Определение № 106 от 14.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2144/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата В. И. К., чрез особения представител адв. М. К., против решение № 4377/07.07.2025 г. по в.гр.д. № 12279/2024 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав, потвърждаващо решение № 15267/07.08.2024 г. по гр.д. № 39563/2023 г. на Софийски районен съд, 50-ти състав, с което същата е осъдена да заплати на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 430 ТЗ и чл. 415, ал. 3 вр. с ал. 1, т. 3 ГПК сумата от 21 321,65 лева, представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит № FL1135770/ 16.11.2020 г. (горница над 1 499,97 лева, за която е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 59849/2022 г. на СРС, до 22 821,62 лева), ведно със законната лихва върху главницата от 03.11.2022 г. до изплащането й.

С касационната жалба се атакува въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се тезата, че падежните дати на голяма част от претендираните вноски по кредита не са настъпили. В тази насока в обжалвания съдебен акт не било обсъдено наличието на просрочени плащания с характер на трайно неизпълнение към момента на изявлението на банката за обявяване предсрочната изискуемост на кредитното задължение. Според касатора, банката не била упражнила надлежно това свое право, а и нейното изявление не било достигнало до длъжницата предвид опорочената процедура за връчването му по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК. Оспорва се като неравноправна и поради това нищожна клаузата за възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1 от договора за кредит, предвиждаща фиксиран лихвен процент за първите 12 месеца от действието на съглашението и след това променлив, формиран по методология на банката, която при сключването на договора не била предоставена, нито обяснена на потребителя. По тези аргументи се претендира отмяна на обжалваното въззивно решение и отхвърляне изцяло на предявените осъдителни искове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационна проверка на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. “Допустимо ли е да се приеме, че е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по договор за кредит, ако изявлението за това не е достигнало до длъжника и е връчено чрез незаконосъобразно залепване на уведомление само при едно посещение?”.

2. “Може ли да се приеме, че е настъпила предсрочна изискуемост, ако към момента на изявлението не са настъпили падежите на значителна част от претендираните за плащане вноски?”.

3. “Нищожна ли е договорна клауза за лихвен процент, когато не е конкретизиран размерът на променливата лихва и е предоставено право на едната страна едностранно да я определя по вътрешна методология?”.

От ответника по касация “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД се изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационен контрол и на подадената касационна жалба. Счита се, че поставените въпроси нямат правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са израз на фактическите обстоятелства по делото, на които касационната инстанция не може да отговори, без да разгледа делото по същество. Не се обосновават от касатора и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Развиват се доводи по съществото на спора. Претендират се направените по делото разноски.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционното дело е образувано въз основа на искова молба на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД против В. И. К., с която при условията на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК е предявен осъдителен иск на основание чл. 430 ТЗ вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД за сумата от 21 321,65 лева, представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит № FL1135770/16.11.2020 г. (разликата над 1 499,97 лева - по издадената заповед за изпълнение по гр.д. № 59849/2022 г. на СРС, до 22 821,62 лева), за която част по заповедното дело е отказано издаване на заповед за незабавно изпълнение, както и за законната лихва върху същата от 03.11.2022 г. до окончателното плащане.

Въззивният съд, сезиран с жалба на ответницата, въз основа на приетите по делото неоспорени от страните договор, погасителен план, сертификат, заключение по съдебно-счетоводната експертиза, кредитирано от състава като вярно и неопровергано от останалите доказателства, е приел за установено, че на 16.11.2020 г. между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който банката се е задължила и предоставила на В. К. потребителски кредит от 26 000 лева за срок от 96 месеца, при фиксирана възнаградителна лихва от 9% за първите 12 месеца и променлив размер за следващите месеци, който е преференциален поради сключен договор за застраховка “защита на плащания”, ГПР от 11,92%, обща дължима сума – 39 433,50 лева. Намерил е за неоснователни доводите на въззивника за нищожност на клаузата за възнаградителната лихва. Посоченият размер на лихвата е съобразен с цената на ресурса, обичайния размер на лихвите по банковите кредити. Изтъкнал е, че за първите 12 месеца той е фиксиран, а за останалите месеци от срока на договора - променлив, но методологията за определянето му, която е част от договора, сочи ясно факторите, които го определят и относителното им тегло, както и конкретната формула за определянето му. Отбелязал е, че по делото не се твърди и не се установява от събраните доказателства начисляваната през срока на договора възнаградителна лихва да е в различен размер от посочения за първите 12 месеца, нито да са настъпили условия, които да обосноват промяната й в полза на потребителя. При това положение е счел, че сама по себе си валидността на клаузата за промяна на лихвения процент няма решаващо значение по спора.

Съставът на СГС е приел за установено от заключението на ССчЕ, че последното плащане по договора е от 02.06.2022 г., че още преди това са допуснати просрочия на задълженията, че извършваните плащания не са били достатъчни за покриване на целия размер на вноската, като непогасени са част от вноските с падежи след м. април, 2022 г. При тези данни е стигнал до извода, че към м. август, 2022 г. за банката е възникнало правото, уговорено в чл. 14 от договора, да обяви предсрочната изискуемост на всички вземания по кредита, в която насока е направено изявление от банката, видно от приобщената по делото покана.

Като спорен е отграничен въпросът дали до въззивника е достигнало изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията по договора за банков кредит. Въззивният съд е отбелязал, че, според приетия по делото неоспорен от страните протокол на ЧСИ, на 09.08.2022 г. адресът на въззивника е посетен от секретар на съдебен изпълнител, на когото банката е възложила връчването на изявлението, адресатът не е открит на този адрес, поради което е залепено уведомление на врата на апартамента и е оставено съобщение в пощенската кутия. Тълкувайки уговорката между страните в чл. 19 от договора, въззивният състав е преценил, че условието в същия е изявлението да достигне до адреса, посочен от потребителя, като без значение е дали той физически ще го получи. Тази разпоредба на договора не сочи за необходимо изпълнение на условията по чл. 47 ГПК за залепване на уведомление и позоваването на същата от въззивника е счел за неоснователно. Допълнителен аргумент е извел и от данните по делото, че въззивникът не е на този адрес и това е била причината да му се назначи особен представител по реда на чл. 47, ал.6 ГПК. Подчертал е, че няма пречка в хода на исковото дело изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем (което в случая е инкорпорирано в исковата молба, но и в отделен документ, представен като приложение към същата) да породи правни последици с връчването на ответника кредитополучател на препис от исковата молба с приложенията към нея, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който се съобразява от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми. Същото може да бъде връчено чрез назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, който разполага с всички права на пълномощник, освен с тези, за които е нужно изрично пълномощно. При тези данни въззивният съд е приел за настъпила предсрочната изискуемост на задълженията по договора за кредит. Въз основа на неоспореното заключение на ССчЕ е намерил за установено, че неплатената главница по кредита възлиза на 22 821,62 лева. Заповед за изпълнение е издадена за падежиралите към момента на заявлението вноски за главница от общо 1 499,97 лева, а неплатената, за която е настъпила предсрочна изискуемост и за която няма заповед за изпълнение, е в размер на 21 321,65 лева, до какъвто извод е стигнал и районният съд. Като неоснователно е отхвърлено и възражението на ответницата за недължимост на сумите поради изтекла погасителна давност.

По тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

Допускането на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и отговаря на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК. Преценката за наличие на изискуемите предпоставки се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи.

Позитивна такава не може да бъде направена по отношение на поставените от обжалващия първи и втори въпрос. Същите са некоректно зададени и не покриват общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулировката на първото питане предпоставя да се приеме, че изявлението на банката за обявяване остатъка от кредитното задължение за предсрочно изискуем “не е достигнало до длъжника” и връчването е осъществено “чрез незаконосъобразно залепване на уведомление”. Тези съждения не кореспондират с решаващите мотиви на въззивната инстанция. В обжалваното решение е прието, че длъжникът е уведомен за изявлението на банката за обявяване дълга за предсрочно изискуем. Същото е прието за връчено при условията на чл. 19 от договора за кредит – с достигане до посочения от кредитополучателя адрес на 09.08.2022 г., съгласно протокола на ЧСИ, като в тази хипотеза са счетени за неприложими изискванията на чл. 47 ГПК. Посочено е, че изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем (в случая инкорпорирано в исковата молба и в отделен документ, представен като приложение към нея) поражда правни последици с връчването на преписа на ответника кредитополучател или на назначения му в производството особен представител, който правнорелевантен факт трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Съдържанието на поставения от касатора втори въпрос изисква да се приеме, че не са настъпили “падежите на значителна част от претендираните за плащане вноски”. Такава преценка е обусловена от обследване на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, т.е. на законосъобразността на въззивния съдебен акт, което излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. При това положение първото и второто питане нямат правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните от страната допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.1 и съответно т. 3 ГПК за достъп до касация.

Поставеният от касатора трети въпрос е обусловил правните изводи на въззивната инстанция и е релевантен, поради което отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал .1 ГПК. По отношение на въпроса относно недействителността на договорна клауза за лихвен процент, който е предвидено да бъде променян едностранно от едната страна по договора, е формирана трайна практика на ВКС, намерила израз в решение № 378/28.03.2019 г. по т.д. № 2775/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 201/02.03.2017 г. по т.д. № 2780/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 165/02.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, I т.о., др. Приема се, че една договорна клауза в потребителски договор е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП при наличие на следните предпоставки: не е индивидуално уговорена; сключена е в нарушение на принципа за добросъвестността; създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията; сключена е във вреда на потребителя. Изключение е предвидено за доставката на финансови услуги в чл. 144 ЗЗП. За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на изключението, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да променя цената, за да има възможност на свой ред да реагира по най-уместен начин. Приема се, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в договора основание и когато такова договорно изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. В решение № 205/07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на ВКС, I т.о., е прието, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката за промяна на размера му, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на такава клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Наличието на формирана практика на ВКС, която не се обосновава от касатора да се нуждае от осъвременяване, налага извод за липса на поддържаното от него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допуск до касация.

В съответствие с така формираната практика на касационната инстанция, въззивният състав е анализирал клаузата за възнаградителна лихва. Преценил е, че посоченият размер на лихвата е съобразен с цената на ресурса, обичайния размер на лихвите по банковите кредити. По отношение на приложимия след изтичането на първите 12 месеца от договора променлив лихвен процент е приел, че методологията за определянето му, която е част от договора, сочи ясно факторите, които го определят и относителното им тегло, както и конкретната формула, по която той се определя. По тези съображения е счел за неоснователно възражението на въззивника за нищожност на визираната клауза. Въззивният съд е добавил, че валидността на уговорката за промяна на лихвения процент по кредита няма решаващо значение по делото, тъй като не се твърди и не се установява начислената през срока на договора възнаградителна лихва да е в различен размер от посочения за първите 12 месеца, нито да са настъпили условия, обосноваващи промяната й в полза на потребителя. Несъгласието на касатора с мотивите на въззивната инстанция представлява оплакване за незаконосъобразност на съдебното решение, което не може да бъде обсъждано в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. При тези данни по формулирания от касатора трети въпрос не се обосновава и релевираната хипотеза на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за осъществяване на касационен контрол.

Ето защо следва да бъде отказано допускането на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд.

По разноските:

Поради недопускане на въззивното решение до касационна проверка, касаторът ответник следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС дължимата държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 1 от ТДТССГПК, както и да възстанови на насрещната страна направените разноски за депозит за особен представител в настоящото производство.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,