Определение № 60386 от 22.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2097/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. А. Ю. срещу решение № 22/18.06.2020г. по в.гр.д. №66/2020г. на Бургаски апелативен съд, ГО, в частта, с която е потвърдено решение №37/08.10.2019г. по т.д. №136/2018г. на Сливенски окръжен съд, ГК, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка против „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А. М. Й. при ПТП от 28.11.2016г. за разликата над уважения размер от 60 000 лв. до пълния предявен размер от 160 000 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационната жалбоподателка счита, че въззивният съд не е преценил тежестта на претърпените от нея неимуществени вреди, както и не е съобразил конкретните икономически условия и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането и съдебната практика относно присъждането на обезщетения по идентични случаи. Моли да се отмени въззивното решение и ответникът да бъде осъден да заплати разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. Претендира и присъждане на разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационната жалбоподателка поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за достъп до касация, като сочи като обуславящи следните материалноправни въпроси: 1/ Как следва да се прилага въведеният с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск по чл.432, ал.1 от КЗ?; 2/ Как влияе върху критерия за справедливост икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането? Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 88/09.07.2012г. по т.д. №1015/2011г. на ВКС, II т.о., решение №114/03.11.2014г. по т. д. №1053/2012г. на ВКС, II т.о., решение №302/04.10.2011г. по гр. д. №78/2011г. на ВКС, III г.о., решение №51/13.02.2012г. по гр. д. №465/2011г. на ВКС, IV г.о., решение №163/12.11.2014г. по т. д. №3450/2013г. на ВКС, I т.о., решение №104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о. Ответникът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД оспорва жалбата, като твърди липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, съответно правилност на обжалваното решение. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е приел за безспорно, че с присъда № 20/20.02.2018г. по н.о.х.д. №407/2017г. на Ямболски окръжен съд, изменена с решение №63/10.07.2018г. по в.н.о.х.д. №65/2018г. на Бургаски апелативен съд, А. А. Й. е признат за виновен в това, че на 28.11.2016г. при нарушаване на правилата за движение по пътищата е причинил по непредпазливост смъртта на А. М. Й. – баща на ищцата. Констатирал е, че преди предявяване на иска Е. А. Ю. е заявила претенцията си пред застрахователя, който чрез банков превод на 24.04.2018г. й е заплатил обезщетение от 40 000 лв. При определяне на обезщетението, въззивният съд е съобразил събраните гласни и писмени доказателства, както и ППВС № 4/23.12.1968г. и съдебната практика на ВКС по аналогични казуси. Отчел е и момента на настъпване на увреждането /28.11.2016г./, възрастта на починалия към този момент – 59 години, преживените от ищцата вследствие на загубата душевни болки и страдания, като е посочил, че същите са били с висок интензитет непосредствено след смъртта на нейния баща и са със значително по – нисък интензитет към настоящия момент; съобразил е съществувалите между починалия и ищцата отношения на емоционална близост и привързаност, които е определил като обичайни за родствената връзка между баща и дъщеря. Изтъкнал е, че към момента на увреждането ищцата е била на 29 години, изградена и завършена личност със свое семейство, като не е била налице необходимост от специални действия, обгрижване и издръжка спрямо нея от страна на баща й. Съобразил е, че икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането и към настоящия момент сочат средна работна заплата под 1000 лв. месечно, както и че лимитът на застрахователна отговорност общо за вредите към момента на ПТП е до 10 000 000 лв. С оглед на това въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от Е. А. Ю. неимуществени вреди възлиза на 100 000 лв., като е намалил същия на 60 000 лв., предвид заплатеното от застрахователя обезщетение от 40 000 лв. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касационната жалбоподателка материалноправни въпроси, касаещи приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са относими към предмета на конкретното дело, но не се доказва наличието на твърдяната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В цитираното от касационната жалбоподателка ППВС №4/23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, степента на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, както и действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и лицето, което търси обезщетение, житейски отношения. В този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касационната жалбоподателка решение №114/03.11.2014г. по т.д. №1053/2012г. на ВКС, II т.о. и решение №104/25.07.2014г. по т.д. №2998/2013г. на ВКС, I т.о., решение №83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ІІ т.о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №158/28.12.2011г. по т.д. №157/2011г. на ВКС, I т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 202/16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение №28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ІІ т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение №182/31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, II т.о. и други. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Изрично е посочено, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно и водещо значение, а служат като ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди /цитираните от касационната жалбоподателка решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о. и решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение №177/27.10.2009г. по т.д. № 14/2009г. на ВКС, II т. о., решение №59/29.04.2011г. по т.д. № 635/2010г. на ВКС, II т.о., решение №212/11.01.2018г. по т.д. № 738/2017г. на ВКС, II т.о., решение №182/31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о. и други/. В конкретния случай, въпросите са предпоставени от твърдението на касационната жалбоподателка, че въззивният съд не е оценил в достатъчна степен обективно съществуващите и доказани факти, относими към справедливия размер на обезщетението, както и не е съобразил обществено – икономическите условия в страната към момента на увреждането, което не съответства на мотивите на обжалваното решението, съдържащи подробно и изчерпателно обсъждане на всички релевантни обстоятелства и критерии, включително и преценка относно момента на настъпване на ПТП и обществено – икономическите условия към този момент. С оглед оплакването на касационната жалбоподателка, че въззивният съд не е съобразил съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип, следва да се посочи, че разликата в присъжданите размери по делата за обезщетения за неимуществени вреди произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по всеки отделен спор. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД с постоянната съдебна практика на ВКС. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора на ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.78, ал.8 от ГПК в размер на 100 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд