същото Е. М. е присъствал лично; по време на престоя си в заседанието той е бил с белезници на краката, тъй като искането му за премахването им е било оставено без уважение от съда - след изслушване на становището на прокурора и на процесуалния представител на ищеца, СОС е счел молбата за неоснователна с мотиви, че, макар да е несъмнено неприятно, предвид обективните условия в съдебната зала, задържането на белезниците на краката на ищеца е необходимо и пропорционално спрямо евентуални вреди на обществения интерес, каквито са отклоненията от изтърпяване на наказанието, застрашаване на сигурността на трети лица и на самия ответник, какъвто прецедент съдът е посочил, че е имало в 21 зала - обстоятелство, което му е служебно известно; заседанието е продължило 10 минути /започнало в 13,30ч. и приключило в 13,40ч. - след отхвърляне на молбата за премахване на белезниците, ищецът направил отвод на съдебния състав, който е бил приет и съдията се е отвел от разглеждането на делото - протокол №.272/13.04.23/; между страните е безспорно, че именно председателят на съдебния състав - съдия в СОС - е компетентен да се произнесе относно премахването или запазването на белезниците по време на съдебното заседание. От правна страна е прието, че оплакването, че престоят на жалбоподателя с белезници по време на съдебното заседание нарушава изискванията, посочени в съображение 20 от преамбюла на Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 09.03.2016 относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство, е неоснователно. Посочено е, че съобразно текста на директивата компетентните органи следва да се въздържат от представяне на заподозрения или обвиняемия като виновен в съда или пред обществеността чрез използването на мерки за физическо възпиране - като например белезници, стъклени клетки, клетки и окови, освен ако използването им е необходимо по специфични за делото съображения, които са свързани или със сигурността, вкл. с цел възпрепятстване на заподозрения или обвиняемия да се самонарани, да нарани други лица или да повреди имущество, или с възпрепятстването на заподозрения или обвиняемия да се укрие или да установи контакт с трети лица, например свидетели или жертви; същевременно, съгласно съдържащото се в чл.2 от Директивата изяснение относно персоналния и предметния й обхват на действие, тя се прилага по отношение на физическите лица, които са заподозрени или обвиняеми на всички етапи от наказателно производство - от момента, в който лицето е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление или на предполагаемо престъпление, до влизането в сила на решение, с което окончателно се установява дали то е извършило съответното престъпление-т.е. посочените в съображение 20 от преамбюла, респ. чл.5 пар.1 от текста на Директивата, изисквания към компетентните органи са насочени към гарантиране на приложението на презумпцията за невиновност по отношение на обвиняемия/подсъдимия в наказателното производство, образувано по обвинението, за което същият е привлечен към наказателна отговорност. В настоящото производство, обаче, няма спор, че с решение №.242/16.04.20 по кнохд №.1018/19 на ВКС, III НО, е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по внохд №.102/18 в частта, с която е отменена присъда от 09.01.18 по нохд №.646/15 на СНС и Е. М.. е признат за виновен в престъпление по чл.199 ал.2 т.3 вр. с чл.198 ал.1 вр. с чл.20 ал.2 вр. с ал.1 НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 17 години и 6 месеца - и следователно към датата на провеждане на откритото съдебно заседание пред СОС - 13.04.23г., ищецът е бил осъден с влязла в сила присъда за извършено от него престъпление и презумпцията за невиновност, предмет на защита по силата на Директивата, не намира приложение по отношение на него. Във връзка с оплакването, че оставането с белезници по време на съдебното заседание представлявало изтезание и унизително третиране по смисъла на чл.3 ЕКЗПЧОС, е прието, че в практиката на Европейския съд по правата на човека /систематизирана и в пар.42 и пар.43 от Ръководство по чл.3 ЕКЗПЧОС/ е изведено, че използването на средства за ограничаване като например поставяне на белезници, обикновено не поражда проблем по член 3 от Конвенцията, когато мярката е наложена във връзка със законосъобразен арест или задържане и не включва използване на сила или публично излагане, надхвърлящо това, което е разумно и счетено за необходимо при конкретните обстоятелствата (Shlykov and Others v. Russia, 2021, § 72); съдът отдава особено значение на обстоятелствата по всеки случай и изследва дали използването на средства за задържане е било необходимо (Pranji жM-Lukiж v. Bosnia and Herzegovina, 2020, § 72); в тази връзка е от значение например дали има основание да се смята, че засегнатото лице би оказало съпротива при арест или би се опитало да се укрие, или да причини наранявания или щети, или да прикрие доказателства (Svinarenko and Slyadnev v. Russia [GC], 2014, § 117 и цитираните в него дела; G цzьtok v. Tьrkiye, 2025, § 37); използването на белезници може да бъде оправдано при прехвърляне извън затвора или когато се използва за кратки периоди от време, или когато се касае за индивидуална и подлежаща на периодично преразглеждане мярка по отношение на засегнатото лице, основана на персонална оценка на риска вследствие на неговото поведение (Shlykov and Others v. Russia, 2021, § 72); при тази преценка съдът оценява различни фактори, като например: тежестта на наказанието; криминалното минало на задържания; съответствие на мярката с вътрешното право; пропорционалност на мярката спрямо поведението на лицето; здравословното състояние и последиците за здравето; наличието на други мерки за сигурност; периодът, в който са били поставени белезници (Shlykov and Others v. Russia, 2021, § 73 и делата, посочени там). На база горните постановки въззивната инстанция е заключила, че, видно от цитираната практика, поставянето на белезници на задържания по правило не представлява форма на изтезание, нечовешко третиране или публично унижение, когато тяхното приложение е пропорционално на обществената опасност на лицето; при преценка на пропорционалността се взема предвид не само настоящото поведение на лицето /в случая поведението му в съдебната зала/, но и неговото криминално минало, както и тежестта на наложеното му наказание-тъй като преценката се основава на обосновано предположение относно нивото на риск, което се базира на цялостното поведение /настоящо и минало/ на съответното лице; затова и обстоятелството, че то не изразява чрез поведението си непосредствена заплаха за нарушаване реда в съдебната зала, опит за отклоняване от изтърпяване на наказанието, за укриване, нанасяне на щети и пр., не е самостоятелно основание да се възприеме извод за липса на риск от подобно деяние; краткотрайният престой на засегнатото лице с белезници не поражда колизия със забраната за изтезания, нечовешко и унизително третиране, установена в чл.3 ЕКЗПЧОС. Предвид всичко посочено по-горе е прието, че престояването на ищеца с белезници на краката за период от 10 минути по време на проведеното на 13.04.23г. открито съдебно заседание на СОС - в присъствието на процесуалния му представител, съдебния състав, прокурора и вещото лице, не се явява непропорционално с оглед обществената опасност на Е.М., изводима от високото ниво на обществена опасност на извършеното от него престъпление и тежестта на наложеното му наказание. Отразено е и, че цитираното от жалбоподателя решение по дело 1704/06 (Ramishvili and Кokhreidze v. Georgia) няма отношение към тази преценка, доколкото установените в него принципни разрешения нямат сходство с процесния случай по това дело. Съдът е разгледал хипотеза на нарушение на чл.5 пар.1 б.„c” и чл.5 пар.4 ЕКЗПЧОС, изразяващо се в задържане на жалбоподателите в метална клетка по време на съдебните заседания, охранявани от маскирани въоръжени лица, в присъствието на публика и журналистическо отразяване на процеса, докато в разглежданата хипотеза нито едно от тези обстоятелства не е било налице при проведеното пред СОС открито съдебно заседание, респективно дадените от Съда разрешения за тяхната незаконосъобразност са неприложими по отношение на настоящата хипотеза. Аналогично, по дело 577/1994 (Polay Campos v. Peru) на Комитета по правата на човека към ООН е разгледана хипотеза на нарушение на чл.7 от МПГПП, изразяващо се в показване на засегнатото лице пред медиите заключено в клетка с поставени белезници-които условия също не се явяват съпоставими с процесния случай. Липсва нарушение и на правото на достъп до съд, гарантирано от чл.6 пар.1 ЕКЗПЧОС-доколкото в проведеното на 13.04.23г. открито съдебно заседание на СОС не са извършвани каквито и да било процесуални действия извън искането за премахване на белезниците от краката на Е.М. и последвалия отвод на съдебния състав, а останалите произволно цитирани норми от ЕКЗПЧОС, МПГПП на ООН, ХОПЕС, ДФЕС и ДЕС нямат отношение към обстоятелствата по делото. Предвид гореизложеното е намерено, че липсва противоправност във връзка с престоя на ищеца с белезници на краката по време на процесното заседание. При липса на първата и основна предпоставка за реализиране на отговорността за неимуществени вреди, останалите не следва да бъдат разглеждани и предявеният иск се явява неоснователен. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава общо на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря дословно съдържащите се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба – а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/09 от 19.02.10/. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/09 от 19.02.10/, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. Доколкото е релевирано оплакване за очевидна неправилност /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Предвид изложеното не е налице и хипотеза на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответната страна се дължат разноски на основание чл.78 ал.8 ГПК вр. с чл.37 ЗПП в размер на 40,90евро. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,