Определение № 2 от 04.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4980/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответницата Е. В. Х. срещу определение № 3362 от 24.09.2021г. по ч.гр.д. № 2260/2021г. на Варненския окръжен съд, ТО, 4 въззивен състав, с което е потвърдено определение № 265160 от 14.07.2021г. по гр.д. № 387/2021г. на Варненския районен съд, с което е прекратено производството по предявения от „ЕОС Матрикс” ЕООД срещу жалбоподателката установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, на основание чл. 130 ГПК, поради липса на подадено в срок възражение от длъжника. Жалбоподателят поддържа, че атакуваното преграждащо определение е недопустимо и неправилно, като моли то да бъде обезсилено или отменено, а делото - върнато на районния съд с указания за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения установителен иск. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил доводът й във въззивната жалба за нередовно предишно /от 2015г./ връчване на заповедта за незабавно изпълнение по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, което необсъждане счита за отказ от правосъдие, влечащ недопустимост на въззивния съдебен акт. Поддържа още, че въззивният съд в нарушение на процесуалния закон не е допуснал събирането на нови доказателства, въпреки оплакването във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения, касаещи правото на страната да вземе становище относно връчването на заповедта за незабавно изпълнение през 2015г. и да представи доказателства в своя защита. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, Е. Х. поддържа бланкетно основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като навежда противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС, обективирана в решение № 549 от 29.10.2020г. по гр.д. № 56/2010г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 95 от 16.03.2011г. по гр.д. № 331/2010г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 389 от 18.10.2011г. по гр.д. № 1672/2010г. на ВКС, IV-то г.о., решение№ 452 от 16.11.2011г. по гр.д. № 621/2010г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 310 от 30.07.2010г. по гр.д. № 1086/2009г. на ВКС, I-во г.о., решение № 135 от 20.12.2010г. по т.д. № 13/2010г. на ВКС, I-во т.о. и определение №792 от 15.12.2011г. по т.д. №105/2011г. на ВКС, I-во т.о., във връзка с оплакването си, че първоинстанционният съд не е насрочил ново съдебно заседание с участието на страните за изясняване валидността на връчването на поканата за доброволно изпълнение от ЧСИ през 2015г., съдържаща заповедта по чл. 417 ГПК, преди да прекрати делото. Позовава се и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „След като съдът е уведомил страните, че делото е изяснено от фактическа страна и ще се произнесе в срок с решение, но впоследствие установи, че липсва правен интерес от завеждане на иска, длъжен ли е да отмени хода по същество и да насрочи ново съдебно заседание с призоваване на страните, за изясняване на новооткритото от съда обстоятелство?“; 2. „При прекратяване на делото в горепосочената хипотеза как следва да се произнесе въззивната инстанция?“; 3. „Когато на указания адрес призовкарят установи друго лице по смисъла на чл.46, ал. 2 ГПК, което живее на този адрес, длъжен ли е да направи опит да връчи съобщението на завареното лице?“; 4. „Когато завареното на адреса лице откаже да получи съобщението и да го предаде на адресата, длъжен ли е призовкарят да впише това обстоятелство във втория екземпляр на съобщението?“; 5. „Налице ли е редовно връчване в случаите, когато във втория екземпляр на съобщението липсва вписване, удостоверяващо опит на призовкаря да връчи съобщението на завареното на адреса лице и отказ на последното да го получи и предаде на адресата?“. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на атакуваното определение, изразяваща се в отказа на въззивния съд да се произнесе по доводите на въззивника относно нередовността на връчването по чл. 47, ал. 5 ГПК на заповедта за незабавно изпълнение, който съставлява отказ от правосъдие. Ответникът по частната жалба - „ЕОС Матрикс” ЕООД подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване, както и за нейната неоснователност. По допустимостта на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване, преграждащ по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивен съдебен акт, постановен по гражданско дело по иск с цена над 5 000 лв., поради което е допустима. Не са налице обаче предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за селектиране на частната касационна жалба, поради което и не следва да бъде допускат искания касационен контрол. Първоинстанционното производство по гр.д. № 387/2021г. по описа на Варненски районен съд е образувано по иск на „ЕОС Матрикс” ЕООД за установяване съществуването на вземанията му спрямо длъжника Е. В. Х., произтичащи от договор за потребителски кредит, сключен между длъжника и „ОББ” АД и договор за цесия от 31.01.2018г. между ищеца и банката: главница в размер на 5 497.09 лв., възнаградителна лихва в размер на 141.36 лв. и наказателна лихва в размер на 473.08 лв. за процесните периоди, за които вземания в полза на банката е била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист с дата 05.06.2014г.. С протоколно определение от 28.06.2021г. районният съд е дал ход на устните състезания и е обявил, че ще се произнесе с решение в законния срок, но след това, в хода на произнасяне е извършил служебна проверка за допустимостта на иска по чл. 130 ГПК и е приел, че заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила, тъй като възражението по чл. 414 ГПК на длъжника е подадено едва на 16.11.2020г., след изтичане на законния преклузивен срок /изтичащ на 28.08.2015г./. Поради това е счел, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на иск за установяване на процесните вземания, за които има влязла в сила заповед за незабавно изпълнение и издаден изпълнителен лист, т.е. той е недопустим. За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на делото, окръжният съд е приел за установено по делото, че по молба на „ОББ” АД и въз основа на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за процесните вземания, е образувано изп.д. № 827/2014г. по описа на ЧСИ с рег. № 718, като видно от данните по него покана за доброволно изпълнение, ведно с приложен изпълнителен лист и заповедта по чл. 417 ГПК, е била изпратена до длъжника Е. В. Х. на адрес:[жк][жилищен адрес]. Видно от обратния отрязък на съобщението, адресът е посетен от връчителя /служител при ЧСИ/ на 31.07.2015г., който е удостоверил, че по сведения на бившия съпруг, живеещ на адреса, адресатът - длъжник не живее на този адрес от 8 години. Последвало е залепване на уведомление, като след изтичане на срока за получаване на книжата в канцеларията на ЧСИ, е била извършена справка в НБД, от която е видно, че посетеният адрес е регистриран като постоянен и настоящ адрес на длъжника. С постановление от 16.04.2020г. на ЧСИ е констатирано перемиране на изпълнителното дело в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. След връщане на изпълнителния лист по молба на „ЕОС Матрикс” ЕООД, е било образувано ново изп. д. № 480/2020г., по което също е извършена справка в НБД според която, длъжникът е сменил фамилното си име, но не и постоянния и настоящия си адрес, съвпадащи с адреса, посочен по - горе. По новото изпълнително дело съобщение до длъжника е било изпратено на 24.08.2020г., като след посещение на адреса, е залепено уведомление на 06.10.2020г.. Налични са данни за електронна кореспонденция между длъжника и ЧСИ през м. 10. 2020г.. Връчване на длъжника на съобщението за образуване на изп. д. № 480/2020г. е осъществено на 09.11.2020г., а на 16.11.2020г. последният е депозирал възражение по чл. 414 ГПК. Въззивният съд е посочил, че длъжникът може да възрази писмено срещу заповедта за изпълнение в двуседмичен срок, като този срок не може да бъде продължаван. Приел е, че редовно връчване на заповедта по чл. 417 ГПК, чрез залепване на уведомление, е осъществено на 14.08.2015г., поради което срокът за подаване на възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение е изтекъл на 29.08.2015г.. И тъй като липсват данни, а и твърдения от страна на ответника - длъжник да е подал възражение до тази дата, то с изтичането му правото на възражение се е преклудирало, а заповедта по чл. 417 ГПК е влязла в сила. По оплакванията на длъжника във въззивната жалба допълнително е приел, че доводите за нередовност на извършеното връчване следва да се разгледат в специалното производство по чл. 423 ГПК, каквото настоящето не е. Посочил е още, че перемирането на изпълнителното дело е ирелевантно за стабилността на изпълнителното основание, каквото е влязлата в сила заповед по чл. 417 ГПК и издаденият въз основа на същата изпълнителен лист, както и че проверката по чл. 130 ГПК за допустимост на предявения иск може да бъде извършвана по всяко време, дори и със самото решение, като съдът я извършва служебно, а в хипотезата на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК - самостоятелно и независимо от становището на заповедния съд. При тази служебна проверка съдът може да съобразява всички обстоятелства от значение за допустимостта на иска, настъпили до предявяването му и които в случая са от естество, позволяващо изясняването им без необходимост от събиране на доказателства и без особени затруднения до приключване на устните състезания. Касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС може да бъде допуснато при кумулативната даденост на две предпоставки: обща – поставен от касатора правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който е обусловил решаващия му правен извод и допълнителна – поне една от посочените в чл. 280, ал. 1, т.1- т. 3 ГПК предпоставки. Според приетото в т. 1 на горецитираното тълкувателно решение, обуславящият изхода на делото правен въпрос, респективно въпроси, следва да бъдат формулирани от касатора в изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, като с оглед принципа на диспозитивното начало, не е в правомощията на касационния съд сам да извежда правните въпроси. Съобразно гореизложеното не е осъществена наведената от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, която цитира и прилага, но не е формулирал правния въпрос или въпроси, с произнасянето по които въззивния съд се е отклонил от тази практика. Следователно общото основание /предпоставка/ за допускане на касационното обжалване не е налице. При позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е достатъчно касаторът да посочи оплакването, във връзка с което твърди противоречие между обжалвания акт и практиката на ВКС, което съставлява наведено касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, по което касационната инстанция дължи произнасяне само, ако бъде допуснат касационния контрол на обжалвания акт при изведен или изводим правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. От наведените в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК въпроси, първите три въпроса, общо отнасящи се до хипотезата на отменен ход по същество и последващи действия на съда в подобна хипотеза, не удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване – правен въпрос, обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Това е така, тъй като и трите въпроса не корелират с решаващия мотив на окръжния съд за недопустимост на предявения иск, който се свежда до наличие на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и издаден въз основа на нея изпълнителен лист при редовното й връчване на длъжника по реда на чл.47, ал. 5 ГПК и подадено след изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 100/2019г., възражение. Обуславящи изхода на конкретното дело са последните три въпроса, поставени във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, отнасящи се до предпоставките, при които е налице хипотезата на чл. 47, ал. 1 ГПК за залепване на уведомление и връчване чрез прилагане на фикцията уредена в чл. 47, ал. 5 ГПК. Касационно обжалване по тях не следва да се допуска, тъй като не е осъществено релевираното допълнително основание. По поставените въпроси е налице съвременна практика на ВКС, а касаторът не е мотивирал кое налага така създадената практика да бъде изоставена или променена. Според формираната константа практика по приложението на чл. 47, ал. 1 ГПК, в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 86/27.10.2017г., връчителят пристъпва към залепване на уведомление или когато установи, че адресатът на съобщението не живее изобщо на посочения адрес или когато при данни, че адресатът пребивава на адреса, при най-малко три посещения през около една седмица в рамките на месец, не го открие, както и не открие лице от адреса, което е съгласно да приеме съобщението, със задължение да го предаде на адресата. Когато връчителят събере данни, че адресатът на съобщението не живее на адреса, той не прави последващи опити за лично връчване чрез посещения в рамките на месец, а директно залепва уведомление. За да е редовно връчването, връчителят следва да посочи източника, от който е събрал информацията, че адресатът не живее на посочения адрес. Изискването връчителят да удостовери в съобщението и обстоятелството, че на адреса не се намира лице, съгласно да получи съобщението със задължение да го предаде на адресата, съществува само в хипотезата, когато адресатът обитава адреса, но връчителят не го открива при посещенията, а намира друго лице и това лице отказва да получи съобщението. Когато връчителят е събрал данни, че адресатът не живее на посочения адрес, вкл. от друго лице, което открива на адреса, безпредметно е да прави опит да връчва съобщението чрез това лице от адреса, респективно да удостоверява в съобщението, че лицето от адреса е отказало да го получи / в горния смисъл са определение № 173 от 26.05.2017г. по ч.гр.д. № 1684/2017 г. на ВКС, III-то г.о., решение № 233 от 03.07.2014г. по гр.д. № 7723/2013г. на ВКС, IV-то г.о., определение №150 от 22.03.2011г. по ч.гр.д. № 5/2011г. на ВКС, III-то г.о./. Тази практика на ВКС е възпроизведена в текста на чл. 47, ал. 1 ГПК с изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ, бр. 86/2017г. и е съобразена от Варненски окръжен съд. Не е налице вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо. То не е и очевидно неправилно. Доводите на касатора за недопустимост, евентуално за очевидна неправилност на атакувания съдебен акт, основани на съображението за осъществен отказ от правосъдие поради непроизнасяне на въззивния съд по редовността на връчването по чл. 47, ал. 5 ГПК на заповедта по чл. 417 ГПК през 2015г., не съставляват годно основание за допускане на касационния контрол. Недопустимостта на всеки съдебен акт корелира с липсата на положителните или наличието на отрицателните процесуални предпоставки за съществуване и упражняване на правото на иск, каквито не са наведени и не са осъществени по делото. Очевидната неправилност също не корелира с непроизнасяне по доводи на страната във въззивната жалба, считани от нея за отказ от правосъдие, тъй като се отнася само до определени квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. А такива не се установяват по конкретното дело. На основание гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,