Определение № 427 от 01.08.2019 г. на ВКС по т. д. № 62/2019 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Юробанк България“ АД, [населено място], срещу решение №92 от 18.05.2017г. по т.д. №105/2017г. на Русенски окръжен съд, ТО и срещу решение от 06.12.2017г. по същото дело, с което са оставени без уважение молбите му по чл.247, чл.250 и чл.251 от ГПК за поправка на явна фактическа грешка, допълване и тълкуване на решение №92 от 18.05.2017г. С решение №92 от 18.05.2017г. по т.д. №105/2017г. на Русенски окръжен съд, ТО е потвърдено решение №1685 от 30.12.2016г. по гр.д.№5989/2015г. по описа на Русенски районен съд, с което е признато за установено, че клаузите на чл.3, ал.1 и ал.5, чл.6, ал.2 и чл.22 ал.1 и ал.2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31880/18.12.2007г., са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.146, ал.1 във вр. с чл.143 от ЗЗД, като неравноправни и банката е осъдена да заплати на Б. Л. К. на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД сумите от 5 871,35 лв. и 3 577,66 швейцарски франка, заплатени при начална липса на основание през периода 16.10.2010г. – 06.10.2015г., представляваща разликата между сбора на първоначално уговорения размер и на заплатения размер на месечните вноски, ведно със законната лихва върху тях, считано от 07.10.2015г. до окончателното плащане, както и 2 976,62лв. разноски по делото. Касаторът оспорва допустимостта и законосъобразността на решение №92 от 18.05.2017г., като твърди, че същото е постановено при противоречие с приетите по делото доказателства и приложимите законови разпоредби. Поддържа, че съдът не е установил наличието на кумулативно дадените в закона предпоставки за обявяване на клаузите в договора за кредит за неравноправни, по смисъла на чл.146 ал.1 вр. с чл.143 от ЗЗП. Излага несъгласие с изводите на решаващия въззивен състав, че договорните клаузи не са индивидуално уговорени, по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП. Според касатора фактът, че ищецът не се е възползвал от гарантираната му от закона възможност да изрази становище по договорните клаузи, да отправи предложения и искания за промени и дори да изрази несъгласие с тях, не означава, че е бил лишен от възможност да го направи. Касаторът твърди, че с така предявените искови претенции се цели косвено съдът да променя постигнатата между страните обща воля и съгласие, без да са налице изрично предвидените законови хипотези в нормите на чл.299 от ТЗ, чл.300 от ТЗ, чл. 307 от ТЗ и т.н. От нормата на чл.20а от ЗЗД, според който договорът има силата на закон за тези, които са го сключили, обосновава довода си, че след като ищците са се съгласили да заплащат на банката месечните анюитетни вноски в швейцарски франкове, това е валутата, която те дължат за целия срок на действие на договора или докато същият не бъде изменен. Подчертава, че банката е изпълнила задължението си по чл.59 от ЗКИ за ясно и разбираемо формулиране на условията по кредита, както и че уговорка за определяне на годишния лихвен процент по кредита, чрез няколко компонента, единият от които е променлива величина / в случая базовия лихвен процент (БЛП) / не е в противоречие с нормата на чл.58, ал.2 от ЗКИ. Посочва, че с прогласяване нищожността на чл.3, ал.1 от договора чрез съдебното решение се трансформира характерът на сделката от договор за кредит по ТЗ в договор за безлихвен паричен заем по ЗЗД, без да са налице изрично предвидените законови хипотези в нормите на чл.299 от ТЗ, чл.300 от ТЗ, чл.307 от ТЗ и т.н., което е довело до нарушение на разпоредбата чл.430 ал.2 от ТЗ. С аргумент, че е невъзможно да се предскаже движението на валутния или който и да е пазар, обосновава довода, че рискът от промяна на курса е равномерно разпределен между двете страни, което изключва „значителното” неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение и съответно един от кумулативно дадените елементи на чл.143 от ЗЗП. Позовава се на съдебна практика от различни по степен български съдилища, както и на практика на Съда на Европейския съюз, съгласно която уговарянето на задължения за плащане на парични суми във валута, различна от лева, не е порок на договора. Претендира, че по отношение на банката като доставчик на финансова услуга са налице предпоставки за прилагането на изключенията на чл.144, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Счита, че клаузите на чл. 3 ал.5, чл. 6 ал.3, чл. 13, чл. 24 ал.1 и ал.2 от договора са с декларативен характер и искове за нищожността им са недопустими, по смисъла на чл.124 от ГПК във вр. с чл. 26 от ЗЗД и чл.143 от ЗЗП. По отношение на решението от 06.12.2017г., с което са оставени без уважение молбите му по чл.247, чл.250 и чл.251 от ГПК за поправка на явна фактическа грешка, допълване и тълкуване на решението от 18.05.2017г. също поддържа, че е неправилно и незаконосъобразно. Излага подробни аргументи за неправилност на извода на съда за необжалваемост постановеното по делото решение №92 от 18.05.2017г. Твърди също,че е налице непълнота на решение №92 от 18.05.2017г., тъй като с него първоинстанционният съд не се е произнесъл по всички негови възражения. Прави искане за присъждане на разноски по делото, както и евентуално възражение по чл.78, ал.5 от ГПК. Ответникът Б. Л. К. поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: По касационната жалба срещу решение №92 от 18.05.2017г. по т.д. №105/2017г. на Русенски окръжен съд, ТО: В изложението по чл.280 ал.1 от ГПК, касаторът се позовава на чл.280, ал.2 пр. трето от ГПК, излагайки следните съображения за очевидна неправилност на въззивното решение: 1/ изводите на съда не отговарят на действителното състояние на материалните отношения /обективната истина/, не следват от събраните доказателства; 2/ очевидно неправилен е изводът, че обявените за нищожни клаузи не са индивидуално уговорени, тъй като и в двете инстанции не се установява кредитополучателят да е бил лишен от възможността да влияе върху договорните клаузи; 3/очевидно неправилно съдът е приел, че с представеното от ищеца споразумение от 18.11.2016г., сключено между КЗП и банката се признават за нищожни посочените в споразумението клаузи в договора за кредит в швейцарски франкове, обезпечени с ипотека, като неравноправни; 4/очевидно неправилно съдът е кредитирал заключението на приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза и е приел, че процесните суми са получени от банката; 5/очевидно неправилно съдът е кредитирал изготвените по делото икономически експертизи, без да е извършен анализ на относимостта на формулираните от ищеца въпроси и адекватността им към процеса; 6/очевидно неправилно е становището на съда, че процесните клаузи не са индивидуално уговорени; 7/очевидно неправилно и необосновано съдът е приел, че в конкретния случай приложение следва да намери общата петгодишна давност, а не специалната тригодишна; 8/ очевидно неправилно съдът не е обсъдил, че с така предявените искови претенции се цели косвено съдът да променя постигната между страните обща воля и съгласие; 9/ очевидно неправилно съдът не е взел предвид, че в нарочен документ -Приложение №1 от 16.01.2008г., страните са удостоверили размера на кредита в швейцарски франкове; 10, 19,20,22,23,24 / очевидно неправилно съдът е приел, че по отношение на процесните договорни клаузи са налице хипотезите на чл.143 от ЗЗП; 11/очевидно неправилно съдът не е взел предвид липсата по делото на каквито и да било доказателства, че банката е получила претендираната сума за т.нар. курсови разлики; 12/ 13, 14/ очевидно неправилно е приравняването на договор за банков кредит по ТЗ, с договор за безлихвен паричен заем по ЗЗД; 15/ неправилно е приета приложимост на чл.143 т.10 от ЗЗП; 16/очевидно неправилно съдът не е съобразил приложимост на изключението по чл.144 от ЗЗП по отношение на банката като доставчик на финансова услуга; 17/ очевидно неправилно съдът не е съобразил, че сключването на договори за кредит при променлива лихва се допуска от закона – чл.58 и сл. от ЗКИ; 18/ очевидно неправилен е изводът на съда за значително неравновесие между страните по процесното правоотношение; 20/очевидно неправилно е прието, че банката се облагодетелствала от курсовите разлики; 25/неправилно е даденото от въззивния съд тълкуване на решение по дело С-186/2016 г. на СЕС, както и не е обсъдено в цялост определение по дело С-119/17 на СЕС. Касаторът се позовава и на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че разрешението на следните въпроси е от значение за точното прилагане на закона: валутата на кредита и валутния риск; тълкуване и прилагане на практиката на СЕС и в частност на актовете по С-186/16 и С-119/17; начинът на формиране на лихвата по договора и критериите към лихвата и съответно към компонентите й; приложимост на БЛП за кредити в швейцарски франкове по кредити във валута, различна от швейцарския франк; промяната в условията на договора за кредит; приложимост на погасителна давност по суми, платени като анюитетни вноски; приложимо законодателство при преценка наличието на неравноправие и нищожност на клаузи от договор за кредит и това че следва да се преценява към датата на сключването му; приложимост на чл.143, т.19 от ЗЗП относно клаузи от договор за кредит, сключен на 01.01.2008 г.; наличие на значителност на неравноправност между правата и задълженията на страните по договор за кредит и критерии и начин на установяване значителността; установяване индивидуалността на клаузите от договора за кредит; критерии за установяване дали клаузите са ясни и разбираеми за средния потребител, доказателствената стойност на допълнителните споразумения и следва ли да се тълкуват като признание на кредитополучателя относно размера и валутата на кредита. Касаторът счита, че разрешението на въззивния съд е от значение за точното прилагане на закона, доколкото противоречи на казуална съдебна практика по спорните въпроси. По поддържаното от касатора основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК: Посоченият от касатора в раздел ІІ от изложението въпрос относно критериите, на които трябва да отговоря клаузата за уговаряне на договорна лихва, е обуславящ за изхода на спора предвид обявяването за нищожна клаузата на чл.3 ал.1 от договора, с която е уговорена дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва. По поставения въпрос е формирана и последователна практика на ВКС. С решение №384/29.03.2016г. по т.д. № 2520/2016г. на ВКС, IІ т.о. е прието, че когато клаузата касае основния предмет на договора – цената на договора, а именно размера на възнаградителната лихва, въпросът за неравноправността й може да бъде разглеждан едиствено и само ако уговорката е неясна и неразбираема - чл.145, ал.2 от ЗЗП. В същия смисъл са и постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №205/07.11.2016г. по т.д.№154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №144/08.11.2017г. по т.д.№2155/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други. Поради това по поставения материалноправен въпрос е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта за обявяване нищожността на клаузата на чл.3 ал.1 от договора за кредит като неравноправна, за проверка за съответствието на решението с практиката на ВКС. В частта, с която е уважен искът по чл.55 от ЗЗД, поставеният въпрос не се явява единствено обуславящ за изхода на спора, доколкото преценката на съда, че част от платените от ищеца през периода 16.10.2010г. – 06.10.2015г. суми, а именно 5 871,35 лв. и 3 577,66 швейцарски франка, представляващи разликата между сбора на първоначално уговорения размер и заплатения размер на месечните вноски, са заплатени при начална липса на основание, се дължи на извода за нищожност на клаузата на чл.3 ал.5 от договора, предвиждаща възможността за едностранна промяна на действащия БЛП на банката. Поради това в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по предявения иск по чл.55 от ЗЗД, решението не следва да бъде допускано до касационно обжалване. По останалите поставени в раздел ІІ от изложението правни въпроси не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Правните изводи относно приложението на чл.143 – чл.147 ЗЗП не са в противоречие с формираната съдебна практика по аналогични казуси: на договорено кредитиране в швейцарски франкове, по блокирана сметка на кредитополучателите и усвояване на кредита във валута, различна от договорената, респ. и при погасяване, с превалутиране на различната валута в швейцарски франкове, съобразно приложим от банката – кредитодател курс. Наличието на тази съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено, изключва основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В хипотеза на аналогични по съдържание на чл.3 ал.5 чл.6 ал.2 и чл.22 ал.1 и ал.2 договорни разпоредби, макар с различна от процесната номерация, са постановени решения по реда на чл.290 от ГПК, както следва: решение № 295 по т.д.№3539/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №384 по т.д.№2520/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №294 по т.д. №1599/2017г. на ІІ т.о., решение №231 по т.д.№ 875/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. В последното е обобщена и съдебната практика по приложение изключенията по чл.144 ал.2 т.1 и ал.3 т.1 от ЗЗП, с която въззивното решение също е съобразено / решение по гр.д.№ 1899/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., по т.д.№240/ 2015г. на ВКС, ІІ т.о., по т.д.№154/2016г. на ВКС, І т.о., по т.д. №1777/2015 г. на І т.о., а също - по т.д.№ 2155/2016 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 535/2016 г. на ВКС, І т.о./. В цитираната практика е формирано и непротиворечиво становище относно квалифицирането на договорните клаузи като индивидуално уговорени и тежестта за доказване на последното, с които разрешеният въззивният акт отново е в унисон. Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 пр. трето от ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Касаторът е обосновал очевидната неправилност единствено с несъгласието си с правните изводи на въззивния съд, в една част резултат от преценката на конкретните доказателства, а в друга част - последица от тълкуване на конкретни договорни клаузи. Изложените твърдения за очевидна неправилност на правните изводи на въззивния съд съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК, съответно не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. По тези съображения, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено, че клаузата на чл.3, ал.1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31880/18.12.2007г., е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.146, ал.1 във вр. с чл.143 от ЗЗП, като неравноправна, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпрос относно критериите, на които трябва да отговаря клаузата за възнаградителна лихва в договор за кредит. В останалата обжалвана част въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. По касационната жалба срещу решение от 06.12.2017г. по т.д. №105/2017г. на Русенски окръжен съд, ТО: В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението, поради това, че съдът не е съобразил, че установителните искове за прогласяване на нищожност са с правно основание чл.143 от ЗЗП във връзка с чл.26 от ЗЗД, във връзка с чл.124 от ГПК, поради което не попадат в хипотезата „търговски спорове“. Позовава се и на практиката на ВКС по приложение на чл.280 ал.2 от ГПК / определение №547/23.11.2016г. по ч.гр.д. №4967/2016г. на ВКС, ІV г.о., определение №660/14.07.2016г. по т.д.№3539/15г. на ВКС, І т.о., решение №232/05.01.2017г. по т.д.№2416/2013г. на ВКС, ІІ т.о и др./ Поддържаните от касатора доводи в касационната жалба и изложението касаят правилността на извода на въззивния съд относно това дали постановеното от него решение подлежи на обжалване. Те не са относими към предпоставките за основателност на молбите за поправка на явна фактическа грешка, за допълване и за тълкуване на диспозитива на съдебното решение. Последователно в практиката си ВКС приема, че е н едопустимо по реда на поправката да се замества неправилно формирана или липсваща воля на съдебния състав / в този смисъл Решение №55 от 06.07.2009г по т.д.№541/2009г. на ВКС, ТК, І т.о./, съответно по реда на допълването или тълкуването да се изменя ясно изразената воля на съда, постановил акта. Неправилният извод на въззивния съд съд относно обжалваемостта на постановените от него актове, подлежи на проверка по реда на инстанционния контрол. Поради това и цитираната от касатора практика на ВКС е свързана с допустимостта на неговата касационна жалба срещу решение №92 от 18.05.2017г. по т.д. №105/2017г. на Русенски окръжен съд, ТО, за която касационната инстанция следи служебно и която настоящият състав в случая намира, че е налице. С оглед изложеното не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение от 06.12.2017г. по т.д. №105/2017г. на Русенски окръжен съд, ТО. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 40 лв. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд