Определение № 60242 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 592/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Г. И. и В. Я. В., чрез адв. Д. П., АК – Варна, против решение № 260062 от 10. 12. 2020 г. по гр. д. № 414/2020 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260157 от 21. 07. 2020 г. по гр. д. № 2223/2019 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторите Р. Г. И. и В. Я. В. против Община – Варна отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено между страните по делото, че Община – Варна не е собственик на поземлен имот с идентификатор ... по кадастралната карта на [населено място], селищно образувание „З.“, с площ от 2393 кв.м.

Твърди се неправилност на решението, поради необоснованост на фактическите изводи, противоречие с чл. 19 и чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, чл. 79, ал. 1 ЗС, пар. 1 ЗД ЗС и допуснати съществени процесуални нарушения (на чл. 235 и 236 ГПК), изразяващи се в необсъждане на събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, както и на доводите и възраженията на страните. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Ответната страна по касационната жалба – Община Варна не изразява становище по същата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

За да потвърди обжалваното решение, с което е отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, съставът на въззивния съд е приел за установено от фактическа страна, че по изработения, но неприет кадастрален план от 1960 г. процесният имот е съставлявал част от имот пл. № ..., с площ от 6642 кв.м., записан като държавен – „кариера за пясък“. По одобрен през 1979 г. кадастрален план в границите на процесния имот са записани имоти с планоснимачни номера ..., ..., ... и ..., като първите три са записани като предоставени за ползване на Б. П. (им. 3237), Й. Б. (им. 3236) и П. С. Г. (им. 3291), със служебни бележки от предприятия, а за им. ... е посочено, че е с неидентифициран собственик. През 2000 г. имотът е включен в ОСП на селищно образувание „З.“. През 2002 г. е одобрен ПНИ по пар. 4к ЗСПЗЗ, по който процесният имот е нанесен като новообразуван имот пл. № ..., собственост на Община – Варна, съставляващ част от стар имот с пл. № ... по плана от 1960 г., записан в разписния лист като неидентифицирана собственост. През 2008 г. процесният имот е нанесен в кадастралната карта като имот с идентификатор ..., с площ от 2393 кв.м., записан в кадастралните регистри като собственост на Община-Варна. Имотът попада в околовръстния полигон на СО „З.“, определен с решение на ОбС – Варна на основание пар. 4, ал. 2 ЗСПЗЗ. През 2011 г. е одобрен план за улична регулация на СО „З.“. Към влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът е имал земеделски характер, но от включването му през 2000 г. в околовръстния строителен полигон на селищно образувание „З.“ с решение № 322-4/29. 05. 2000 на ОбС – Варна за одобряване на околовръстните полигони и създаване на нови селищни образувания, е в урбанизирана територия. Не е актуван като държавен, няма писмени доказателства за включването му в ТКЗС или ДЗС, по отношение на него няма предявени реституционни претенции. Описаните обстоятелства са приети за установени въз основа на заключението на СТЕ, устните разяснения на вещото лице, данните за извършена от последното справка в електронния регистър в отдел „З.“ при Община-Варна, таблица за разпределение на кадастралните единици от стария план между ползвателите по новия план и извлечение от графичната част на плана, касаеща процесния имот, писмо от областния управител на Област - Варна.

От правна страна искът е приет за неоснователен. Прието е, че към влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът е имал характер на земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ и е запазил този си характер до 2000 г., когато е бил включен в ОСП на с.о. „З.“, [населено място]. Съставлявал е част от стар имот пл. № ..., в чиито граници към 1975 г. са били включени имоти, предоставяни за ползване от организации на физически лица. Не е бил част от кариера (както е отразено в неприетия кадастрален план от 1960 г.), в който смисъл е и констатацията на вещото лице за фактическото състояние на имота. Като земеделски, имотът е подлежал на възстановяване, на осн. чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, но не е заявен за реституция от физически или юридически лица, няма подадени заявления от лица, на които е било предоставено правото на ползване с актове по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, за придобиване правото на собственост върху имота по реда на пар. 4а-4к ЗСПЗЗ, няма издадени заповеди по пар. 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ. Прието е, че с влизане в сила на плана на новообразуваните имоти процесният имот е станал общинска собственост на основание изричната разпоредба на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ и актуван като общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС. По отношение на него е приложим въведеният с пар. 1 ДР ЗДЗС мораториум, спиращ течението на придобивния давностен срок до 31. 12. 2022 г., поради което към предявяване на иска (31. 10. 2019 г.) е било невъзможно придобиването му по давност от ищците, чрез упражнявано от 2005 г. до 31. 10. 2019 г. (предявяване на иска) владение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Включват ли се в остатъчния фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ земеделските земи, за които липсват писмени доказателства да са били обобществени и да подлежат на възстановяване.

2. Може ли правото на ползване да се предоставя на граждани не с решение на ИК на ОНС или това може да става със служебни бележки, издавани от предприятия.

3. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона.

Твърди се, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с решение № 121 от 2. 08. 2010 г. по гр. д. № 393/2009 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 249 от 4. 07. 2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 109 от 25. 05. 2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. на ВКС, 1 г.о.,решение № 488 от 19. 12. 2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г. на ВКС, 1 г.о., а третият – в противоречие с решение № 24 от 28. 01. 2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 422 от 3. 06. 2010 г. по гр. д. № 805/2009 г. на ВКС, 1 г.о. и решение № 149 от 3. 07. 2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, 3 г.о.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос.

В мотивите към въззивното решение е прието, че по отношение на общината се е осъществило заявеното от същата основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, а не придобивното основание по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. Първоинстанционният съд също е достигнал до извода, че общината е придобила собствеността на основание чл. 25, ал. 1 ГПК. Въпросът е свързан с тълкуването и прилагането на чл. 19 ЗСПЗЗ и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на предявения отрицателен установителен иск за собственост.

На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ на възстановяване по ЗСПЗЗ подлежат земеделски земи, притежавани към образуване на ТКЗС или ДЗС, независимо дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организация. В този смисъл, включването на имота в ТКЗС, ДЗС или образувани въз основа на тях селскостопански организации и установяване на кооперативно земеползване върху същия не е сред условията, предпоставящи приложимостта на ЗСПЗЗ.

На следващо място, въпросът въобще не е обсъждан в посочените от жалбоподателите решения на ВКС. Решенията не съдържат извод, според който във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ или по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ се включват само земеделските земи, за които има писмени доказателства за обобществяването им. Така, в решение № 121 от 2. 08. 2010 г. по гр. д. № 393/2009 г. на ВКС, 1 г.о. е обсъждан въпросът за конкуренция между правото на ползвателите да придобият, по реда на пар. 4а – пар. 4 к ПЗР ЗСПЗЗ, собствеността върху предоставените им за ползване имоти, и правото на лицата по чл. 10 ЗСПЗЗ да реституират собствеността върху земеделските имоти, притежавани от тях или наследодателите им към образуване на ТКЗС, и предоставени за ползване с акт по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, вр. пар. 63 ПЗР на ПМС № 456/1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ. В решение № 249 от 4. 07. 2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 109 от 25. 05. 2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. на ВКС, 1 г.о, и решение № 488 от 19. 12. 2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г. на ВКС, 1 г.о., е обсъждан въпросът подлежи ли на възстановяване по ЗСПЗЗ дворно място, намиращо се извън регулация и могло ли е то да бъде придобито по давност. Прието е, че не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Има случаи, при които части от едно населено място, застроени с жилищни и селскостопански сгради, или пък ползвани като дворни места, остават извън регулационния план или пък биват изключени от него по силата на ПМС № 216/61 г., но запазват селищния си характер, не са включени в блок на ТКЗС, не са причислени към ДПФ, не са били отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места и тези лица са могли да запазят собствеността си върху тях. Такива земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, поради което не могат да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ, за тях не се прилага разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗСПЗЗ, и могат да бъдат придобивани по давност.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос. Същият е свързан с тълкуването и прилагането на пар. 4, ал. 1 ЗСПЗЗ и пар. 63 ПЗР на ПМС № 456/1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ и би бил от значение при заявени права от ползватели по пар. 4а и 4б ПЗР ЗСПЗЗ. В случая ищците се позовават на придобивна давност, като твърдят да са установили владение върху имота през 2005 г. А и в нито едно от цитираните решения не е прието, че право на ползване може да се предоставя само с решение на ИК на ОНС. Отделен е въпросът, че удостоверенията, съотв. служебните бележки, не обективират волеизявление за предоставяне право на ползване, а само удостоверяват предоставянето на имота за ползване и основанието за това.

Третият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, включително и с посочените от жалбоподателите актове: решение № 24 от 28. 01. 2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 422 от 3. 06. 2010 г. по гр. д. № 805/2009 г. на ВКС, 1 г.о. и решение № 149 от 3. 07. 2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, 3 г.о. Въззивният съд, като инстанция, разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, с правомощията на въззивната инстанция, задължаващи я да разгледа и реши материалноправния спор само въз основа на посочените в жалбата основания за неправилност на първоинстанционното решение (не да извършва пълна проверка за правилността му), както и с указанията по приложението на чл. 269 ГПК, дадени с ТР № 1/2013 г., е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал възраженията и доводите на страните и е отразил изводите си в мотивите към решението, в съответствие с изискванията на чл. 235 и чл. 236 ГПК. Оплакването за необоснованост на фактическите изводи представлява касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и обсъждането му в производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недопустимо.

С оглед на горното, не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Община – Варна не претендира присъждане на разноски, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение