Определение № 50528 от 08.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1806/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на А. Д. А., Л. А. А. и И. А. С. срещу решение № 141 от 04.02.2022 г. по в.гр.д.№ 2715 от 2021 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, III състав, с което е потвърдено решение № 262462 от 12.08.2021 г. по гр.д.№ 9969 от 2019 г. на Варненски районен съд за отхвърляне на предявения от И. А. С. срещу Л. А. А., А. Д. А., С. М. Р. и И. П. Р. иск по чл.34 ЗС за допускане на съдебна делба върху недвижим имот, представляващ апартамент № ..., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] съставляващ самостоятелен обект с идентификатор ..... по кадастралната карта на града от 2008 г., с площ от 89,33 кв.м., състоящ се от три стаи, кухня, баня, тоалет, килер, пералня, коридор и два балкона, ведно с изба с площ от 3,84 кв.м., както и 1,2914 % ид.ч. от общите части на сградата.

В касационната си жалба А. Д. А. и Л. А. А. твърдят, че решението на Варненския окръжен съд е неправилно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Поставени са неясни правни въпроси, уточнени от настоящия състав на ВКС по следния начин:

1. Допустимо ли е след като веднъж наследството е прието на основание наследяване по закон, впоследствие да бъде прието на основание наследяване по завещание ? По този въпрос се сочи противоречие с определение № 174 от 11.04.2019 г. по гр.д.№ 2872 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички направени от страните доводи и възражения, когато във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д.№ 1245 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д.№ 674 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т.д.№ 3734 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д.№ 1544 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 60117 от 01.02.2022 г. по т.д.№ 667 от 2020 г. на ВКС, ТК, II т.о.

3. В кой момент се преклудира възражението за придобивна давност и длъжен ли е съдът да разпредели доказателствената тежест при направено такова възражение ? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 116 от 24.03.2011 г. по гр.д.№ 401 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 54 от 25.03.2014 г. по гр.д.№ 3066 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 147 от 08.05.2014 г. по гр.д.№ 5659 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 254 от 20.05.2019 г. по гр.д.№ 4863 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 19 от 05.02.2021 г. по гр.д.№ 1680 от 2020 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 105 от 06.07.2020 г. по гр.д.№ 2633 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

4. Допустимо ли е активната легитимация на страна да се установява и чрез установяване на обстоятелството, че друга страна е изгубила/ не е придобила вещно право, включително и предвид придобиването му от трето лице ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Касационната жалба на И. А. С. и изложението към нея са с идентично съдържание като това на подадената от А. Д. А. и Л. А. А. касационна жалба и изложението към нея.

В писмени отговори особеният представител на ответника И. П. Р. оспорва жалбите. Моли касационното обжалване на решението на окръжния съд да не бъде допускано. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Ответниците С. М. Р. и Г. П. Р. не вземат становище по жалбите.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационните жалби са допустими: подадени са от легитимирани лица, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови обжалваното решение за отхвърляне на предявения иск за делба, въззивният съд е приел за установено, че апартаментът, за който е предявен искът за делба, е бил собственост при условията на съпружеска имуществена общност на П. Р. и С. Р. /придобит от държавата по време на брака им с договор от 15.06.1988 г./. След смъртта на П. Р., настъпила на 15.11.2000 г., негови наследници са останали съпругата му С. Р. и двамата му синове И. Р. и Г. Р.. Тъй като обаче П. Р. е направил в полза на съпругата си С. Р. валидно саморъчно завещание от 22.08.2000 г. /в този смисъл заключението на приетата по делото съдебно-почеркова експертиза/, процесният апартамент е изключителна собственост на С. Р..

Поради това и тъй като съгласно чл.496, ал.2 ГПК публичната продан е деривативно придобивно основание, съдът е приел, че съделителите А. А. и Л. А. не са придобили 1/6 ид.ч. от процесния имот по силата на постановлението за възлагане от 02.11.2018 г., влязло в сила на 06.03.2019 г., по изп.дело № 20167120400645 по описа на ЧСИ И. С., което е било образувано за осъществяване на принудително изпълнение срещу сина на С. Р.- Г. Р.. Съответно права върху имота не е придобила и съделителката И. А. по силата на договора за дарение на 1/12 ид.ч. от апартамента, обективиран в нотариален акт № .... от 18.06.2019 г.

За неоснователно е прието възражението на съделителите И. А., А. А. и Л. А., че саморъчното завещание на П. Р. от 22.08.2000 г. не може да им се противопостави, тъй като е било обявено по реда на чл.27 ЗН и вписано много след влизане в сила на постановлението за възлагане по изпълнителното дело: саморъчното завещание на П. Р. е било обявено 20 години след откриване на наследството- с протокол от 20.10.2020 г., вписано е в съответните книги също през 2020 г., когато вече ответниците А. и Л. А. са придобили 1/6 ид.ч. от процесния апартамент по силата на постановлението за възлагане от 02.11.2018 г. Съдът е посочил, че завещанието има вещно-прехвърлително действие от момента на откриване на наследството, а не от момента на неговото обявяване или вписване. Според съда, предвиденото в чл.112, б.“и“ ЗС вписване на завещанията на недвижими имоти има само оповестително, но не и защитно действие- вписването е предвидено, за да узнаят наследниците по закон и трети лица за извършения от наследодателя акт на разпореждане с имуществото за след смъртта му, както и за намерението на бенефициера да се ползва от него, но не защитава правата, които третите лица са придобили от наследниците по закон преди вписване на завещанието. В случая не било приложимо и правилото на чл.113 ЗС, което касаело конкуренция между права, придобити от един и същ праводател, но не и конкуренция между права, придобити по наследяване, както е в случая.

Макар с оглед горните мотиви да не е било от значение за решаването на спора, съдът е изложил подробни мотиви и по неоснователността на възражението на ответниците за нищожност на публичната продан на основание чл.185, б.“б“ ЗЗД.

По възражението на А. А., Л. А. и И. А., че са придобили 1/6 ид.ч. от процесния апартамент по давност, като са го владяли лично и след присъединяване владението на наследника по закона и техен праводател Г. Р., въззивният съд е приел, че това възражение е недопустимо като преклудирано- защото било заявено след изтичане на срока по чл.266, ал.1, съответно чл.146, ал.3 ГПК и не се явявало нововъзникнало или новоузнато обстоятелство. Независимо от това съдът се е произнесъл и по основателността на възражението, като е приел, че не са представени каквито и да било доказателства за доказване на елементите на това придобивно основание, а именно: осъществяването на фактическа власт върху вещта /corpus/ и намерението за нейното своене /animus/, което намерение е следвало да бъде демонстрирано пред останалите съсобственици.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, обуславящ правилното решаване на делото е третият поставен от касаторите правен въпрос, доуточнен от съда както следва: В кой момент се преклудира възражението за придобиване по давност на идеална част от съсобствен имот в производството по съдебна делба, когато това възражение е заявено като защитно средство срещу направено в отговора на исковата молба твърдение на съделител- ответник по делбеното дело, че е изключителен собственик на делбения имот по завещание, което завещание обаче не е представено с отговора, а по-късно, и по което завещание съдът е дал срок на съделителите да заявят становище ?

Въпросът е относим към конкретното дело предвид на установеното по него, че възражението на И. А. за придобиване по давност на 1/12 ид.ч. от делбения имот е заявено като евентуално, след като съделителката С. Р. се е позовала на завещание на П. Р. от 22.08.2020 г., което завещание не е представено с отговора на исковата молба, а по-късно /за първото съдебно заседание/, не е прието като доказателство в това първо съдебно заседание, проведено на 11.11.2020 г. /прието е в заседанието, проведено на 20.01.2021 г./ и в същото заседание на 11.11.2020 г. съдът е дал срок на съделителите И. А. и А. А. да вземат становище по завещанието до следващото съдебно заседание, проведено на 20.01.2021 г.

Тъй като в посочената от касаторите практика на ВКС няма произнасяне по формулирания по-горе конкретен правен въпрос, касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение