Определение № 619 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4308/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от А. С. Г., подадена чрез адв.С., ВАК срещу въззивно решение № 716 от 25.06.2021 г., постановено по в. гр. д. №1240/2021г. по описа на Софийски апелативен съд. С него е отменено частично решение № 260931 от 12.02.2021 г., постановено по гр. д. № 4075/2020 г. на СГС, I ГО, 2 състав, и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. С. Г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 10 000 лв. /вместо присъдените от първоинстанционния съд 40 000 лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на незаконното му обвинение в извършване на престъпление по чл. 282, ал. 2 във вр. с чл. 26, ал. 1 НК и за престъпление по чл. 143, ал. 1 НК във вр. с чл. 18, ал. 1 НК, заедно със законната лихва от 19.05.2020 г. до окончателното изплащане. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 40 000 лв. до пълния претендиран размер от 150 000 лв. за претърпените неимуществени вреди, както и в частта, в която е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на сумата от 15 067,80 лв., представляваща претърпени имуществени вреди от уволнението на ищеца поради повдигнатото му обвинение. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради незаконосъобразност и необоснованост – оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в тази част и за уважаване на предявените искове. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставени са следните въпроси: 1/ Дължи ли решаващият съд произнасяне отделно за всеки един от предявените искове, когато в петитума искането за обезщетение на всяка една от причинените неимуществени вреди е посочена като отделен иск?, 2/ Представлява ли горното кумулативно обективно съединяване на искове?, 3/ Следва ли основанието/та на иска или исковете да се определи от съда единствено и само въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищецът в исковата молба, за да се извлече претендираното право, което свързва със заявения петитум на иска?, 4/ Делими ли са неимуществените искове в случай, когато всеки един от тях има собствени основания, мотивирани са от различни твърдения и обстоятелства?, 5/ Болките и страданията и накърняване на доброто име в обществото в качеството на публично известна личност представляват един неделим деликт, или са множество такива? Допустим ли е отделен иск за всеки един от тези деликти?, 6/ Представляват ли различните видове неимуществени вреди самостоятелни претенции, доколкото първата е в резултат от законово определената дейност на прокуратурата, а втората вреда е в резултат на действия на прокуратурата по разкриване на следствена тайна и лични данни за обвиняемия, довели до накърняване на доброто му име в обществото?, 7/ Доколкото съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, следва ли да се приеме, че това обезщетение обхваща както имуществените, така и неимуществените вреди?, 8/ Пропуснатата полза представлява ли имуществено увреждане, изразяващо се в неосъществено увеличаване имуществото на увредения? Следва ли да бъде обезщетено в случай, че е пряка и непосредствена последица от деликта?, 9/ При наличие на безсрочно трудово правоотношение, прекратено именно в резултат от незаконосъобразно повдигнатото обвинение, неполучените трудови възнаграждения представляват ли неосъществено увеличаване имуществото на увредения? Това неосъществено увеличаване имуществото на увредения представлява ли пропусната полза?, 10./ Следва ли тази пропусната полза да бъде обезщетена от незаконосъобразно действалата прокуратура? и 11./ Представлява ли причинна връзка между незаконното обвинение и уволнение фактът, че в заповедта за уволнение като причина е посочено наличието на досъдебно производство и съществуването на въздигнато обвинение срещу увредения? Касаторът цитира съдебна практика на ВКС, на която според него обжалваното решение противоречи в отхвърлителната част. Ответникът по жалбата Прокуратурата на РБ не взема становище по нея. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по искове на А. С. Г. за присъждане на обезщетение за претърпени вреди от повдигането на неоснователно обвинение в извършване на престъпление по чл. 282, ал. 2, връзка с чл. 26, ал. 1 от НК и за престъпление по чл. 143, ал. 1, връзка с чл. 18, ал. 1 от НК. Същият е привлечен като обвиняем за тези престъпления с постановление от 14.07.2017г. по ДП 271/2017 г. по описа на СЗА при Софийска градска Прокуратура и му е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5000 лева. По повдигнатите обвинения е признат за невиновен с присъда от 02.05.2018 г., постановена по НОХД № 5809/2017г. по описа на Софийски градски съд, потвърдена с решение от 07.02.2019 г. по ВНОХД № 781/2018 г. на Софийски апелативен съд, което е влязло в сила на 29.03.2019 г. По делото са приети заключения на съдебно-медицинска и съдебно-психологическа експертиза. Според вещото лице от СМЕ заболяванията на ищеца, свързани с щитовидната жлеза, датират няколко години преди повдигането на обвинението, а артериалната хипертония и диабет тип 2 са хронични и не са във връзка с водения наказателен процес. От СПЕ се установява, че А. Г. е развил в резултат на обвинението адаптационна реакция, изразяваща се в напрежение, безпокойство, тревожност. Разпитаната по делото свидетелка дава обяснения за доброто здраве на ищеца преди началото на наказателния процес, а след началото му – за неговата невъзможност за физическа активност заради констатирана хипертонична болест на сърцето, както и изпадане в депресивно състояние. Свидетелката разказва, че в резултат на обвинението много от колегите на А. Г. в спортните среди започнали да го отбягват, а освен това спрели да го канят в телевизионни предавания за коментар на футболни срещи. И след оправдателната присъда физическото и емоционалното му състояние не се е подобрило, тъй като става дума за хронични заболявания. Съдът е посочил, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда, а също според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за развитието на заболяването. Съдебният състав е съобразил, че производството спрямо ищеца, включващо досъдебна фаза и съдебна фаза на две инстанции, е продължило една година и осем месеца, тоест продължителността му не надвишава критериите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС. От своя страна, наложената мярка за неотклонение не е създала пречки за свободното придвижване на ищеца, а размерът на гаранцията не е бил висок и плащането й не му е предизвикало неудобства. По отношение на здравословното състояние на ищеца съдът е посочил, че дисфункцията на щитовидната жлеза е с давност няколко години преди процеса, за началото на диабета няма точни данни и единствено хипертонията съвпада по време на диагностициране с наказателното преследване. Вещото лице е обосновало, че за появата на всички тези заболявания факторите са комплексни, а ищецът се е справил със стресовото събитие и не се е достигнало до дистрес и заболявания, предизвикани от него. Затова съдът е приел за неоснователни оплакванията в жалбата на ищеца, че обезщетението следва да обхваща и влошеното здравословно състояние. Въззивният състав е счел, че обвиняемият е бил в състояние на тревожност и напрежение, които обаче не намира да са извънредни и надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на обвиняване в престъпление. Съдът е отчел и медийното отразяване на наказателния процес, като е посочил, че то не изключва и не намалява отговорността на Прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съобразил е, че в приложените към исковата молба разпечатки и статии Прокуратурата не е нарушила презумпцията за невиновност, тъй като ищецът никъде не е заклеймен като престъпник, каквито твърдения има в исковата молба. Приел е за недоказано, че той е бил толкова широко коментиран от печатни и електронни медии, че интензитетът на накърняване на доброто му име да е бил особено висок. Съдът е посочил, че досега ищецът не е преставал да бъде председател на Съюза на футболните съдии, което опровергава твърдението за трайно накърнено добро име в обществото и за социална изолация, а наказателното преследване не е накърнило репутацията му на дългогодишен международен футболен съдия. При така установените обстоятелства въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди се равнява на 10 000 лв. По иска за имуществени вреди, претърпени от уволнението на ищеца, въззивният състав е приел, че е проведено дисциплинарно производство от Българска агенция по безопасност на храните, като в резултат от него ищецът е дисциплинарно уволнен поради неспазване на правилата на Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация. Макар уволнението да е отменено като незаконосъобразно, като е заплатено и обезщетение за оставяне без работа, според съда от това не произтича отговорност на Прокуратурата за неизплатени трудови възнаграждения – тя не носи отговорност за незаконни действия на друг държавен орган, който е изцяло независим от нея. Освен това по делото не е установено каква е била основната месечна заплата за заеманата длъжности и ищецът не е проявил активност в тази насока. Поради тези съображения въззивният съд е приел иска за недоказан. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: В първите два пункта от изложението, без да са формулирани въпроси, се сочат противоречия на въззивното решение с отделни решения на ВКС поради допускане на нарушения при разпределение на доказателствената тежест и при прилагане на принципа на справедливостта за определяне на дължимото обезщетение. Доводите на касатора, че съдът не е дал точни указания за подлежащите на доказване факти и че не е преценил всички конкретни обстоятелства при определянето на обезщетението по справедливост, са относими към правилността на решението и не подлежат на обсъждане в настоящата фаза на касационното производство. Възприетото от касатора, че по делото е доказана пропусната възможност за реализиране на трудови доходи, също касае правилността на въззивното решение, доколкото е елемент от фактическия състав на предявения иск за имуществени вреди. За пълнота следва да се отбележи, че липсва и соченото противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като в действителност по делото е налице доклад и съдът е указал кои факти и обстоятелства по делото подлежат на доказване с оглед наведените от страните твърдения. В цитираната т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, е постановено, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан. В мотивите на решението са изброени обстоятелствата, които се вземат предвид в този случай при определяне размера на обезщетението. В ППВС № 4/1968 г. и цитираната от касатора практика на ВКС е анализирано съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД. Въззивното решение е изцяло съобразено с изложените тълкувателни постановки и решения по чл. 290 ГПК. В третия и четвъртия пункт от изложението на касатора са поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси, но по всеки от тези въпроси липсва посочване с кое от цитираните множество решения на ВКС касаторът обосновава такова противоречие. Това прави невъзможно извеждането на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставените въпроси е необходимо да се отбележи следното: Първият, третият, петият и шестият въпрос са относими към твърденията на касатора, че е предявил три кумулативно обективно съединени иска, а не два, както е приел въззивният съд. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно трайната съдебна практика предметът на спора се определя от посочените от ищеца като основание на иска обстоятелства и от търсената от ищеца защита. В случая са предявени искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е бил оправдан. В исковата молба се описват претърпените от ищеца болки и страдания поради образуваното срещу него наказателно производство – депресия, уронване на престижа му вследствие на медийното отразяване на случая, здравословни проблеми и др. Всяко едно от тези обстоятелства се твърди да е следствие от дейност на прокуратурата – незаконното обвинение в престъпление. Не се касае за различни основания на отделни искове за обезщетение на неимуществени вреди, а за един иск за обезщетение, като претърпените неимуществени вреди имат различни проявления, всяко от които подлежи на доказване и на преценка с оглед определяне справедливия размер на обезщетението. Поради изложеното не може да се приеме, че въззивният съд в противоречие със съдебната практика е пропуснал да разгледа предявен от ищеца иск. Въззивният състав е обсъдил всички релевантни за определяне на обезщетението факти, произнесъл се е по целия размер на предявената претенция и е мотивирал подробно изводите си. Вторият и четвъртият от въпросите са формулирани твърде общо и не обуславят решаващите изводи на съда. Седмият въпрос касае тълкуване на чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и следва ли да се приеме, че обезщетението обхваща както имуществените, така и неимуществените вреди, и поради това не представлява правен въпрос. Въпроси от осми до единадесети са относими към предявения иск за имуществени вреди. Първите три въпроса са общо поставени, не са свързани с конкретни изводи на въззивния съд и поради това нямат характеристиката на правен въпрос. Последният въпрос е свързан с тълкуване на събрани по делото доказателства – представената заповед за уволнение, поради което също не представлява правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР №1/19.02.2010год. на ВКС по т.дело №1/2009г. на ОСГТК. Не се констатират и предвидените в чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението. Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав и в пределите на правораздавателната му власт. Решението е постановено по редовна искова молба, изготвено е в писмен вид и е подписано и ясно изразява волята на съда. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая не е налице подобен порок по отношение на въззивното решение. За да обоснове това основание, касаторът твърди, че претенцията му за имуществени вреди е доказана по несъмнен начин, тъй като причинната връзка между незаконното обвинение и уволнението му са очевидни. Счита още, че при произнасянето на съда по претърпените неимуществени вреди не е отчетено опозоряването на доброто му име в обществото и оставането му без работа поради образуваното наказателно производство. Всички тези доводи на касатора са относими към оплакванията му за неправилност на въззивното решение и за произнасянето по тях е необходима преценка на събраните по делото доказателства, поради което не се касае за очевидна неправилност на решението. За пълнота следва да се отбележи, че са обсъдени всички обстоятелства относно накърняване на доброто име на ищеца в следствие на незаконното обвинение и са взети в предвид при определяне на размера на обезщетението, включително и това, че се поддържа, че продължава да е председател на Съюза на футболните съдии и не е преставал да бъде такъв и, което действително опровергава твърдението за трайно накърняване на доброто му име в обществото, както и за социална изолация. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,