Определение № 1086 от 07.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 104/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба, подадена от ищцата К. Т. К. – Ф. срещу решение № 233/02.08.2024 г. по в.т.д. № 184/2024 г. по описа на Апелативен съд – В. в частта, с която е потвърдено решение № 74/15.02.2024 г. по т.д. № 229/2023 г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявения от настоящия касатор против ответника ЗД “БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], осъдителен иск с правно основание чл.432, ал. 1 КЗ за сумата от 70 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на баба й К. Т. С., настъпила вследствие ПТП на 30.10.2020 г. по път II-29 В. - Д., причинено от М. С. Д. като водач на автомобил “Мерцедес”, модел “ЦЛК 200 Компресор”, рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество.

Въззивното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията на ищцата С. Т. К. за присъждане на застрахователно обезщетение от същото събитие, не е обжалвано и е влязло в сила.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Оспорва се изводът на въззивната инстанция, че не е възникнало субективното право на касатора като внучка на пострадалата да получи застрахователно обезщетение по задължителната застраховка. Излагат се аргументи, че във въззивната жалба са наведени доводи, че окръжният съд не е указал на страната да докаже наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалата, което е използвано като мотив за отхвърляне на претенцията, а указания в тази насока не са дадени и от въззивната инстанция и не им е осигурена възможност да ангажират доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК. Счита се, че апелативният съд не е обсъдил всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, имащи значение за изхода на спора, и не е формирал изводите си след съвкупната им преценка. Тълкувал е едностранчиво събрания по делото доказателствен материал. Изтъква се, че от касатора е доказано наличието на особено близка житейска и изключителна връзка между пострадалата и ищцата, независимо от липсата на указания от първоинстанционния съд в този смисъл. Изразява се несъгласие с мотивите на въззивния съд, че откритите при К. К. ендоскопски находки на увреждане на тънките черва са вече в ремисия, тъй като не било ясно от кои обстоятелства е изведено такова заключение, а и не е отчетено, че при болестта на Крон назначените лекарства се приемат без прекъсване. Претендира се отмяна на въззивния съдебен акт в обжалваната му част и уважаване на предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, както и присъждане на направените по делото разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Следва ли съдията-докладчик изрично да укаже, че ищецът носи доказателствената тежест за доказване наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалото лице и ако да, представлява ли липсата на такива указания съществено процесуално нарушение?”.

2. “Какви следва да са критериите относно преценката на съда за обстоятелства, които обосновават извод, че лицата, които претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък, са създали с починалия особено близка духовна и емоционална връзка?”.

По така поставените въпроси се поддържа, че обжалваното решение противоречи на е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практиката на касационната инстанция - Тълкувателното решение № 1/2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.

3. Въпрос относно приложение от въззивния съд на чл. 12 и чл. 235 ГПК, по който се сочи от касатора отклонение на обжалвания съдебен акт от задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 2/1985 г., както и трайната такава, обективирана в решение № 3/15.03.2016 г. по гр.д. № 2526.2915 г. на ВКС, III г.о., решение № 65/30.07.2014 г. по гр.д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 445/02.11.2011 г. по гр.д. № 1733/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. ВКС, IV г.о., решение № 65/16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. ВКС, IV г.о., решение № 670/15.11.2010 г. по гр.д. № 695/2009 г. ВКС, IV г.о., решение № 548/06.12.2010 г. по гр.д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 445/02.11.2011 г. по гр.д. № 1733/2010 г. ВКС, IV г.о.

Иска се достъп до касационна проверка и поради очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с аргументите, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани в производството доказателства и не е приложил точно императивни материалноправни норми.

От ответника по касация ЗД “БУЛ ИНС” АД се оспорва искането за допускане на касационен контрол и подадената жалба като неоснователни. Поддържа се, че поставените от касатора въпроси са абстрактно формулирани, а изводите на апелативният съд са в съответствие със задължителната и казуална практика на касационната инстанция. Излагат се доводи, че правилно е преценено от решаващия състав, че в разглеждания случай не са установени специалните предпоставки за пораждане по изключение на право на компенсация на ищците – не са установени конкретни житейски обстоятелства, обусловили по-голяма близост от нормалната за съответната родствена връзка.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в законоустановения преклузивен срок и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Апелативният съд, сезиран със съвместна въззивна жалба на ищците С. Т. К. и К. Т. К. – Ф. срещу отхвърлителното първоинстанционно решение, е приел, че по делото не се спори относно родствените връзки на претендиращите обезщетения лица (низходящи по майчина линия) на починалата тяхна баба - К. Т. С., която е била пътник на задната седалка в л.а. “Рено Канго”, блъснат от управляван от застрахования водач М. Д., осъден за транспортно престъпление с присъда по НОХД 746/2022 г. Не се спори и за поетия от застрахователя по задължителна застраховка “Гражданска отговорност” риск на осъдения водач на л.а. “Мерцедес”, с peг. [рег.номер на МПС]. Въззивният съд е взел предвид, че няма оплаквания по установените фактите по механизма на вредоносното събитие, установени от първата инстанция при зачитане на съставомерното престъпно непредпазливо причиняване на смърт на пътник при нарушаване на правилата за движение (превишаване на изрично обозначено ограничение на скорост и загуба на контрол на МПС). Изтъкнал е, че макар и да е спорна правната интерпретация относно обстоятелствата, които имат значение за критериите за определяне на неимуществени вреди по справедливост пред въззивната инстанция няма спор по установените факти от бита на роднинския кръг на семействата на починалата възрастна жена (на 84 г.) и нейните внучки (на 41 г. и 43 г.), тъй като и двете насрещните страни се позовават на установените от първа инстанция с гласни показания факти. Събраните по делото доказателства са подробно анализирани от решаващия състав на апелацията, за да се направи извод, че в случая е очертана здрава и наситена с интензивни положителни емоции типична връзка между ищците и тяхната баба, която търпяла различно съдържание в различните етапи от израстването на внучките. Прието е, че установеното от въззивната инстанция засилено общуване между бабата и вече възрастните жени, формирали свои самостоятелни домакинства, дори и след разводите им, не може да се квалифицира като изключително по интензитет, заместващо липсващо такова в по-близък семеен кръг, а като продължаваща проекция на традиционната взаимопомощ, която самотните майки очакват от свои родственици в широкия задружен семеен кръг и получават в равна степен и без особено предпочитание от също търсещата общуване с всички свои роднини баба. Даден е отговор, че не се констатират извънредни за бита на това “голямо” семейство конкретни обстоятелства, които да са направили връзката на всяко от двете внучки поотделно само с тяхната баба, толкова значима, че тя да се откроява между тези със собствените семейства и родители. При това положение оплакванията за неправилна оценка на тези факти са счетени за неоснователни.

Относно последиците от изживяната загуба върху психо-емоционалната сфера на двете внучки въззивният съд е подложил на анализ показанията на свидетелите Б. и Н., както и на заключенията на изслушаните пред първата инстанция експертизи. Изложил е съображения, че по отношение на въззивницата С. К. не се установява нито някаква особена по интензитет близост, надхвърляща традиционно топлите взаимоотношения на обич и подкрепа с починалата баба, нито някакво специфично негативно изживяване, по-съществено от обичайния остър стрес при внезапната загуба на близък родственик, преработен до траурна тъга. Установените при въззивницата К. К. - Ф. по-ярки прояви на острия стрес и продължаващото разстройство на адаптацията на психиката на зрелия индивид към преработване на травматичното събитие и особено влошаването на телесното здраве година след това, не може да се прецени като типично причинен резултат на житейската загуба на общуване с възходящ от втора степен. Наред с обсъждането на влиянието именно на това стресогенно събитие, също в значителна степен вещите лица коментират и личностните особености и предходен житейски опит (несъмнено не само позитивен за самотна майка, отглеждаща двете си деца след развод), като необходими предпоставки за този резултат, както и органичното предразположение на уязвим телесен орган (било генетично, било в резултат на хранителни и битови навици). При тези данни изводът за провокирането на увреждането на червата (болест на Крон), проявило се като хранително разстройство почти година по-късно, вещите лица определят като макар и значително вероятно, но не и доказано със сигурност. Въззивният съд е обсъдил и факта, че продължаващото към този момент депресивно състояние е резултат от преекспонираното субективно възприятие на внезапна загуба на общуване с близка в напреднала възраст, което вече е било пълноценно изживяно от участващата в него внучка в значителна степен (в продължение на 41 години, в които тя е преминала през всички социални функции на дете, подрастваща девойка, млада омъжена жена, майка и разведен самотен родител) и чието развитие в бъдеще (неполучено поради смъртта на 84-годишната баба) не може да се очаква с такава продължителност. Не е доказано пряко причиняване на по-тежките последици за психиката и здравето и на тази ищца, като закономерен резултат от виновното поведение на автомобилиста, причинил смъртта на нейната баба. Въз основа на горното въззивният съд е достигнал до извода, че общуването между внучките и тяхната баба не е изключило и заместило това на кръга на преките роднини (родители на ищците, съответно дъщерята и сина на починалата баба), а само е дообогатило последното с помощ от по-възрастната възходяща роднина по майчина линия. По тези съображения е приел, че в случая не е възникнало субективното право на ищците да получат застрахователно обезщетение за неимуществени вреди по задължителната застраховка и претенциите им са изцяло неоснователни.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Така соченият порок следва да е толкова съществен, че да може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на обжалваното решение, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. Доводите на страната, свеждащи се до неотчитане от въззивната инстанция на всички релевантни обстоятелства по делото, представляват оплакване за допуснато от апелативния съд съществено процесуално нарушение – касационно основание за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК, но не и за очевидна такава. Аргументът, че от въззивната инстанция не са приложени точно императивни материалноправни норми, без конкретизиране на същите, изключват преценка за селектиране на подадената жалба за касационна проверка. При това положение не се обосновава наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора по делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставеният от страната първи въпрос касае задължението на съдията докладчик за разпределение на доказателствената тежест в процеса относно установяване на трайна и дълбока емоционална връзка между търсещия обезвреда и починалото лице. Доводите в изложението се отнасят до допуснато от първата инстанция процесуално нарушение на чл.146 ГПК, но не и на евентуално такова от страна на въззивния съд. Поради това така поставеното питане се явява общотеоретично и не може да покрие общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за правен въпрос. Дори и да се приеме хипотетично, че същото отговаря на общия критерий, то не се обосновава наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. В мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1/08.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че при наведено във въззивната жалба оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В случая е въведено оплакване за липса на изрични указания от първата инстанция за доказване от ищцата на трайна и дълбока емоционална връзка с починалата, но нито във въззивната жалба, нито в касационната жалба са направени доказателствени искания и не е аргументирано по какъв начин е ограничено от съда доказването на претендираното от касатора субективно право. В обжалваното решение основните изводи на съда са свързани с неустановяване на особени житейски обстоятелства, които обуславят извод за търпени неимуществени вреди (болки и страдания) от смъртта на неговия близък, нито на ясно очертани по интензитет и степен негативни емоционални преживявания, в какъвто смисъл са дадени указания от първата инстанция в доклада, обективиран в определение от 13.10.2023 г. С оглед на горното не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

Поставеният от касатора втори въпрос представлява правно питане относно предпоставките за възникване право на обезвреда за неимуществени вреди за причинена от деликт смърт на лице, извън кръга на най-близките на починалия. В мотивите на Тълкувателно решение от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на такова обезщетение, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезвреда, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

В обжалваното решение апелативният съд, след извършения обстоен анализ на събраните по делото гласни доказателства и заключения на вещите лица, е намерил, че по делото не се установява особено близка “заместваща” връзка между търсещата обезвреда внучка и починалата нейна баба. Изложил е съображения, че при установените по делото факти на семейна общност и споделени грижи, е съществувала здрава и наситена с интензивни положителни емоции връзка между ищцата и пострадалата, която търпяла различно съдържание в различните етапи от израстването на внучката. Счел е, че това развитие е типично за семейните традиции в обществото към съответния момент, като взаимната обич и емоционална близост се изгражда в много ранен момент на израстването на децата, които допълват социалното си общуване извън своето домакинство с чести посещения при близък възходящ в друго населено място, като алтернатива на почивка през ваканции и по празнични поводи, а на по-късния момент от израстването на възрастния индивид това общуване се развива до взаимна битова, морална и духовна подкрепа, като с течение на времето естествено следва да премине в грижа за родственика в напреднала пенсионна възраст, чийто възможности за социална активност и емоционални контакти извън домакинството му неминуемо намаляват. Не е констатирал извънредни за бита на това “голямо” семейство конкретни обстоятелства, които да са направили връзката на внучката с нейната баба толкова значима, че тя да се откроява между връзките на ищцата със собственото й семейство и родители. Изложил е мотиви, че не са доказани конкретни по интензитет и степен негативни емоционални преживявания, които да обосноват материалноправната легитимация на последната да получи претендираното обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баба й. Така формираният извод се основава на конкретните факти и обстоятелства по делото, поради което при постановяване на обжалваното решение въззивната инстанция не се е отклонила от задължителната практика на ВКС. Това изключва преценка за осъществяване на касационен контрол на поддържания от страната допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от касатора трети въпрос е процесуалноправен и е обуславящ за изхода на спора, поради което покрива общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за касационна проверка. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитирани от страната решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор. При постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС, е очертал спорните въпроси по делото и е преценил приетите за относими факти, доказателства и доводи на страните. За да отхвърли като неоснователна претенцията на ищцата К., решаващият състав е анализирал подробно събраните по делото доказателства и е изложил собствените си фактически и правни изводи по спора. Конкретните оплаквания на страната за необсъждане на всички събрани по делото доказателства не кореспондират със съдържанието на обжалваното решение, а правилността на изводите на въззивната инстанция не могат да бъдат обсъждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. При това положение и по този въпрос не се обосновава хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

При наличието на цитираната по-горе практика на касацията по формулираните от касатора питания отсъства основание за достъп до касационен контрол в сочената от страната хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационно обжалване по този допълнителен критерий не следва да бъде допуснато и поради липса на надлежно мотивиране от ищцата, която се е ограничила до цитиране на законовата разпоредба, без да изложи аргументи за тълкуване на неясна или непълна правна норма или за осъвременяване на съдебната практика по приложението на такава разпоредба. Не са развити и доводи за противоречие на обжалваното решение с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, поради което не може да се обоснове наличие на визираната от страната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК.

Ето защо настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на решението на Апелативен съд – В. в обжалваната част.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,