Определение № 1237 от 12.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4525/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Е. Е. и В. Н. Б., представлявани от адв. В. Н., срещу Решение № 551/29.04.2025 г. по в. гр. д. № 1630/2024 г. на Апелативен съд – София, постановено при участието на Столична община като трето лице – помагач на страната на касаторите, ответници по исковете, с което след частично потвърждаване на Решение № 260145/29.02.2024 г., постановено по гр. д. № 5812/2013 г. по описа на СГС, касаторите са осъдени да заплатят на Л. Н. С. и В. П. С., както следва: солидарно сумата от 10 703, 02 лева, представляваща заплатени разноски по сключване на развален договор, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.04.2013 г. - датата на депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане на вземането; и разделно, по 1/2 част, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД сумата от 32 389, 44 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на договор, ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане на вземането; а възражението за прихващане със сумата от 10 000 лв. на С. Е., обезщетение за пропуснати ползи за периода от 09.05.2011 г. до 14.02.2023 г., е отхвърлено.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се извода на въззивния съд, че отговорността на вредите от неизпълнения договор следва да се носи от касаторите вместо от Столична община, както и че законна лихва върху главните вземания се дължи за периода, в който производството по делото е било спряно, и за времето, в което исковата молба е била оставена без движение.

Допускането на касационно обжалване касаторите основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответниците по касационната жалба са подали отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице-помагач Столична община не е депозирало писмен отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните, намира, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че с влязло в сила на 28.07.2017 г. решение, постановено по гр. дело № 4807/2013 г. по описа на СГС, сключеният на 09.05.2011 г. между главните страни договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ..., том. ..., peг. № ..., дело № ../... г., бил развален, както и че ищците платили на касаторите продажната цена от 180 300 евро. Предмет на този договор било правото на собственост върху УПИ ... – ..., кв. ..., по плана на София, м. ”Л. - 1 част”. В т. 4 от договора ответниците декралилари, че са единствени собственици на процесния недвижим имот, като поели задължение, ако договорът бъде развален, при условията на солидарност да върнат на купувачите продажната цена, стойността на подобренията, извършени в имота след продажбата му, и разходите, направени от купувачите при закупуване на имота.

От сметка/фактура № [ЕГН]/09.05.2011 г. въззивният съд установил, че в деня на изповядване на сделката ищецът Л. С. платил в полза на нотариус Воденичарски общо 1 534, 52 лева, от които 1 235, 77 лева — нотариална такса за издаването на нотариален акт; 43 лева - нотариална такса за издаването на преписи от нотариалния акт, а 255, 75 лева- ДДС върху посочените суми. С платежни нареждания от 09.05.2011 г. ищецът заплатил 8 815, 90 лева - местен данък за продажба на недвижим имот, и 352, 64 лева - такса за вписване на нотариалния акт.

Въз основа на заключението към съдебно-счетоводната експертиза, изслушано в производството пред първоинстанционния съд, апелативният съд приел, че след сключване на договора ищците понесли разходи за проектни и други дейности за процесния недвижим имот в общ размер от 32 894, 44лева. От показанията на свидетеля Ш. установил, че след закупуването на имота ищците го заградили с метални колчета и мрежа, но след като Столична община съставила акт за общинска собственост за част от правото на собственост върху него през 2012 г., те премахнали оградата, която съществувала около 6 - 8 месеца.

Апелативният съд кредитирал заключението на вещото лице, изготвило съдебно-оценителна експретиза за определяне на средната пазарна месечна наемна цена за 1/5 ид. ч. от УПИ...-..., кв. ..., по плана на [населено място], за периода от 09.05.2011 г. до 27.09.2023 г., която била 53 129, 68 лв., а за периода от 28.07.2021 г. до 27.09.2023 г. - 9 196, 49 лева.

При мотивиране на правните си изводи въззивният съд е посочил, че искът за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на основание чл. 189, ал. 1, вр. чл. 188 ЗЗД на ищците сумата от 10 703, 02 лева - разноски по сключването на разваления договор, бил основателен, предвид развалянето по съдебен ред на този договор с влязло в сила решение и добросъвестността на купувачите, които не знаели за правата на СО върху имота. Тези права не били видни от документите, въз основа на които разваленият договор бил сключен. Те не били заявени от третото лице по начин, че купувачите при полагане на грижата на добър стопанин да са били в състояние да ги установят, защото актът за общинска собственост бил съставен повече от година след сключване на договора за продажба. Задължението на продавачите да платят в условията на пасивна солидарност разноските за сключване на разваления договор било изрично договорено между страните.

Основателността на обективно съединените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД за сумите от по 16 194, 72 лв. срещу всеки от ответниците била предпоставена според въззивния съд от сключването на валиден договор за покупко-продажба между ищците и ответниците с предмет право на собственост, което било безспорно; от пълното изпълнение от страна на ищците на задълженията им по сключения договор, несъмнено установено по делото; от неизпълнение на договора от ответниците; от настъпване на претендираните в исковата молба вреди и наличието на причинно-следствена връзка между вредите и неизпълнението. Апелативният съд приел въз основа на влязлото в сила решение по по гр. дело № 4807/2013 г. по описа на СГС, че договорът за покупко-продбжа бил развален поради неизпълнение на задължението на касаторите да продадат имот, върху който нямат право на собственост и други субекти. За доказани въззивният съд приел и вредите за купувачите по разваления договор, изразяващи се в направени разходи за снабдяване със строителни книжа, плащания по сключени след покупката договори за строителство и строителен надзор и други дейсности, свързани с тях, в общ размер от 32 894, 44 лева. Отговорността на касаторите била за всички преки и непосредствени вреди и следвала от недобросъвестността им при сключването на договора за продажба на недвижимия имот. Тази недобросъвестност се извеждала от обстоятелството, че те били реституирали само за 1/5 ид. ч. от правото на собственост върху имота, а се снабдили с констативен нотариален акт за собственост в пълен обем, респ. продали идеални части, за които собствеността не им била възстановена.

Възражението за прихващане на ответника С. Е. Е. със сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи за периода от 09.05.2011 г. до 14.02.2023 г. поради ползването на 1/5 ид. ч. от имота от ищците, въззивният съд приел за неоснователно, тъй като недоказано при тежест за това на касатора Е. било кой е владял имота. От своя страна, ищците чрез свидетеля Ш., установили обстоятелството, че след съставянето на акта за общинска собственост премахнали поставените от тях ограждения, за момента на монтиране на които доказателства по делото липсвали.

Касаторите поддържат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. “Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила конституирането на трето лице-помагач на ищеца, когато интересите на подпомаганата и подпомагащата страна са коренно противоположни?“;

2. “Когато ответникът е признал някой от предявените срещу него искове, следва ли съдът да се произнесе с отделен диспозитив по него или следва да се произнесе с решение при признание на иска по чл. 237 ГПК?“;

3. “Когато след възобновяване на разделено и спряно обусловено производство съдът даде указания на ищеца да отстрани недостатъци на исковата молба, в частност да уточни за пореден път всички предявени искове по отношение на техния размер и дали се претендират разделно или солидарно, както и да уточни периодите на законните лихви за всяка претенция, откога ответникът дължи мораторни лихви – от предявяване на исковата молба или от уточнението?“;

4. “Когато на основание чл. 144 ГПК ответниците изпълнят указанията на съда да установят при условията на пълно и главно доказване, че са изпълнили договорните си задължения по обусловения конститутивен облигаторен иск, следва ли съдът да обсъди изложеното в решението си или може да подмине с мълчание изпълнението на собствените си указания?“;

5. „Когато страните изрично са договорили в нотариалния акт съгласно чл. 20а ЗЗД, че, ако купувачите претърпят съдебно отстранение от имота или части от него, може ли съдът да пренебрегне и да не зачете закона между страните, а вместо това да се позове на хипотетични и неустановени по съдебен ред права на трети лица, като на база на евентуална евикция, противно на договореното, развали договора за продажба?“;

6. „Когато страните изрично са договорили в нотариалния акт съгласно чл. 20а ЗЗД, че при установяване по съдебен ред на права на трети лица върху имота или на части от него, може ли съдът да пренебрегне и да не зачете закона между страните, а вместо това да се позове на хипотетични и неустановени по съдебен ред права на трети лица, като на база на евентуална евикция, противно на договореното, развали договора за продажба?“;

7. „Когато двамата ответници са необходими другари по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК и възражението за прихващане по чл. 73, ал. 1 ЗС е направено само от единия от тях, счита ли се, че това възражение е направено и от другия необходим другар?“;

8. „Когато съдът се е произнесъл по главен облигационен иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, може ли да се счете, че съдът се е произнесъл едновременно с това и по вещен иск за материално право на собственост?“;

Касаторите молят обжалваното решение да бъде допуснато до касацинно обжалване и като очевидно неправилно поради неправилна преценка на събраните по делото доказателдства.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като нито един от повдигнатите въпроси не обуславя въззивното решение. От значение за изхода по конкретното дело е този правен въпрос, който, включен в предмета на спора, е обусловил правните изводи на съда по делото - Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първите два въпроса нямат връзка с предмета на спора, тъй като нито е конституирано трето лице – помагач на страната на ищците (трето лице-помагач е конституирано на страната на касаторите), нито е налице признание на исковете от ответниците, оспорили основателността им в срока по чл. 131 ГПК по съображения, поддържани до приключване на съдебното дирене в производството пред въззивния съд. Не са с обуславящ изхода на спора и трети, и четвърти въпрос, тъй като по начина, по който са формулирани, те се свеждат до оплакване срещу правилността на въззивното решение относно началния момент на присъждане на законна лихва върху главните вземания и извода за неизпълнение на договорните задължения на касаторите. В тази връзка следва да се отбележи, че при констатирана нередовност на молба, с която е сезиран, съдът е длъжен да даде указания за отстраняване на недостатъка, след изпълнение на които тази молба се смята за редовна от заявяване на първоначалните искания съгласно чл. 101, ал. 2 ГПК. Пети и шести въпрос също не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като пред разрешаването им въззивният съд не е бил изправен, приемайки, че на основание чл. 299 ГПК е обвързан от силата на пресъдено нещо, формирана с влизане в сила на решението, постановено по гр. дело № 4807/2013 г. по описа на СГС, с което сключеният на 09.05.2011 г. договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 38, том. 1, peг. № 0507, дело № 38/2011 г., е бил развален. Седми и осми въпрос не обуславят допускане до касационно обжалване, тъй като не са съобразени с решението на въззивния съд, който се е произнесъл не по вещни, а по осъдителни облигационни искове, само единият от които е насочен срещу ответниците като солидарни длъжници, в която хипотеза е налице не необходимо, а обикновено другарство.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на спора на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 2 208, 78 евро, равностойни на 4 320 лева, изчислени при прилагане на фиксирания валутен курс на българския лев към еврото - 1 EUR = 1,95583 BGN, и математическото правило за закръгляване.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, Трето отделение,