Определение № 50135 от 09.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3288/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. Д. против решение № 163 от 5.5.2022 г., постановено по въззивно гражданско дело № 665 по описа за 2021 г. на Великотърновския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 875 от 19.7.2016 г. по гр. д. № 94 по описа за 2021 г. на Великотърновския районен съд и тя е осъдена да заплаща 350 лв. месечна издръжка на детето К. И. С., считано от 21.4.2021 г. до настъпване на законни основания за нейното изменение и прекратяване.

Касаторът твърди, че решението на Великотърновския окръжен съд в обжалваната част е недопустимо – основание за касационно обжалване по чл. 281, т.2 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е при присъждане на издръжка по чл.143, ал.2 от СК в производството по чл.127 от СК за начален момент на нейната дължимост да се определя по-задна дата, а не датата на влизане на решението в сила?

2. Представлява ли разглеждане на непредявен иск, когато с решението на въззивния съд за начален момент на присъждане на издръжка се определя различен такъв от искания с предявения насрещен иск в производството по чл.127 от СК?

3. Допустимо ли е с въззивната жалба да се изменя първоначално исканият момент за присъждане на издръжка с правно основание чл.143, ал.2 от СК?

4. Допустимо ли е съдът, без да е сезиран с иск по чл.149 от СК да присъжда издръжка за минало време?

Ответникът по касационната жалба И. С. застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на 500 лв. разноски за касационното производство.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Д. И. Д. е отнесла до В. районен спора между нея и И. С. И. относно упражняването на родителските права по отношение на малолетните им деца В. И. С. и К. И. С.. Поискала е тези права да и бъдат предоставени, а бащата да бъде осъден да заплаща по 200 лв. издръжка за всяко дете.

На 10.02.2021 г. И. С. И. е подал отговор на исковата молба и насрещен иск, като е поискал на свой ред да му бъдат предоставени родителските права и майката да бъде осъдена да плаща по 162,50 лв. издръжка за всяко дете, считано от предявяване на насрещния иск.

Великотърновският районен съд е предоставил родителските права на майката, определил е режим на лични отношения с бащата и го е осъдил да заплаща 250 лв. месечна издръжка на детето К. С. и 200 лв. на детето В. С..

Във въззивната си жалба бащата е претендирал той да упражнява родителските права, а майката да бъде осъдена да заплаща месечна издръжка, определена според нуждите на децата, считано от март 2021 г. за детето К. С., а за детето В. С.-от влизане в сила на съдебното решение.

Великотърновският окръжен съд е отменил първоинстанционното решение в частите, с които родителските права по отношение на детето К. С. са предоставени на майката, определен е режим на лични отношения с бащата и той е осъден да му заплаща издръжка. Вместо това е постановил друго решение за предоставяне на родителските права по отношение на това дете на бащата, определил е режима на лични отношения с майката и я е осъдил да заплаща на детето 350 лв. месечна издръжка, считано от 21.04.2021 г. В мотивите си въззивният съд е посочил, че е основателно искането във въззивната жалба за присъждане на месечна издръжка за детето К. С. от 21.04.2021 г., тъй като по делото безспорно са налице доказателства, че от тази дата/ с определение на първоинстанционния съд за привременни мерки/ това дете живее при бащата, който полага непосредствените грижи и осигурява материална издръжка.

Касаторът твърди, че решението в частта, с която е присъдена издръжка за детето К. С., считано от 21.04.2021 г. е недопустимо, тъй като такъв иск не е бил предявен. От съдържанието на насрещния иск на И. С. се установява обаче, че той е предявил искане майката да бъде осъдена да заплаща месечна издръжка за децата, считано от 10.2.2021 г. Следователно въззивният съд не се е произнесъл извън претендирания от бащата период за присъждане на издръжка, поради което решението не е недопустимо.

Всички формулирани от касатора въпроси изхождат от горното погрешно твърдение за липса на искане за присъждане на издръжката, считано от предявяване на насрещния иск. В случая изобщо не се касае за иск за издръжка за минало време, който съгласно чл.149 от СК обхваща периода от една година преди завеждане на исковата молба. Искането е за присъждане на издръжка от момента на насрещния иск. Затова не е било необходимо и съответно въззивният съд не е давал разрешение на втория, третия, и четвъртия въпрос на касатора, поради което по тези въпроси касационно обжалване не може да се допусне.

Въззивният съд е отговорил на първия въпрос на касатора в смисъл, че паричната издръжка се дължи от родителя, на когото не са предоставени родителските права, от момента, в който другият родител е започнал да се грижи фактически за детето и по този начин дава издръжка в натура. Това разрешение съответства на последователно прилаганата практика на ВКС, формулирана още в т.VII на ППВС № 5 от 16.XI.1970 г., според която се вземат предвид грижите на родителя, при когото се отглежда детето. Според тази практика паричната издръжка се дължи от влизане на решението в сила, когато в резултат от решението се внася промяна в местоживеенето на детето. От този момент единият родител започва да полага грижи в натура, а другият дължи парична издръжка. Ако промяната е настъпила по-рано, както е в случая, съдът е длъжен да присъди паричната издръжка от този предходен момент. Ето защо и по този въпрос касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска.

Касаторът е квалифицирал своите твърдения за недопустимост на обжалваното решение като очевидна негова неправилност. Както се изясни по-горе обаче, решението не е недопустимо. Очевидната неправилност е друг порок на решението, различен от неговата недопустимост. Такъв порок в случая не се констатира от съдържанието на решението, поради което не може да се допусне касационно обжалване и на основание чл.280, ал.2, предложение последно от ГПК.

При този изход на спора Д. И. Д. следва да заплати на И. С. 500 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение