Определение № 1198 от 14.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 34 269/22.12.2022 година, подадена от М. Х. Н. срещу част от решение № 1443/18.11.2022 година на Окръжен съд Пловдив, ІХ-ни състав, постановено по гр. д. № 2106/2022 година. С касационната жалба въззивно решение на Окръжен съд Пловдив се обжалва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260 372/20.06.2022 година на Районен съд Пловдив, гражданско отделение, ХІХ-ти състав, постановено по гр. д. № 9309/2020 година в частта му, която са отхвърлени предявените от М. Х. Н. срещу Н. А. Ф. искове с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на суми в общ размер от 15 860.90 лева представляваща половината от общия размер на извършени от него плащания за периода от 01.04.2015 година до 31.07.2020 година по договор за ипотечен кредит от 17.03.2015 година, сключен с „Алианц Банк България“ АД [населено място]. В подадената от М. Х. Н. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от М. Х. Н. срещу Н. А. Ф. искове с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Х. Н. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд П. по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответницата по касационната жалба Н. А. Ф. е подала отговор на същата с вх. № 3269/31.01.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1443/18.11.2022 година на Окръжен съд Пловдив, ІХ-ни състав, постановено по гр. д. № 2106/2022 година в оспорваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане същата да бъде оставена без уважения, а въззивното решение да бъде потвърдено в обжалваната с нея част. М. Х. Н. е бил уведомен за обжалваното решение на 28.11.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 24 269/22.12.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че М. Х. Н. бил предявил иск по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД против Н. А. Ф. за присъждане на посочените по-горе суми, представляващи половината от заплатените изцяло от него до момента суми по сключени с „Алианц Банк България“ АД [населено място] договор за ипотечен договор, по който Ф. била страна като съдлъжник заедно с него. В обстоятелствената част на исковата молба били изложени фактически обстоятелства, които не се оспорвали от Н. А. Ф., а именно, че първоначално М. Х. Н. бил сключил на 21.03.2007 година с кредитора „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] ипотечен кредит в размер на 38 500.00 €, с цел финансиране закупуването на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с ИД № 56784.517.221.1.47 по КК на П., 1/22 идеална част от който бил прехвърлен впоследствие на Н. А. Ф. въз основа възмезден договор за продажба от 10.04.2007 година, обективирана в нотариален акт №113, том ІІ, рег. № 1286, дело № 313/2007 година на С. Й.-нотариус район на действие района на Районен съд Пловдив, вписана под № 131 в регистъра на НК, като продажната цена на имота 18 000.00 лева. След това и двете страни били сключили договор за ипотечен кредит с „Алианц Банк България“ АД [населено място] № 41974/17.032015 година, обезпечен с договорна ипотека върху посочения имот, с размер на кредита 61 000.00 лева, чиято цел била пълно погасяване на договора за банков кредит от 21.03.2007 година, сключен с „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], задълженията по който били обезпечени с ипотека върху посочения недвижим имот, представляващ самостоятелна сграда в сграда с ИД № 56784.517.221.1.47 по КК на П.; От заключението на допуснатата и изслушана съдебно-икономическа експертиза с вещо лице Мима П. М., се установявало, че размерът на погасителните вноски, направени по кредита по договор за ипотечен кредит от 17.03.2015 година с превод по банкова сметка с титуляр на сметката/платец на сумите М. Х. Н. за периода 01.04.2015 година до 31.07.2020 година, подробно описани по дати, стойност и вид на задълженията в таблична част на заключението, общо за периода били в размер на–31 237.68 лева. В хода на процеса становището на Н. А. Ф. било основано и на твърдението, че уговорките за този договор били да бъде сключен с цел погасяване на старото задължение на М. Х. Н. към „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] като сумата по него била отишла за погасяване изцяло на старото задължение и част от него за жилището, което страните били придобили, както и за това, че Ф. била мотивирана да участва в процесния договор като съдлъжник с цел обезпечаване на кредита. По този процесен ипотечен кредит насрещното поддържано становище на М. Х. Н. било заявено обстоятелството, че с част от този кредит действително са били погасявани задълженията по стария кредит, сключен с „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], като остатъкът бил преоформен с новия ипотечен кредит към „Алианц Банк България“ АД [населено място]. Така безспорно се било установило между страните, че независимо от това, че договора за ипотечен кредит с „Алианц Банк България“ АД [населено място] № 41974/17.032015 година бил сключен от двете страни по делото като солидарни длъжници, средствата, получени от него по сметка с титуляр М. Х. Н., били разходвани за погасяване на останала непогасена част от предходен договор за кредит от 21.03.2007г., така както това било определено в съдържанието на процесния договор за ипотечен кредит от 17.03.2015 година, характеризиращ го като целеви кредит за рефинансиране, обезпечен с договорна ипотека върху имота. В този смисъл като правилни се възприемали фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд в насока ангажиращата и за двете страни по договора солидарна отговорност като солидарни длъжници спрямо кредитора по договора на основание чл. 127, ал. 1 ЗЗД. Правилно било прието също така и, че въведената от закона оборима презумпция за равните дялове между солидарните длъжници била оборена, тъй като безспорно било установено, въз основа на изявленията на страните в процеса, кореспондиращи на съдържанието на представения договор за ипотечен кредит от 17.03.2015 година., че във вътрешните отношения се установявало друго, а именно поемането на общо задължение от страните като солидарни длъжници спрямо кредитора по договора за ипотечен кредит, но кредитът бил получен изцяло от М. Х. Н. и бил за погасяване на старо задължение на същия по предходен договор за кредит, макар и последният да бил с цел финансиране придобиването на недвижим имот, по отношение на който обаче Н. А. Ф. се явявала съсобственик въз основа на възмездна сделка с договорена продажна цена по нея. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Х. Н. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това следва ли съдът да се занимава и основава изводите си върху въпрос, който ответникът не е повдигал и поставял в отговора на исковата си молба, в това число и когато се касае до възражение по смисъла на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД, респективно ако този въпрос не е поставян за разглеждане в доклада на съда?; за това с възражение по чл. 127, ал. 1 от ЗЗД, може ли въобще да се отрече солидарната отговорност, възникнала по силата на сключен договор, или с такова възражение за наличие на „друго в отношенията“ по ал. 1 на текста на чл. 127 от ЗЗД, ответникът цели единствено да обори равенството на дяловете при солидарната отговорност, между съдлъжниците, а не да отрече самата солидарна отговорност?; за това при сключен изцяло нов договор, при който по силата на този договор възниква солидарна отговорност, относим ли е към иска предявен от единия солидарен длъжник по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД, въпросът за какво са били предназначени и изразходвани средствата по този кредит, при положение, че страните не са имали граждански брак, т. е. не са били съпрузи?; за това към кой момент е солидарната отговорност-към момента на възникването на дълга или към момента на неговото погасяване? и за това дали със сключването на договора с „Алианц Банк България“ АД [населено място] е възникнало едно ново правоотношение, между други страни, към друг кредитор, като се поема едно ново задължение, чието погасяване е при нови кредитни условия?. По отношение на последният от така поставените въпроси М. Х. Н. твърди противоречие между възприетото във въззивното решение и решение № 279/26.11.2018 година, постановено по гр. д. № 4694/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В последното е прието, че когато едни и същи длъжници са поели солидарни задължения по различни договори за банков кредит, като с получените средства от единия са погасили част от солидарното си задължение по другия, не е необходимо да бъдат погасени всички техни общо поети солидарни задължения, за да възникне право на регрес по чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД за съдлъжника, платил в повече. Касае се за случай, в който солидарните длъжници по новия кредит а такива и по стария, който изцяло или отчасти се погасява с новия, какъвто настоящия случай не е. Поради това посоченото решение на ВКС не може да обоснове противоречие между него и въззивното решение на Окръжен съд Пловдив, което да послужи като основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наред с това въззивният съд не е приемал, че сключеният с „Алианц Банк България“ АД [населено място] договор за ипотечен кредит с „Алианц Банк България“ АД [населено място] № 41974/17.032015 година не води до възникване на ново правоотношение, между посочените страни, като въз основа на него не възниква ново задължение, което подлежи на изпълнение при посочените в договора условия. В случая посочените в договора условия са за погасяване на задължението по отношение на кредитора, но не са определящи за вътрешните отношения между солидарните длъжници. Поемането на солидарно задължение може да стане както по силата на закона, така и по силата на съглашение. И в двата случая солидарността е към кредитора, като сключения с последния договор не се отразява върху вътрешните отношения между солидарните длъжници. Възможни са и случаи, при които платилия длъжник няма регресно вземане към другия, като например към поръчителя, към встъпилия по реда на чл. 101 от ЗЗД в дълга съдлъжник, когато встъпването е по инициатива на кредитора и е обосновано със съществуващи между него и встъпващия правоотношения и други. Самите отношения между солидарните длъжници и кредитора от една страна са различни от вътрешните отношения между самите солидарни длъжници. Четвъртият от поставените от М. Х. Н., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК ,правни въпроси не обосновава допускането на обжалваното решение на Окръжен съд Пловдив до касационен контрол. Въззивният съд не е приемал, че предявеният иск по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД е неоснователен поради това, че солидарната отговорност не е възникнала към момента на възникване на дълга или не е била налице към момента на извършване на плащането. Съдебният състав на Окръжен съд Пловдив е приел, че Н. А. Ф. е солидарен длъжник, заедно с М. Х. Н., по договор за ипотечен кредит с „Алианц Банк България“ АД [населено място] № 41974/17.032015 година, към банката, като това е било през цялото време на действие на договора. Отхвърлянето на иска е поради това, че сумата по кредита е била използвана от Н. за погасяване на негово лично задължение, по което Ф. е ипотекарен длъжник, но не и солидарен такъв, а същевременно поемането на солидарно задължение от нея по втория договор от 2015 година е било с обезпечителен характер. Вторият и третият от поставените от М. Х. Н. правни въпроси също не обосновават допускането на въззивното решение на Окръжен съд Пловдив в касационно обжалване. Законът урежда активната и пасивната солидарност, като в първия случай са налице множество кредитори, като изпълнението от страна на длъжника на един от тях погасява задължението му, а във втория множество длъжници, като изпълнението на който и да е от тях погасява задължението на всички. Законът урежда отношенията между тези две групи страни в правоотношението, като вътрешните отношения във всяка една от тях се уреждан отделно, било от закона, било от съглашение. Поради това, както се посочи по-горе, е възможно да възникнат случаи, при които платилия солидарен длъжник да няма регресно право, за платеното в повече, спрямо другия солидарен длъжник, когато такова не произтича от техните вътрешни правоотношения. Наред с това в чл. 127, ал. 1 от ЗЗД законът установява, че солидарните длъжници дължат по-равно, доколкото от отношенията между тях не следва друго. Тази разпоредба не се отнася до изпълнението на задължението към кредитора, а за вътрешните отношения между самите солидарни длъжници. Поради това е възможно в тези отношения да възникне ситуация, при която един от солидарните длъжници да не дължи на другия, съответна част от платеното. Във връзка с тези вътрешни отношения трябва да бъдат преценявани всички релевантни за отношенията между страните обстоятелства, включително и това, кой от тях се е възползвал от предоставената в заем сума. Първият въпрос също не обосновава допускането на решението на Окръжен съд Пловдив до касационно обжалване, тъй като съдът е разгледал съществуващите между страните по делото вътрешни правоотношения по договора за ипотечен кредит с „Алианц Банк България“ АД [населено място] № 41974/17.032015 година, въз основа на наведените от страните обстоятелства, а самият М. Х. Н. е посочил, в обстоятелствената част на исковата молба, за какво е била използвана сумата по кредита. В този случай съдът не може да пренебрегне това твърдение, ако същото не противоречи на останалите събрани по делото доказателства. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1443/18.11.2022 година на Окръжен съд Пловдив, ІХ-ни състав, постановено по гр. д. № 2106/2022 година по подадената против него от М. Х. Н. а, касационна жалба с вх. № 34 269/22.12.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение