Определение № 60298 от 02.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 73/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. К. и Н. Д. К., чрез процесуалния представител адвокат С. И., срещу въззивно решение № 11655/22.07.2020 г., постановено по гр. д. № 2244/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се въпросите: 1. Прекъсва ли се придобивната давност по отношение на владелец, който не е страна в изпълнителното производство, по което е наложена възбрана на недвижимия имот, който същият владее необезпокоявано. Може ли принудителното действие на съдебния изпълнител – въвод във владение, да рефлектира върху владелеца на недвижим имот и да прекъсне давностното владение, което същият осъществява, ако спрямо него не са били предприети действия от страна на съдебния изпълнител, поради обстоятелството, че той не е страна в изпълнителното производство; /посочва се противоречие с определение № 143/01.04.2013 г. по гр. д. № 1564/2013 г. на ВКС, II г.о.; решение № 115/07.11.2018 г. по гр. д. № 3954/2017 г. на ВКС, I г.о. и определение № 260/18.05.2018 г. по гр. д. № 3484/2017 г. на ВКС, I г.о./; 2. Ако давността се разпростира върху терена, за който е учредено право на строеж, следва ли изискването за индивидуализация на жилището да е налице при надлежно одобрен инвестиционен или архитектурен проект на сградата, по който е възможно да бъде извършена индивидуализация на обектите, предмет на предварителния договор /противоречие с решение № 250 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 854/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение № 111 от 25.07.2014 г. по гр. д. № 4005/2013 г. на ВКС, III г.о.; решение № 113 от 25.07.2014 г. по гр. д. № 4514/2013 г. на ВКС, III г.о.; решение № 188 от 24.10.2014 г. по гр. д. № 424/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение № 143 от 10.11.2014 г. по гр. д. № 646/2014 г. на ВКС, II г.о./; 3. От кой момент може да започне да тече придобивната давност по отношение на недвижим имот – от момента на изграждане на имота в груб строеж, от момента на въвеждане на сградата в експлоатация, или от по-ранен момент - когато е налице надлежно одобрен инвестиционен проект за застрояването на терена, по който е възможно да бъде извършена индивидуализация на обектите, които ще бъдат построени /противоречие с решение № 39/25.04.2016 г. по гр. д. № 3611/2015 г. на ВКС, II г.о. и решение № 264 от 20.12.2012 г. по гр. д. № 395/2012 г. на ВКС, II г.о./; 4. Може ли да бъде обект на владение вещното право на строеж, откога започва да тече придобивната давност за приобретателя на това право и по какъв начин се обективира намерението за своене на имота от негова страна /сочи се противоречие с решение № 194 от 14.10.2015 г. по гр. д. № 2767/2015 г. на ВКС; решение № 117 от 26.04.2011 г. по гр. д. № 718/2010 г. на ВКС, I г.о.; решение № 108 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1063/2010 г. на ВКС, II г.о.; определение № 252 от 25.04.2017 г. по гр. д. № 5124/2016 г. на ВКС, I г.о./; 5. Завладяването на част от определена вещ в процеса на нейното създаване води ли до индиция за придобивна давност при обособяване на вещта като самостоятелен обект, отделен от терена и останалите обекти в сградата, дори и при липса на предпоставките на чл. 181 ЗУТ. Необходимо ли е да бъдат издадени съответните административни актове, които удостоверяват отделните етапи на изграждане на сградата, за да се приеме, че е налице самостоятелен обект, годен за придобиване по давност /противоречие с решение № 287 от 27.05.2010 г. по гр. д. № 1281/2009 г. на ВКС, г.о.; решение № 264 от 20.12.2012 г. по гр. д. № 395/2012 г. на ВКС, II г.о./; 6. Какви доказателства и доказателствени средства са допустими за установяване факта на завършването на грубия строеж на сграда – само официални документи, удостоверяващи този факт, или всички допустими от закона доказателствени средства, включително и свидетелски показания /противоречие с решение № 277 от 28.06.2012 г. по гр. д. № 259/2012 г. на ВКС, г.о./; 7. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения, изложени във въззивната жалба, както и да се произнесе и прецени всички писмени доказателства и гласни доказателствени средства. Изправени ли сме в този случай пред липса на мотиви /ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о.; определение № 502 от 30.07.2020 г. по гр. д. № 2499/2019 г. на ВКС, II т.о./. Ответниците по касационната жалба – Г. Б. С. и Б. Ю. С. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основанията по чл. 280 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 7882/13.12.2018 г., постановено по гр. д. № 1883/2016 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от В. И. К. и Н. Д. К. срещу Г. Б. С. и Б. Ю. С. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 498, ал. 2 ГПК за признаване за установено в отношенията на страните, че ищците са собственици по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност на следните имоти: апартамент № *-*, находящ се в [населено място], [улица], разположен на първи подпокривен етаж, вход * на жилищна сграда № *, с площ от 175,40 кв. м., състоящ се от 2 апартамента, съгласно одобрен инвестиционен проект, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и склад № 2, находящ се в [населено място], район В., [улица], разположен на втори подпокривен етаж, вход В на жилищна сграда № 2, с площ от 80,55 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от парцела. Въззивният съд е приел, че процесните недвижими имоти са били обособени като самостоятелни вещи, представляващи обекти на правото на собственост, в момента, в който същите са добили своите граници – със завършване на сградата в груб строеж. Това обстоятелство се установява със съответен акт на общинската администрация. Възприети са изложените от първоинстанционния съд съображения, че имотите са възникнали като годен обект на правото на собственост на 22.03.2006 г., съгласно издаден Акт – образец 14 и от този момент върху тях може да бъде установено владение и в полза на владелеца да тече придобивна давност. Въззивният съд е приел, че е недопустимо установяването на действителната дата на завършването на сградата в груб строеж със свидетелски показания, с оглед правилата на чл. 164, ал. 1, т.2 и т.3 пр.1 ГПК,тъй като за доказване на това обстоятелство се изисква писмен акт – Акт, образец 14. В тази връзка е цитирана формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, съгласно която доказването на грубия строеж е допустимо с всякакви доказателствени средства само когато сградата е била изградена преди приемането на Закона за устройство на територията. Посочено е, че по време на изграждането на сградата ЗУТ е бил действащ нормативен акт, поради което показанията на разпитаните свидетели, които заявяват, че към 09.02.2005 г. имотът е бил предаден на В. И. К. в груб строеж, не следва да се вземат предвид, доколкото съгласно изискването на чл. 181 ЗУТ началният момент на придобивната давност следва да се определи с оглед издадения Акт – образец 14. Въззивният съд е приел, че в настоящия случай придобивната давност е прекъсната още с вписването на възбрани върху процесните имоти на 19.02.2015 г. и на 26.05.2015 г. по изп. д. № 156/2015 г. на ЧСИ М. Ц.. Достигнал е до заключението, че давността не е изтекла до датата на вписване на възбраните, поради което предявените исковете се явяват неоснователни. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не са налице сочените основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване по така поставените от касаторите въпроси. По първия от тях не се установява противоречие на обжалваното решение с цитираната от касатора съдебна практика. Определение № 260/18.05.2018 г. по гр. д. № 3484/2017 г. на ВКС, I г.о.,постановено по реда на чл.288 ГПК, не представлява практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1,т.1 ГПК от една страна, а от друга то е неотносимо. В него е посочено, че по разглеждания казус е съобразена практика на ВКС, според която изпълнителните действия прекъсват давността съгласно чл. 116 б. "в" ЗЗД само по отношение на вземането на взискателя, но не и придобивната давност на трето лице, което не е страна в изпълнителното производство и срещу което не са насочени изпълнителни действия. Пояснено е, че на купувача по публичната продан са противопоставими правата на лицето, което е придобило собствеността на оригинерно основание,тъй като владението му не е било смутено в изпълнителното производство до датата на въвода, когато обаче придобивната давност вече е била изтекла. В настоящия случай въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че придобивната давност за процесните имоти е започнала да тече считано от 22.03.2006 г., както и че същата е била прекъсната с предприемането на действия по принудително изпълнение по изпълнително дело № 156/2015 г. и същата не е изтекла към момента на предявяване на иска. Действително, за разлика от първоинстанционния съд, който посочва, че придобивната давност е прекъсната с предприемане на изпълнителни действия спрямо ищците - насрочване на въвод във владение за 11.03.2016 г. и връчването на ищците на покана за доброволно предаване на владението на 21.02.2016 г., въззивният съд е приел, че прекъсването на давността е настъпило към по-ранен момент, а именно – с вписването на възбрана върху процесните имоти на 19.02.2015 г. и 25.05.2015 г. Тези мотиви нямат самостоятелно решаващо значение, доколкото относно придобивното основание – давност, на която се позовават ищците в исковата молба, се твърди че е налице както преди предявяване на настоящия иск /15.02.2016г./, така и въобще преди започване на изпълнителното дело и налагане възбраната върху имотите от съдебния изпълнител. Ето защо и тези мотиви не могат да се отразят върху основния правен извод на съда, че ищците не са придобили по давност процесния имот /към момента на възлагането му на купувача по публичната продан, завеждането на иска по чл.498,ал.2 ГПК и насрочения въвод във владение/. Съгласно чл.496 ГПК от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, а съобразно чл.498 ГПК купувачът се въвежда във владение от съдебния изпълнител въз основа на влязлото в сила постановление за възлагане. Въводът се извършва срещу всяко лице, което се намира във владение на имота и то може да се брани само с иск за собственост, какъвто в случая е предявеният. Доколкото това лице противопоставя свое право върху имота, то това право трябва да е в патримониума му към момента на предприемане на действията по принудителното изпълнение спрямо него. Самите ищци в исковата молба сочат, че в тяхна полза е изтекла придобивна давност „още преди започване на изпълнителното дело и налагане възбраната върху имота“. В тази връзка в изводите си въззивният съд е приел, че „единствен спорен въпрос по делото“ е този, към кой момент е възникнал годен обект на собственост и дали това е преди акта за приемане на конструкцията - образец 14, предвид твърдяното осъществяване на фактическия състав на чл.79,ал.1 ЗС. Въззивното решение не противоречи на посоченото по-горе определение на ВКС, като и на тълкувателната практика на съда в ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. Следва да се посочи, че определение № 143/01.04.2013 г. по гр. д. № 1564/2013 г. на ВКС, II г.о. и решение № 115/07.11.2018 г. по гр. д. № 3954/2017 г. на ВКС, I г.о. се отнасят за казуси, които са различни от настоящия, поради което въззивното решение не би могло да им противоречи. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване по втория и четвъртия въпрос, тъй като същите са изцяло неотносими към разгледания правен спор и не са обусловили решаващата воля на въззивната инстанция. Предмет на настоящия правен спор е правото на собственост върху процесните имоти, но не и притежаването на ограничено вещно право на строеж, поради което въззивният съд не е формирал решаваща воля по въпроса дали последното може да бъде обект на владение и съответно – да бъде придобито по давност. Не са изложени мотиви и във връзка с въпроса относно необходимостта от индивидуализация на жилището при одобрен инвестиционен проект, при положение, че давността се разпростира върху терена, за който е учредено право на строеж. Следователно тези въпроси не представляват общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Обжалваният съдебен акт не противоречи на цитираната във връзка с третия въпрос от изложението практика по чл. 290 ГПК. Не е налице противоречие с решение № 39/25.04.2016 г. по гр. д. № 3611/2015 г. на ВКС, II г.о., доколкото твърденията в изложението не се основават на изложените решаващи мотиви, а на извършения в решението анализ на мотивите на въззивната инстанция, съгласно които предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот не прехвърля правото на собственост, но е индиция за начало на давностно владение и за промяна намерението на купувача да свои имота, което като фактически въпрос подлежи на доказване. В решение № 264 от 20.12.2012 г. по гр. д. № 395/2012 г. на ВКС, II г.о. е застъпено становището, че административноправните изисквания за установяване етапите на изграждане на сграда, нямат отношение към осъществяването на владение /като елемент от фактическия състав на придобивната давност/ върху недвижим имот, който е изграден и съществува като самостоятелен обект. В настоящият случай въззивният съд е приел, че годен обект на правото на собственост може да възникне от момента, в който вещите бъдат обособени като такива (в случая – със завършването на сградата в груб строеж), като от този момент върху тези вещи може да се установи владение и съответно – да започне да тече придобивна давност в полза на техния владелец. Този извод на съда изцяло съответства на цитираното по-горе решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Изводите във въззивното решение са, че в случая процесният имот - годен обект на собственост, върху който може да се установи владение, е възникнал на 22.03.2006 г., за което е издаден Акт-образец 14. За да може новоизграденият обект на собственост да бъде предмет на разпоредителна сделка, или на придобиване по давност, е необходимо сградата да е завършена до степен „груб строеж“ и в тази връзка са изложените съображения за установяването на посоченото обстоятелство, с оглед изискванията на ЗУТ, без да е прието, че самият Акт – образец 14 е предпоставка за обособяването на обекта, съответно – за установяване на владението върху него. С оглед на горното не се установява противоречие с посочената практика на ВКС, поради което и по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението. Петият въпрос от изложението също не представлява основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че от момента на обособяване на сградата като отделен обект на собственост, върху същата, респ. върху отделни самостоятелни обекти на собственост в нея, може да бъде установено владение и в полза на владелеца започва да тече придобивна давност, като моментът на изграждането на сградата в груб строеж се установява с издаването на Акт-образец 14, съгласно разпоредбата на чл. 182 ЗУТ. Този извод на въззивната инстанция е в съответствие с разрешенията, дадени в решение № 287 от 27.05.2010 г. по гр. д. № 1281/2009 г. на ВКС и решение № 264 от 20.12.2012 г. по гр. д. № 395/2012 г. на ВКС, II г.о. Ето защо и по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжавлане. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване по шестия въпрос относно видовете допустими доказателствени средства за установяване на завършване на грубия строеж на сграда. В решение № 277 от 28.06.2012 г. по гр. д. № 259/2012 г. на ВКС, г.о., е прието, че установяването на груб строеж, завършен преди влизане в сила на ЗУТ, може да става с всички доказателствени средства, включително и със свидетелски показания. Това правно становище е застъпено и в обжалваното в настоящия случай въззивно решение, според което за сгради, които са изградени след приемането на ЗУТ, степента на завършеност „груб строеж“ следва да се установява по реда на чл. 182, ал. 2 ГПК – с акт на общинската администрация. Неоснователни са твърденията на касатора в изложението, че в цитираното решение е разгледан случай, „подобен на настоящия“. От мотивите на решение № 277 от 28.06.2012 г. по гр. д. № 259/2012 г. на ВКС, г.о. става ясно, че посочената сграда е построена през 1994 г., а в настоящия случай въззивният съд е приел, че сградата е построена след влизане в сила на ЗУТ, поради което свидетелски показания не са допустими с оглед разпоредбата на чл. 182, ал. 2 ЗУТ. Следователно, по този въпрос не се установява противоречие между обжалваното решение и посочената от касатора съдебна практика. Въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди и прецени всички доводи и възражения на страните, не е решен в противоречие с практиката на ВКС. В съответствие с нея въззивният съд е действал в изпълнение на процесуалните си правомощия като е обсъдил релевантните за спора факти и доказателства, съобразил е доводите на страните и е постановил решението си. Ценил е доказателствата във връзка едни с други и съобразно тяхната доказателствена стойност, като е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по заявеното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според цитираната разпоредба и константната съдебна пракитка на ВКС формулираният в изложението правен въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая касаторът не е обосновал самото основание - не е посочил какво е значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Тоест, не се установява наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържана от него. Освен това по наведените от касатора правни въпроси е налице съдебна практика, включително цитираната в изложението, а посочените в него правни норми са ясни, поради което същите не се нуждаят от тълкуване. Във връзка с посоченото от касаторите, че ВКС следва да допусне касационно обжалване в случай, че установи наличие на неправилно приложение на императивна материалноправна норма, без да е посочена от тях, следва да се има предвид, че не се констатира наличие на някое от основанията по чл.280,ал.2 ГПК. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. С оглед на изложеното по-горе настоящият съдебен състав намира, че по посочените въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване. При този изход на производството по чл. 288 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят сторените по делото разноски - сумата от 3890 лв. в полза на Г. Б. С. и сумата от 1925 лв. в полза на Б. Ю. С., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.