Определение № 4338 от 01.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2529/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на В. Д. В., чрез пълномощник адв. Д. С., срещу определение № 690 от 12.03.2024 г. по в. ч. гр. д. № 205/2024 г. на Бургаския окръжен съд, с което се потвърждава определение № 6794 от 30.11.2023 г. по гр. д. № 5383/2023 г. на Бургаския районен съд за връщане на исковата ѝ молба и прекратяване на производството по делото.

С исковата молба В. В. е предявила:

• главни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД против Г. Д. Ч. за заплащане на сумата 5 001 лв. обезщетение за неимуществени вреди - понесени и претърпени от ищцата душевни страдания, терзания и емоционален срив вследствие на извършени от ответницата неоснователни действия, представляващи заявени спрямо ищцата и в нейно присъствие обидни слова и внушения на 10.09.2018 г. в съдебно заседание по н. о. х. д. № 1092/2018 г. по описа на РС - Бургас, а именно: „че не е трезва, че е пияна и вони“, ведно със законната лихва, считано от датата на непозволеното увреждане до окончателното ѝ изплащане, както и сумата 5 001 лв. обезщетение за неимуществени вреди - понесени и претърпени от ищцата душевни страдания, терзания и емоционален срив вследствие на извършените от ответницата неоснователни действия, представляващи подаден сигнал срещу ищцата до АК - Б. с вх. № 243/25.09.2018 г., с искане да бъде ангажирана дисциплинарната ѝ отговорност в качеството ѝ на адвокат за случая от 10.09.2018 г., в който сигнал са заявени неистини и който е приет за неоснователен с решение изх. № 1752/23.10.2019 г. на Висшия адвокатски съвет на Република България, както и за „очернянето“ на ищцата в този сигнал пред административните ръководители на Апелативната и Окръжната прокуратури - Б., Главния прокурор на Република България и председателя на Бургаския районен съд, ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на непозволеното увреждане до окончателното ѝ изплащане.

• евентуални искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД против Прокуратурата на Република България в размер на по 5 001 лв. за ангажиране на отговорността ѝ за заплащане на горепосочените суми в качеството ѝ на работодател на ответницата Ч., изпълняваща длъжността прокурор в Районната прокуратура - Б..

В жалбата си ищцата В. поддържа становище за неправилност на обжалваното определение с искане за неговата отмяна и връщане на делото на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на подадената от нея искова молба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г., III-то г. о., и решение № 348 от 08.01.2018 г. по гр. д. № 495/2017 г., IV-то г. о., при формулирани въпроси:

1. Функционалният имунитет на магистрат (в случая прокурор), установен с чл. 132 от Конституцията на РБ, изключва или не пряката отговорност по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД на държавата (чрез процесуалния ѝ субституент, в случая Прокуратурата на РБ) за вреди от незаконосъобразен акт или действие, осъществено от съответния прокурор?

2. Наличието на функционалния имунитет на магистрат (в случая прокурор), установен с чл. 132 от Конституцията на РБ, изключващ гражданската (деликтна, имуществена) отговорност на магистратите, изключва ли противоправността на действията и бездействията им изобщо, и в този смисъл изключва ли възможността да се претендира и съответно ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД на държавата (чрез процесуалния ѝ субституент, в случая Прокуратурата на РБ) или не?

В писмен отговор ответницата Ч., чрез адв. П. К., оспорва жалбата по съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането ѝ до разглеждане, съответно излага аргументи за нейната неоснователност по същество.

Ответната Прокуратура на РБ не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., след като съобрази становищата на страните и данните по делото, при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:

Касационната жалба е редовна, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу определение на въззивен съд, с което се оставя без уважение частна жалба против определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, по искове с цена над установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален праг, поради което е допустима и следва да бъде разгледана.

В частта, с която въззивният съд се е произнесъл по недопустимостта на предявените главни искове по чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД не следва да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като в изложението към частната касационна жалба не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По аргумент от дадените задължителни разяснения в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение (определение), като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Задължението на касатора да посочи конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото и обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата, включително по отношение фазата на нейното селектиране, са израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Ето защо липсата на конкретно формулиран въпрос сама по себе си представлява достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване и не може да бъде преодоляна чрез служебното извеждане на такъв въпрос от страна на касационния съд, доколкото това би било в противоречие с основните начала, установени в чл. 6, 8 и 9 ГПК - диспозитивно начало, състезателно начало и равенство на страните.

Поставените в изложението правни въпроси са съотносими единствено към правните изводи на въззивния съд относно недопустимостта на предявените претенции по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на Прокуратурата на РБ за извършени противоправни действия от магистрат (в случая районен прокурор), ангажиран пряко в конкретно наказателно производство, по което ищцата, в качеството ѝ на адвокат, е била процесуален представител на подсъдимото лице. В мотивите си окръжният съд е приел, че твърденията за отправени спрямо ищцата обидни думи на 10.09.2018 г., в съдебно заседание по н. о. х. д. № 1092/2018 г. по описа на РС-Бургас, доколкото са изречени от лице, действащо по това време като прокурор при изпълнение на служебните си задължения, явявайки се пред съда именно в това си качество, са безспорно изречени в служебно, а не в лично качество. Такъв характер съдебният състав е намерил, че има и второто описано в исковата молба действие - подаден неоснователен писмен сигнал от ответницата Ч. до Адвокатската колегия - Б., доколкото в исковата молба се сочи, че този сигнал е предприет вследствие на първото действие на ответницата като прокурор от Районна прокуратура - Б., и предвид обстоятелство, че качеството на лицето, подало сигнала: „прокурор“, изрично е посочено в заглавната му част. С тези аргументи е приел за неоснователни възраженията на ищцата, че действията, описани в исковата молба, не следва да се считат за служебни, а за такива извършени от първата ответница в лично качество, тъй като всички описани в исковата молба действия на тази ответница на практика са свързани с осъществяване на нейните правомощия по време на изпълнение на служебните ѝ задължения в качеството ѝ на прокурор по н. о. х. д. № 1092/2018 г. по описа на РС-Бургас. Изтъкнал е, че това възражение води до вътрешно противоречие относно обосноваване на правния интерес на заявената от ищцата защита по евентуалните искове по чл. 49 ЗЗД. От една страна тя твърди, че желае да ангажира личната гражданска отговорност на първата ответница за действия извън служебните ѝ задължения, а същевременно предявява евентуални искове срещу работодателя ѝ - втория ответник, с мотив, че от него търси обезвреда на причинените ѝ от първата ответница вреди именно като служител на прокуратурата. За отговорността на втория ответник, освен това, не били посочени каквито и да е фактически твърдения по смисъла на ЗОДОВ. В заключение въззивният съдебен състав е споделил позицията на районния съд за това, че наличието на функционален имунитет за първата ответница като магистрат, в рамките на който се твърди, че е извършила процесните действия, изключва възможността да ѝ се търси гражданска отговорност за тези действия в това ѝ качество по чл. 45 ЗЗД, което се явява абсолютна процесуална пречка за образуване и разглеждане на предявените срещу нея имуществени искове. Недопустимостта на главните искове по чл. 45 ЗЗД е приел, че води до недопустимост и на евентуалните искове по чл. 49 ЗЗД.

При тези мотиви на въззивния съд поставените въпроси се явяват обуславящи по отношение решаващите му правни изводи за недопустимост на предявените срещу Прокуратурата на РБ претенции с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Съгласно приетото в решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г., на ВКС, III-то г. о., на което ищцата се позовава в изложението към касационната жалба, държавата отговоря пряко за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица, на основание чл. 7 от Конституцията на РБ. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специалния закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД.

Предявеният в разглеждания случай иск срещу държавата е допустим и следва да бъде разгледан, като въпросът за неговата основателност касае съществото на спора. Отговорността на Прокуратурата, като процесуален субституент на държавата, е гаранционно-обезпечителна и произтича от разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. Установеният с разпоредбата на чл. 132 от Конституцията на РБ, с оглед нормалното осъществяване на правораздавателната дейност, функционален имунитет на магистратите (съдии, прокурори и следователи), изключва възможността от тях да се търси наказателна и гражданска отговорност при осъществяването на съдебната власт- за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Наличието на този функционален имунитет, изключващ гражданската (деликтна, имуществена) отговорност на магистратите, обаче не изключва противоправността на действията и бездействията им, както и не представлява пречка за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД на Прокуратурата. В този смисъл още решение № 50051 от 12.06.2024 г. по гр. д. № 1822/2022 г. на ВКС, II-ро г. о., съгласно което функционалният имунитет на отделните прокурори, уреден в чл. 132 от Конституцията на РБ, не изключва отговорността на държавата за вреди, когато те са в причинна връзка с неизпълнение на задължения, вменени със закон.

Воден от изложеното, настоящият съдебен състав на ВКС намира въззивното определение, в частта му досежно исковете по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД против Прокуратурата на РБ, за постановено в противоречие с установената практика на ВКС, което налага допускането му до касационно обжалване в приложното поле на поддържаната хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По основателността на жалбата съдът съобразява следното:

Процесуалната легитимация се определя от твърдението в исковата молба, а материалноправната - от материалното правоотношение, което се установява със съдебното решение. В настоящия случай ищцата обосновава пасивната процесуална легитимация на Прокуратурата на РБ с твърдението, че е претърпяла вреди от служебни действия на прокурор при Районната прокуратура - Б.. Съобразно изложеното в исковата молба, обидните внушения и изрази са отправени от прокурор, осъществяващ функцията по обвинението, по време на открито съдебно заседание по н. о. х. д. № 1092/2018 г. по описа на Бургаския районен съд, в което ищцата е участвала в качеството ѝ на упълномощен защитник на подсъдимото лице. В пряка връзка с този случай се сочи, че прокурорът е подал и неоснователен сигнал до Адвокатската колегия - Б. за ангажиране на дисциплинарната отговорност на ищцата като адвокат. Освен това, при преглед на представените към исковата молба доказателства, се установява, че конфликтът между прокурор и адвокат в съдебната зала се е породил по време на разпит на свидетел, вследствие на направено възражение от адвоката за начина, по който прокурорът формулира въпросите си. Същият характер имат и действията по изготвяне на сигнала до адвокатската колегия, доколкото са пряко свързани със събитията от съдебното заседание, като се вземе предвид също така, че сигналът е изготвен на бланка на Районната прокуратура - Б. от името на Г. Ч. в качеството ѝ на прокурор. Така заявените от ищцата обстоятелства обосновават извод за наведени надлежни твърдения относно наличието на предпоставки за ангажиране отговорността на Прокуратурата за извършени увреждащи действия от неин служител, съставляващи извършване на възложена работа или пряко свързани с изпълнението на възложена работа по смисъла на дадените разяснения в Постановление № 9 от 28.12.1966 г. на Пленума на ВС. С това е обосновано наличието на положителните предпоставки за разглеждане на исковете срещу Прокуратурата на РБ по същество.

Ето защо определението на въззивния съд и потвърденото с него първоинстанционно определение следва да бъдат отменени в частта, с която исковата молба по исковете на В. В. срещу Прокуратурата на Република България е върната и производството в тази част е прекратено, а делото следва да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

С оглед изхода на спора по исковете срещу първата ответница и предвид заявеното искане, на адв. П. П. К., осъществил процесуално представителство при условията на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв, следва да се присъдят разноски съобразно правната и фактическа сложност на делото в размер на 600 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.