Определение № 2704 от 22.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 959/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 219/24.10.2025 г. по гр.д. № 503/2025 г., с което Окръжен съд – Добрич, отменяйки решение № 276/07.04.2025 г. по гр.д. № 1110/2023 г. на Районен съд – Добрич в обжалваните части, е отхвърлил иска на „Тузлушка гора“ ЕООД, предвиден в чл. 422 ГПК, срещу Т. Г. Г. за следните вземания по издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 3127/2022 г. на Районен съд – Добрич: сумата 346 921.40 лв. – обезщетение за вреди по акта за начет № 11-04-22/23.11.2018 г., ведно със законната лихва от 28.10.2022 г., и сумата 137 997.62 лв. – законните лихви върху главницата в периода 24.11.2018 г. – 25.10.2022 г., определяйки отговорността на страните за разноските. Решението се обжалва от „Тузлушка гора“ ЕООД (в несъстоятелност) с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните правни въпроси: 1. Прилага ли се давността по чл. 27, ал. 3 ЗДФИ в съдебната фаза на производството? и 2. Преклудира ли се възражението за тази давност със срока за отговор на исковата молба? Касаторът счита въпросите обуславящи решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в съществено процесуално нарушение по чл. 133 ГПК, причината да бъде нарушен и чл. 27, ал. 3 ЗДФИ – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК. Претендира направените разноски по делото. Ответникът Т. Г., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е намерил, че актът за начет № 11-04-22/23.11.2018 г., въз основа на който била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 1535/05.12.2022 г. по ч.гр.д. № 3127/2022 г. на РС-Добрич, е съставен по надлежния ред в ЗДФИ, а по предявения иск, предвиден в чл. 422 ГПК, е приложима презумпцията по чл. 22, ал. 5 ЗДФИ. Намерил е, че събраните доказателства не опровергават, а допълнително обосновават верността на констатациите в АН, и е възприел следната фактическа обстановка: Ищецът е ЕООД с едноличен собственик на капитала [община], обл. Т., и вписан в регистъра предмет на дейност дърводобивна, дървопреработваща дейност и охрана на горския фонд. Ответникът бил негов управител в периода 26.07.2012 г. – 01.09.2014 г. С договор от 02.01.2014 г. ответникът като управител на дружеството възложил изработване на количествено-стойностни сметки за предстоящо възлагане на обществени поръчки за строителство и рехабилитация на пет общински пътя в горската територия на Общината, а на 28.08.2014 г. било платено уговореното възнаграждение за сумата 1 500 лв. Като управител ответникът възложил на адвокатско дружество консултация и изготвяне на проекти за предстоящо сключване на пет договора за обществени поръчки (ДОП), а на 06.04.2015 г. било платено уговореното възнаграждение за сумата 2 000 лв. На 24.01.2014 г. с три ДОП ответникът като управител на дружеството възложил рехабилитацията на три общински пътя, а на 02.06.2014 с други два ДОП - изграждането на нови трасета на други два общински пътя, все в горската територия на Общината. С три протокола от 30.04.2014 г. и два от 20.08.2014 г. ответникът и изпълнителят по петте ДОП приели строителството и установили дължимост на възнагражденията за изпълненото. На 29.08.2014 г. изпълнителят издал три данъчни фактури за възнагражденията по ДОП от 24.01.2014 г: за сумите 64 173.72 лв., 70 424.64 лв. и 70 135.80 лв., вкл. ДДС, а на 01.09.2014 г. – други две данъчни фактури за възнагражденията по ДОП от 02.06.2014 г: за сумите 71 302.80 лв. и 67 384.00 лв., вкл. ДДС. Тъй като изпълнителят бил длъжник на ищцовото дружество за парични вземания, на 31.08.2014 г. направил изявление за прихващане с вземанията си за възнаграждение по ДОП от 24.01.2014 г., а на 02.09.2014 г. – с вземанията за възнаграждение по ДОП от 02.06.2014 г. В редовно воденото счетоводство на дружеството било вписано, че поради компенсацията изцяло са погасени задълженията на ищцовото дружество, съответно на 31.08.2014 г. – по първите три ДОП, и на 02.09.2014 г. – по другите два ДОП. При тези факти въззивният съд е приел, че макар ищецът да е търговско дружество по чл. 181, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗГ, чрез което [община] управлявала горските си територии, извън неговия предмет на дейност и възложеното от Общината – дейност по залесяване, защита срещу ерозии и порои и провеждане на сечи в горите, ответникът бил сключил петте ДОП. Това е така, защото за 2014 г. общината не е разрешавала сеч в стопанисваните от ищцовото дружество горски територии, нито като собственик на общинските пътища е предвиждала финансиране за рехабилитацията на съществуващите и за изграждането на нови трасета на общинските пътища. Въззивният съд е заключил, че като е сключил и приел изпълнението по петте ДОП като управител – лице по чл. 23, 4 ЗДФИ, ответникът умишлено е причинил вреди на ищеца - дружество по чл. 4, т. 3 ЗДФИ. За дружеството са възникнали задължения, несвойствени за и несвързани с дейността му, към изпълнителя по петте ДОП и към изпълнителите по двата подготвящи ги – от 02.01.2014 г. и по сключения с адвокатското дружество. Задълженията били погасени с компенсация, съответно на 31.08.2014 г. и на 02.09.2014 г. – за възнагражденията по петте ДОП, и изплатени, съответно на 28.08.2014 г. и на 06.04.2015 г. - за възнагражденията по подготвящите ги два договора. След като въззивният съд е намерил за възникнала пълната имуществена отговорност на ответника по чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ за сумите по съставения АН, респ. по издадената заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК в полза на ищеца, съдът е разгледал възражението за изтекла давност по чл. 27, ал. 3 ЗДФИ, направено с молба на ответника от 21.10.2024 г. Намерил, че давността е абсолютна (не зависи от спирането и прекъсването на 5-годишната давност, с която съгласно чл. 27, ал. 1 ЗДФИ се ползват вземанията по АН), има за начало съответно 31.08.2014 г. и 02.09.2014 г. – за обезщетенията за вреди от петте ДОП, и 28.08.2014 г. и 06.04.2015 г. – за вредите от двата подготвящи ги договора, и е изтекла съответно на 31.08.2024 г., 02.09.2024 г., 28.08.2024 г. и 06.04.2025 г. Настоящият състав намира първия повдигнат въпрос за обуславящ обжалваното решение, но по него е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. И от съдържанието на чл. 27, ал. 3 ЗДФИ, предвиждащ 10-годишна абсолютна давност за вземанията за обезщетения от липси на стоковоматериална ценност на субектите по чл. 4 ЗДФИ, за които се осъществява финансовата инспекция по реда и условията в ЗДФИ, при извършено разпореждане не по предназначение на стоковоматериалната ценност от лицата по чл. 23 ЗДФИ, и от систематиката на разпоредбата, изключват тълкувателния извод, че абсолютната давност се прилага само в предварителната фаза на производството по ЗДФИ, но не в съдебната – по възражение на длъжника срещу заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена въз основа на акт за начет, респ. по възражение срещу иска, предвиден в чл. 422 ГПК (чл. 120 ЗЗД забранява на съда служебно да приложи всяка давност, вкл. абсолютната). В решение № 427/06.01.2014 г. по гр.д. № 1202/2013 г. ВКС, IV-то ГО искът е бил отхвърлен поради основателно възражение за давност по чл. 27, ал. 3 ЗДФИ, т.е. с решението също е възприета приложимостта на абсолютната давност в съдебната фаза на производството по ЗДФИ. Според мотивите на решението, възражението за давност по чл. 27, ал. 3 ЗДФИ ответникът бил направил с молба от 21.10.2024 г., вредите на дружеството били причинени съответно на 31.08.2014 г., 02.09.2014 г., 28.08.2014 г. и 06.04.2015 г. и 10-годишната абсолютна погасителна давност за съответните вземания за обезщетение с кредитор ищеца и длъжник ответника/формиращи главницата 346 921.40 лв. по заповедта за изпълнение по чл. 417 ГП, издадена въз основа на АН, била изтекла на 31.08.2024 г., 02.09.2024 г., 28.08.2024 г. и 06.04.2025 г. Срокът за отговор на исковата молба в случая е изтекъл на 26.06.2023 г. Следователно вторият повдигнат въпрос обуславя решението, но се свежда до тезата на касатора, че от чл. 133, вр. чл. 131 ГПК произтича забрана ответникът да се позове на факти, настъпили след като е изтекъл 1-месечния срок за отговор на исковата молба – в случая, на изтеклата след срока за отговор на исковата молба давност по чл. 27, ал. 3 ЗДФИ. Тезата опровергава аргументът за обратното по чл. 147, т. 2 ГПК и трайно установената практика на Върховния касационен съд по чл. 147 ГПК. Тезата е в пряко противоречие с всяка абсолютна погасителна давност, предвидена в обективното ни право, която по характеристиката си изключва основанията за спиране по чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и за прекъсване по чл. 116, б. „в“ ЗЗД на давностния срок. Допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол не са налице и по втория повдигнат въпрос. При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора са направените разноски от ответника пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение. Касаторът дължи такса за произнасянето по допускането на касационното обжалване, която следва да се събере от масата на несъстоятелността (чл. 620, ал. 5 ТЗ, вр. чл. 18, ал. 2, т. 1 от ТДТ по ГПК). При тези мотиви, съдът