Определение № 2453 от 31.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 957/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата А. С. П., чрез адв.К. Т., срещу решение № 324 от 05.12.2024г. по възз.т.д. № 372/2024г. на Апелативен съд - Варна в частта, с която е потвърдено решение № 194/26.04.2024г. по т.д. № 265/2023г. на Окръжен съд - Варна за отхвърляне на предявения от А. С. П. против „УниКредит Булбанк“АД, [населено място], осъдителен иск, с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, за сумата за разликата над 562.98лв. до 41 221.95лв., представляваща надплатени лихви за периода 23.12.2015г.-10.02.2022г. в резултат от увеличаването на ГЛП по силата на нищожни клаузи на т.11.1.3. от договор за банков кредит № 762/05201/309 от 28.02.2008г. и нищожен анекс № 2 от 23.12.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на ИМ до окончателното изплащане, и са присъдени разноски в тежест на ищцата.

В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на решението в обжалваната част, поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, предл.1 и предл.2. Като не оспорва извода, че частичната нищожност на клаузата на т.11.1.3 на договора не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и фиксирана договорна надбавка, ищцата изразява несъгласие с извода за действителност на анекс № 2/23.12.2015г., с клаузата на чл.4 от който, след настъпилото драстичното намаляване на стойностите на БЛП в резултат на обективни икономически фактори, фиксираната надбавка е увеличена драстично/ с 300%/, като така банката си е гарантирала доходност, прехвърляйки отговорността от намаляването на индекса Sofibor върху потребителя, заблуждавайки го, че му предоставя по-изгодни условия. Според ищцата нищожността на чл.4 от Анекс № 2 се основава на множество императивни норми за защита на потребителя. Изтъква, че посочената клауза противоречи на множество нормативни актове – ЗЗП, ЗЗД и Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители. Като обобщение ищцата поддържа, че искът е следвало да се уважи, като се възприеме вариант № 7 от заключението на ССЕ от 18.02.2024г. По тези съображения искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване на иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД в пълния предявен размер.

С приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, са формулирани следните въпроси:

1. Следва ли съдът да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички въведени твърдения и възражения на страните за неравноправен характер на клаузи от потребителски договор? По този въпрос са въведени основанията за допускане на обжалване едновременно по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.

Допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е обоснована с доводи, че съдът само формално е обсъдил приетите за относими факти и доказателства относно спорните във въззивното производство въпроси, но не се е произнесъл относно неравноправния характер на анекс № 2 и на изрично посочената клауза на чл.4 от него по направените възражения в ИМ и в уточнителната молба, вх.№ 13 094/29.05.2023г. Ищцата намира, че даденото разрешение по въпроса е в отклонение от ТР № 1/2013г. на ОСГТК, т.19 ТР № 1/2000г. на ОСГК и цитирани решения, постановени по чл.290 ГПК, на състави от ТК.

Допълнителното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е обосновано с доводи, че е налице противоречие с решение от 25.11.2020г. по дело С-269/2019г. на СЕС.

2. При договорен променлив лихвен процент/ ясно дефиниран от договора в две компоненти/ и нищожност на клаузата относно промяната на една от компонентите, следва ли да се начислява ГЛП в размер на първоначално посочения в договора за целия период на действие, като се съобрази изменението на всяка една от компонентите не само в полза на банката, а и в полза на потребителя? Ищцата намира, че въпросът е от значение за развитие на правото, тъй като по него липсва трайно установена и последователна практика. Същевременно въвежда допълнителните основания по т.1 и по т.2 с доводи за отклонение на въззивния акт от решение от 12.12.2024г. по дело С-300/2023г. на СЕС.

3. Неравноправни ли са клаузите в договорите, които не са индивидуално договорени, ако в нарушение на изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравноправност между произтичащите от договора права и задължения на страните? По този въпрос са въведени основанията за допускане на обжалване едновременно по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК с позоваване на решение № 295/22.02.2019г. по т.д.№ 3539/2015г., II т.о., решение № 294/27.03.2019г. по т.д.№ 1599/2017г., II т.о., решение № 314/29.07.2019г. по т.д.№ 1766/2016г., II т.о., решение № 147/15.06.2021г. по т.д.№ 1695/2019г., I т.о., както и решение от 15 юни 2023г. по дело С-520/21.

4. Следва ли съдът да издири и приложи императивна правна норма, когато са наведени твърдения за неравноправен характер на клауза от потребителски договор? В случай, че съдът не е длъжен, то следва ли да даде указания за това? При липса на методика за изчисление в приетата ССчЕ, следва ли въззивният съд повторно и/или служебно да зназначи ССчЕ? По този въпрос са въведени основанията за допускане на обжалване едновременно по т.1, 2 и 3 на чл.280, ал.1 ГПК.

С писмен отговор насрещната страна, „УниKредит Булбанк“АД, [населено място], чрез адв.Й. С. и адв.С. Ш., оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира за присъждане на разноски за подаване на отговора на касационната жалба.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Производството по делото е образувано по предявения от А. П. против „УниКредит Булбанк“ АД осъдителен иск, с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, за сума в размер на 41 221.95лв., представляваща надплатени лихви за периода 23.12.2015г.-10.02.2022г. в резултат от увеличаването на ГЛП по силата на нищожни, като неравноправни, клаузи на т.11.1.3. от договор за банков кредит № 762/05201/309 от 28.02.2008г., предвиждаща възможност за банката за едностранно изменение на ГЛП, и изцяло нищожен анекс № 2 от 23.12.2015г. С първоинстанционното решение искът е изцяло отхвърлен, тъй като въз основа на доказателствата по делото е прието, че предназначението на предоставения кредит не е за задоволяване на лични нужди на ищцата, а е във връзка с търговската й дейност като съдружник в дружества по ЗЗД и е с цел довършване на сградата, в която един от обектите има статут на магазин, което изключва личен интерес, поради което е направен извод, че по отношение на процесния договор е неприложим ЗЗП. Същевременно първоинстанционният съд е приел, че процесният договор не попада в приложното поле на действащия към момента на сключването му ЗПК/ обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006г., в сила от 1.10.2006г., отм., бр. 18 от 5.03.2010г., в сила от 12.05.2010г./, тъй като договорът е на стойност, надхвърляща прага от 40 000лв. по чл.3, ал.3, т.5 от ЗПК/отм./

Сезиран с въззивна жалба на ищцата, въззивният състав е приел, че по сключените с ответната банка договор за банков кредит от 28.02.2008г. и анекс № 2 от 23.12.2015г. ищцата А. П. има качеството на потребител по см. на ЗЗП, поради което може да се ползва от защитата по ЗЗП, което й дава правото да претендира нищожност на клаузи от договора за кредит и на анекса, поради неравноправност по Глава VI на ЗЗП, който имплементира Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителски договори/ § 13а, т.9 от ЗЗП/. Приемайки за основателен релевирания от ищцата довод за нищожност на клаузата на т.11.1.3. от договора за кредит, въззивният състав е намерил, че това не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от базов лихвен процент с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка. Произнасяйки се по доводите на ищцата за нищожност на клаузата на § 7 от анекс № 2, въззивният съд е приел, че същата е нищожна, тъй като поставя страните в неравноправно положение и няма данни да е индивидуално уговорена, съответно въз основа на показанията на св.И. И. е приел, че ищцата е подписала анекса при условия, които не са й дали възможност да се запознае подробно със съдържанието му, поради което § 7 от анекс № 2 е нищожен на осн. чл.146 ЗЗП. Съставът на апелативния съд е приел, че и клаузата на т.5.8. от анекс № 2 е нищожна, но на осн. чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗП, поради противоречие със закона, тъй като предвижда възможност за анатоцизъм. Въззивният състав е намерил обаче за неоснователен доводът на ищцата, че анекс № 2 е нищожен, поради нарушение на ЗПК, приемайки, че ЗПК е неприложим, тъй като, съгласно чл.4, ал.1, т.2 ЗПК, разпоредбите му не са прилагат за договори за кредит, които са обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот. Счел е, че нищожността на § 7 и т.5.8. от анекс № 2 не обуславя нищожност на целия анекс № 2, позовавайки се на чл.146, ал.5 ЗЗП и чл.26, ал.4 ЗЗД и приемайки, че анекс № 2 може да се прилага и без нищожните договорни клаузи. По предявената осъдителната претенция, с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, с предмет надвнесена възнаградителна лихва само за периода от сключването на анекс № 2 на 23.12.2015г. до 10.02.2022г. съставът на апелативния съд е установил въз основа на заключението на ССЕ в първоинстанционното производство /т.8.2. от същото /, че разликата между платената от ищцата и дължимата лихва за целия исков период, определена на база лихвен процент, представляващ сбор от Софибор, респ. заменилия го ОДИ, считано от 01.07.2018г., откогато индексът Софибор престава да бъде публикуван, плюс фиксирана договорна надбавка 6.081 %, съгласно анекс № 2, е в размер на 782.09лв. По релевираното от ответника възражение е приел, че е погасено по давност вземането за недължимо платени лихви за период повече от 5 години преди завеждане на делото и въз основа на заключението на ССЕ/ т.8.4./ е определил непогасената по давност разлика между платената и дължима лихва за периода 12.05.2018г.-10.02.2022г. – 562.98лв., в които рамки искът е уважен, а за разликата до предявения размер искът е отхвърлен.

По процесуалноправния въпрос № 1 общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е обоснована с доводи, че въззивният съд не се е произнесъл по направените в ИМ и в уточнителната молба, вх.№ 13094/29.05.2023г. доводи относно неравноправния характер на анекс № 2, конкретно на чл.4 от същия. От мотивите на въззивното решение не може да се направи извод за отклонение на даденото разрешение по въпроса от формираната съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като, очертавайки основанието на предявената осъдителна претенция по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, въззивният съд е съобразил и уточняващата молба. Правилността на направените изводи, че е налице нищожност само на отделни клаузи от анекс № 2/ § 7 и т.5.8./, но това не обуславя нищожност на целия анекс, е предмет на същинския касационен контрол, но е извън предмета на селективната фаза на касационното производство.

По въпрос № 1 отсъства и въведеното допълнително основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Посоченото от ищцата решение на СЕС е неотносимо, тъй като с него се дава тълкуване на чл.6, § 1 на Директива 93/13 относно правомощията на националния съд, когато констатира, че договор за кредит, сключен с потребител, не може да се изпълнява без неравноправните клаузи, обявяването на договора за недействителен би имало особено неблагоприятни последици за потребителя и не съществува никаква диспозитивна разпоредба на националното право, с която да замести неравноправната клауза.

Неоснователността на искането за допускане на обжалване по останалите въпроси произтича от липсата на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен с т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Въпроси № 2 и № 3 са израз на въведената и последователно поддържана теза на ищцата за нищожност на клаузата на анекс № 2 относно определяне на договорната надбавка в размер на 6.081%, поради което е приложима първоначално уговорения ГЛП, като сбор от първоначално уговорената надбавка от 2.073% и като се съобрази настъпилото намаление на променливия компонент Sofibor. Тези въпроси изискват проверка на правилността на направените изводи, а, както е изяснено в мотивите към т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.288 ГПК касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Въпрос № 4 относно задължението на съда да издири и приложи императивна правна норма при твърдения за неравноправен характер на клауза от потребителски договор, освен, че е неясно и твърде общо формулиран, не съответства на въведените касационни основания. В касационната жалба не е въведено оплакване, че тези задължения на въззивния съд не са изпълнени. Не съответства на поддържаното в касационната жалба, че предявената кондикционна претенция следва да се уважи въз основа на вариант № 7 от заключението на ССЕ по делото и втората част от въпроса относно задължението на съда да назначи служебно експертиза.

Не е обосновано от ищцата приложното поле на въведеното основание за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен, поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Не са въведени доводи, попадащи в някоя от изведените от практиката на касационния съд хипотези на очевидна неправилност, а въведените доводи са идентични с въведените касационни основания.

Поради изложеното, не следва да се допуска обжалване.

С оглед на този изход на ищцата не се дължат разноски. На ответника се присъждат направените разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в размер на 2960лв., доказани с представените договор за правна помощ и преводни нареждания.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: