Определение № 4551 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1194/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. В. чрез адв. А. против решение № 1444 от 12.12.2023 г. по гр. д. № 1082/2023 г. на Апелативен съд – София, 2 - ри граждански състав. Ответникът Прокуратура на Република България (ПРБ) не е подала отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 116 от 09.01.2023 г. по гр. д. № 12064/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, I – 7 състав в отхвърлената част на предявения от С. А. В. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 НК, по което последният е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 12297/2016 г. на Софийски районен съд, НО, 11 – ти състав, за разликата над присъдените 2 000 лв. до претендираните 40 000 лв. ведно със законната лихва върху отхвърлената част от главницата от 05.10.2018 г. до изплащането й и в тежест на ПРБ са възложени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от значение за определяне справедливия размер на обезщетението на неимуществени вреди от незаконното обвинение на ищеца в извършване на горепосоченото престъпление, за което е оправдан с вляза в сила присъда. При тази преценка са съобразени продължителността на наказателното производство – по – малко от 1 година (от привличането на лицето като обвиняем на 27.05.2016 г. до 10.05.2017 г.), възрастта на ищеца към момента на привличането му като обвиняем – 47 г., взетата спрямо лицето мярка за неотклонение „подписка“, тежестта на процесното обвинение – за тежко умишлено престъпление, данните за личността на пострадалия; отражението на наказателното преследване върху психиката му, социалния и професионалния му живот. За неоснователно е счетено твърдението, че в резултат на незаконното обвинение ищецът е заболял от Хашимото и е настъпил стерилитет, доколкото липсват доказателства за тези обстоятелства (не е кредитирал част от показанията на св. П., сочещи на горните заболявания) и не е установена причинна връзка с вредоносното деяние – повдигане и поддържане на обвинение. По така изложените аргументи е направен извод, че справедливото обезщетение, определено съобразно чл. 52 ЗЗД за обезвреда на засегнатите нематериални блага е съизмеримо с присъденото от първостепенния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Горните въпроси касаят задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението на неимуществени вреди след като обсъди всички доказателства и обстоятелства по делото, които имат значение за това, както и да следи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения (въпроси 1 и 3 от изложението се покриват в голяма част от своето съдържание); следва ли в решението си въззивния съд да направи обосновани фактически и правни изводи по предмета на спора, вкл. и за обстоятелствата, релевантни към определяне на обезщетението на неимуществени вреди; кой е меродавния реквизит на решението при несъответствие между мотиви и диспозитив с оглед на формираната решаваща правна воля на инстанцията по същество. По въпросите се твърди отклонение с практиката на ВКС, изразена в следните решения: №№ 267 от 26.06.2014 г. по гр. д. № 820/2012 г. на IV г. о., 158 от 04.06.2012 г. по гр. д. № 708/2011 г. на IV г. о., 158 от 17.01.2019 г. по гр. д. № 299/2018 г. на III г. о., 257 от 26.11.2019 г. по гр. д. № 2011/2019 г. на IV г. о., 100 от 8.07.2019 г. по гр. д. № 2682/2018 г. на IV г. о. Повдигнатите въпроси за критериите при определяне на обезщетението на неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и задължението на въззивния съд да мотивира (собствени) фактически и правни съображения по спорния предмет удовлетворяват обща предпоставка за селектиране на касационната жалба (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК като обуславящ решаващата правна воля на съда по обжалваното решение). Същите обаче не осъществяват допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се установява поддържаното отклонение на въззивното решение със сочената от касатора съдебна практика на ВКС. Напротив, решаващият състав на втората инстанция е постановил решението си при пълно съответствие с правните разрешения, дадени с тази практика. Според нея (вж. разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.) понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД като критерий за определяне на обезщетението на засегнатите неимуществени блага не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение горните правни постановки са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство и тежестта на деянието, предмет на незаконното обвинение; интензитета на търпените неудобства от провежданата наказателна репресия, обусловен и от наложената най – лека мярка за процесуална принуда; отражението на воденото наказателно преследване върху личния, социалния и професионален на живот на ищеца, при което отсъстват данни за трайно настъпили неблагоприятни последици в резултат на визирания деликт. Въззивният съд, чиято дейност е решаваща, е обсъдил събраните по делото доказателства и установените обстоятелства от значение за размера на дължимото обезщетение, произнесъл се е по довода на ищеца във въззивната жалба, че първата съдебна инстанция неправилно е отказала да кредитира изцяло показанията на разпитания по делото за наличните заболявания у ищеца. В обжалваното решение е изследван въпроса за наличието на причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е прието, че такава е установена от данните по делото за част от тях. В обжалвания акт съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване, като изрично посочва кои от твърдените такива не възприема. Обоснован е извод, че вредите, за репарирането на които ответникът следва да носи отговорност, са причинени именно в резултат на незаконното обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика на ВКС по отправените питания, вкл. решенията, на които страната се позовава, изключва приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Становището на касатора, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т. е. то е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. По естеството си то е касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), което обаче се осъществява от ВКС след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая отсъстват. Питанията дали въззивният съд следи за допуснати от първата съдебна инстанция процесуални нарушения и кой реквизит се счита за меродавен да отразява решаващата правна воля на инстанцията по същество в случаите, когато има несъответствие между мотив и диспозитив на решението, също не могат да обусловят допустимост на обжалването. Те не са свързани с процесуалната дейност на въззивния съд по разглеждане и решаване на спора, предмет на делото, намерила отражение в постановеното съдебно решение, при което липсва заявеното от страната несъответствие между мотиви и диспозитив. Съгласно указанията по т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В задължение на въззивния съд е да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма – указанията по т. 3 от същия тълкувателен акт. В случая горните предпоставки не са налице, доколкото във въззивната жалба липсват подобни оплаквания, което изключва общо основание с последица неоснователност на искането за достъп до касация по този въпрос. Не може да се допусне касационен контрол и по питането кой реквизит се счита за меродавен да отразява решаващата правна воля на инстанцията по същество в случаите, когато има несъответствие между мотив и диспозитив на решението. С него не се обосновава приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като то не осъществява обща селективна предпоставка – доколкото постановеният по делото въззивен съдебен акт представлява единство на мотиви и диспозитив, а не разкрива несъответствие в изложения от страната смисъл. В обобщение, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,