Определение № 5135 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4495/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. Г. и М. Й. Г. чрез пълномощника й адвокат А. Р. против решение № 165 от 8.07.2025 г., постановено по гр. д. № 46 по описа за 2025 г. на Окръжен съд - Кюстендил, с което е потвърдено решение № 550 от 30.10.2024 г. по гр. д. № 217/2024 г. на Районен съд - Дупница за уважаване на предявения от А. А. Щ., С. Г. В. и Е. Г. П. против В. С. Г. и М. Й. Г. положителен установителен иск за собственост на 1/2 ид. ч. от земеделски имоти в землището на [населено място] с идентификатор ***, местност „В.“ с площ 1001.00 кв. м., с идентификатор ***, местност „К.“ с площ 1400.00 кв. м. и с идентификатор ***, местност „Н.“ с площ 967.00 кв. м., като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № 62, том I, рег. № 0808, дело № 58 от 2023 г., с който на 20.03.2023 г. В. С. Г. е признат за собственик на основание давност на ПИ с идентификатор ***. за размер от 1/2 ид. част и нотариален акт № 27, том II, рег.№ 3453, дело № 209 от 2013 г., с който на 21.12.2013 г. В. С. Г. е признат за собственик на основание наследство и давностно владение на имот № * /понастоящем ПИ с идентификатор ***/ и имот № * /понастоящем ПИ с идентификатор ***/ за размер от 1/2 ид. част. Отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал Е. Г. П. чрез пълномощника си адвокат Е. Я., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Окръжният съд е констатирал, че доводите във въззивната жалба са за неправилно кредитиране на показанията на посочените от ищците свидетели, които определят като неистински и злонамерени; относно извода, че ответниците не са манифестирали по надлежен начин намерението си своят идеалните части на ищците, като изтъкват, че става въпрос за неформално разделение на имоти между брат и сестра, във връзка с което приживе не са били налице каквито и да било конфликти и оспорвания, а претенции относно имотите били заявени едва след смъртта на Г. Щ. от сина му Е.; относно извода на съда, че правото на иск не е погасено по давност. Съдът е приел за установено, че съсобствеността на процесните имоти е възникнала по наследяване от П. П. Щ. (поч. на 27.03.1998 г.), като ищците са наследници на неговия син Г. П. Щ. (поч. на 06.12.2017 г.), а ответникът В. С. Г. е наследник на дъщеря му Й. П. Г. (починала на 14.11.2011 г.). Въззивният съд е препратил към мотивите на районния съд, на основание чл. 272 ГПК, като по този начин е възприел правния извод, че исковете за собственост не се погасяват по давност, тъй като правото на собственост не се губи с простото му неупражняване, а само ако друг го придобие или собственикът се откаже от него. Обсъдил е свидетелските показания и е счел, че от свидетелите на ответниците (Й. и Д.) не може да се установи владение за имотите в м. „В.“ и м. „Н.“, тъй като показанията им са твърде общи и схематични, не се подкрепят от останалите доказателства и от тях съдът не може да направи извод през кой период от време са стопанисвали имотите. Следва да се има предвид, че свидетелите Й. и Д. твърдят, че ответникът Г. е бил извън пределите на страната - в Америка - 5-10, а може би и повече години, от което обстоятелство съдът заключава, че същият не е могъл да осъществява владение върху имотите. Твърдението на свид. Й., че родителите на В. са обработвали имотите до 2015 г. - 2020 г. е невярно, доколкото от приложеното по делото Удостоверение за наследници на П. Щ. се установява, че Й. Г. е починала на 14.11.2011 г., а съпругът й С. Г. - на 03.12.2014 г. По отношение имота в м. „К.“ свидетелите сочат, че имотите в тази местност от години не се обработват, а съответно върху този имот и ответниците не са упражнявали фактическа власт. Същевременно никой от свидетелите не сочи, че ответниците са извършвали действия, с които да са демонстрирали пред ищците по категоричен начин намерението си да своят притежаваната от тях идеална част от наследствените имоти. Недоказано е твърдението, че между наследодателите на ищците и ответника В. Г. - Г. Щ. и Й. Г. е имало неформално разделение на имоти, доколкото данни за подобен факт липсват в целия доказателствен материал. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. С. Г. и М. Й. Г. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1) настъпила ли е преклузия за събиране на доказателства пред въззивната инстанция, след като информация за обстоятелствата, чието доказване се цели чрез тях е получена от страната след подаване на въззивната жалба (търсили са официална информация за пътуванията на св. Р. Д. и предстоя й в чужбина за процесния период и такава е била отказана); 2) изтекла ли е погасителна давност за предявяване на исковете по чл. 124 ГПК и кой е началния момент за броене на давностните срокове в конкретния казус – издаване на оспорения констативен нотариален акт или т. нар. узнаване за него 11 години по-късно, при положение, че регистрите са публични. Въпросите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е неотносим към данните по делото и изхода на спора. От една страна въззивният съд е формирал изводите си въз основа на показанията на свидетелите на ответниците Й. и Д., като е счел, че същите не установяват факти, от които да се направи извод за упражнявано в давностния срок владение. От друга страна твърдения, че информацията е получена след подаване на въззивната жалба, не са били заявени пред въззивния съд, поради което и същият не я е съобразявал при отказа да уважи искането за издаване на съдебно удостоверение като преклудирано. Същевременно евентуалното дискредитиране на показанията на св. Р. Д. (и дори и на другия свидетел на ищците) не би повлияло на изхода на спора с оглед на втория решаващ мотив на съда, а именно, че дори и ответниците да са упражнявали фактическа власт, давност в тяхна полза не е текла, тъй като липсват каквито и да било данни в доказателствения материал, че за демонстрирали на ищците/техния наследодател промяна в намерението и завладяване на правата им в съсобствеността. По отношение на втория въпрос следва да се отбележи, че липсва всякаква аргументация и напълно неясно е защо касаторите и техния процесуален представител считат, че при действащата нормативна уредба след измененията на Закона за давността от 1908 г. от ДВ, бр. 275 от 1950 г., отменен изцяло с действащите ЗЗД и ЗС, исковете за собственост се погасяват по давност. Подобна давност не е предвидена с позитивна правна норма на действащото законодателство, а двадесет годишната давност за погасяване на исковете за собственост, която е била предвидена по Закона за давността от 1908 г. е отменена още през 1950 г. Същевременно нормата на чл. 99 ЗС ясно посочва основанията за изгубване на правото на собственост – по волята на собственика да се откаже от това субективно право и ако друг го придобие. Тази нормативна уредба и нейното историческо развитие изключва тълкуване, че е налице непълнота на закона и възможност за прилагане по аналогия на правилата на погасителната давност по ЗЗД. Следователно като напълно хипотетичен и в пряко противоречие с действащото законодателство вторият въпрос не е основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на настоящото производство В. С. Г. и М. Й. Г. следва да възстановят на Е. Г. П. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 843.63 евро (равностойност на заплатеното на адвокат Я. възнаграждение от 1650 лв.) С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение