Определение № 5866 от 16.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 654/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Г. С.а – Ж., чрез адв. С. Г., срещу въззивно решение № 566 от 28.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 3288/2020 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1358 от 19.02.2020 г., постановено по гр. д. № 7259/2019 г. по описа на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявените от З. Г. С.а – Ж. и Д. Г. С. против С. Г. С. искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, във връзка с чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД за прогласяване на нищожност поради привидност на договор за покупко-продажба от 09.04.2004 г., обективиран в нотариален акт ***, дело № *** г., по силата на който Г. Г. С. продава на С. Г. С. собствените си 5/8 идеални части, представляващи съпружеска имуществена общност и получени в наследство от починалата му съпруга, от недвижим имот, находящ се в гр. София, бул. „Д. Б“ № 14, заедно с 1/3 идеална част от общите части на сградата и толкова идеални части от дворното място, както и иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, във връзка с чл. 17, ал. 1 ЗЗД за установяване на дарение като сделка, прикрита с договора за покупко-продажба от 09.04.2004 г. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Възможно ли е няколко косвени доказателствени средства, разгледани в тяхната съвкупност и последователност да обосноват извод, че към момента на сключване на договор за покупко-продажба, страните не са целели настъпването на правните последици на възмезден договор, а са желаели да прикрият дарение?“ – касаторът се позовава на приетото в решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на III г.о. на ВКС, като отделно поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по същия въпрос; 2/ „Длъжен ли е съдът подробно да разгледа и провери всички събрани по делото доказателства, включително и косвените такива?“ – твърди се противоречие с решение № 72/25.06.2018 г. по гр. д. № 1934/2017 г. на IV г.о. на ВКС; 3/ „Имат ли частните документи материална доказателствена сила относно удостоверени от издателя им изгодни за него факти?“ – сочи се противоречие с решение № 57/29.04.2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на IV г.о. на ВКС. В депозирано становище по жалбата, съищецът по делото Д. Г. С., заявява, че счита същата за основателна и се присъединява към нея. Ответникът по жалбата С. Г. С., чрез адв. М. Р., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Страните по делото са двама братя и сестра. Ищците – З. С. и Д. С., твърдят, че общият им наследодател Г. Г. С., техен баща, е починал на 26.12.2005 г., но преди смъртта си с нотариален акт *** от 09.04.2004 г., е отчуждил чрез продажба в полза на ответника С. С. – брат им, притежаваните от него 5/8 идеални части от съсобствения на страните недвижим имот, съставляващ апартамент в гр. София, заедно със зимнично помещение и 31,18% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Според твърденията на ищците, този договор е симулативен, тъй като действителната воля на страните, които са участвали в сделката, не е такава, каквато е отразена в него, като симулативният договор за продажба прикрива договор за дарение, извършено от наследодателя на страните в полза на ответника, с който са нарушени запазените им части от наследството на баща им. За да счете исковете за неоснователни, въззивният съд е отделил като безспорно по делото, че страните са наследници по закон – деца, на Г. Г. С., починал на 26.12.2005 г. От представения по делото нотариален акт за продажба на недвижим имот ***, дело № *** г., въззивният състав е установил, че на 09.04.2004 г. Г. Г. С. е продал на сина си С. Г. С., ответник по делото, собствените си 5/8 идеални части, представляващи СИО и получени в наследство от починалата съпруга от процесния недвижим имот, заедно със зимнично помещение, заедно с таванско помещение, заедно с второ таванско помещение, заедно с 1/3 ид. ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от дворното място, върху което е построена сградата, за сумата от 31 142 лв., която сума продавачът е посочил, че е получил преди подписване на нотариалния акт. От представените пет броя ръкописно написани разписки, изходящи от Г. С., е установил, че преди сделката С. С. е заплатил на продавача Г. С. общо сума в размер на 32 000 лв. за продажбата, както следва: на 28.02.2004 г. – сума в размер на 5000 лв., на 07.03.2004 г. – сума в размер на 7000 лв., на 15.03.2004 г. – сума в размер на 6500 лв., на 26.03.2004 г. – сума в размер на 7000 лв. и на 04.04.2004 г. – сума в размер на 6500 лв. Констатирал е, че разписките са оспорени от ищеца Д. С. досежно тяхната автентичност, във връзка с което е допусната съдебно-графическа експертиза, от заключението на която,което е кредитирал, е установено, че подписите са положени от Г. С.. Въззивният съд е съобразил и приетото по делото като писмено доказателство становище от Г. С., депозирано на 28.10.2004 г. до Софийски районен съд по гр. д. № 7130/04 г., в което наследодателят на страните изрично е потвърдил „подписа си като продавач в нот. акт *** и изрично е посочил, че приживе се опитал да разпредели справедливо между синовете си собствеността си, като си запазил правото на ползване върху единственото жилище, в което живее със сина си С. С.. От представеното по делото споразумение между С. С. и Ю. Б. (бивша съпруга на ответника), без дата, е установил, че Ю. Б. е поела задължение да предостави на С. С. парична сума в размер на 15 000 евро за покупка на апартамента в гр. София, ул. „Д. Б“ № 14, ет. 3, а С. С. се е задължил да върне сумата след продажба на апартамента. Взел е предвид и представената по делото декларация, в която Ю. Б. е потвърдила подписа си под посоченото споразумение. Въззивната инстанция е съобразила и събраните по делото гласни доказателства, като е кредитирала всички свидетелски показания, приемайки, че същите не си противоречат. При тази фактическа обстановка въззивният съд е установил от правна страна, че предмет на производството са искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, във връзка с чл. 17, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на явната сделка: покупко-продажба на недвижим имот и иск по чл. 17, ал. 1 ЗЗД за разкриване на симулацията и установяване и обявяване действителността на прикритата сделка – дарение на същия недвижим имот. Изтъкнал е, че в нито в обстоятелствената част, нито в петитума на исковата молба, ищците не са посочили двете тавански помещения към апартамента, които също са предмет на прехвърлителната сделка, поради което е приел, че те не са предмет на производството. В тази връзка е формирал извод, че неотносими към предмета на спора са изложените възражения досежно недееспособността на Г. С. и прехвърлянето на собствеността върху двете тавански помещения, за които е установено, че са били вече придобити от Д. С.. Изтъкнал е, че в исковата молба не са наведени твърдения и обстоятелства за недействителност на процесната сделка (нищожност или унищожаемост) на друго основание, различно от твърдяната симулативност на същата. Като спорни по делото е отделил обстоятелствата налице ли е относителна симулация на продажбата на процесните идеални части от недвижимия имот; налице ли е плащане на цената по договора и имали ли са страните намерение да бъдат обвързани от договор за покупко-продажба или са целели собствеността да бъде прехвърлена чрез прикрито дарение. Въззивният състав е съобразил съдебна практика, съгласно която когато наследник на прехвърлител, твърди, че страните по сключен договор за продажба са прикрили действително постигнатото между тях съглашение за дарение с привидно такова (покупко-продажба), съдът следва да обсъди всички писмени и гласни доказателства, относими към установяване на твърдяната симулация на насочената срещу наследника сделка, съгласно нормата на чл. 165, ал. 2 ГПК. Намерил е, че в настоящия случай твърденията на ищците са, че процесната сделка е нищожна поради относителна симулация: явната сделка – покупко-продажбата на недвижимия имот е привидна, т. к. не е заплатена продажната цена, посочена в нотариалния акт и страните не са имали действително намерение да сключат договор за покупко-продажба, като нито продавачът е очаквал заплащане на продажната цена, нито купувачът е имал намерение да заплати същата; че прикритата сделка е дарение на недвижим имот, т. к. от една страна привидният продавач е заявил пред свидетели намерението си да дари имота на привидния купувач, от друга страна незаплащането на продажната цена превръща сделката в „безпарична“, т. е. в дарение. Формирал е извод, че ищците не са изложили факти и обстоятелства, които да обосновават основателността на предявените искове, доколкото не се твърди от ищците, че и двете страни по договора за покупко-продажба са се уговорили, че не желаят настъпването на правните последици на договора, а от друга страна не се и твърди, че между страните по договора за покупко-продажба не е уговорена продажна цена, напротив не се оспорва уговарянето на продажна цена, а се оспорва заплащането ѝ. Изложил е съображения, че незаплащането на цената на продаваната вещ (когато същата е уговорена между страните) не води до нищожност на договора за покупко-продажба, а основание да се твърди неизпълнение на задължение на една от страните по договора. Единствено неуговарянето на продажна цена води до нищожност на договора за покупко-продажба, и е индиция за привидност на същия, т. к. от значение са обстоятелствата, поради които не е уговорена продажна цена. При тези съображения въззивният съд е посочил, че в случая с нотариалния акт са удостоверени волеизявленията на страните по договора, че договорената от тях цена е 31 142 лв. и че същата е получена от продавача преди подписването на договора. С оглед заключението от съдебно-графическата експертиза, е намерил, че формалната доказателствена сила на разписките, подписани от Г. С., макар и частни документи не е оборена, поради което е приел, че същите обективират волеизявленията на продавача, че същият е получил посочените в разписките суми като продажна цена. В тази връзка е обосновал извод, че с договора за покупко-продажба съществува действително уговорена между страните продажна цена и начин на плащане на същата. Въззивната инстанция е възприела като неоснователно възражението на ищците, че разписките са били подписани при условията на заплаха или принуда, и че сделката е сключена при заплаха и принуда. Посочила е, че в показанията на свидетеля В. (които единствено са в тази насока) не са изложени обстоятелства, относими към твърдяната заплаха или принуда, нито свидетелят установява конкретни обстоятелства, които да доказват осъществяван „тормоз“ в правно-релевантния смисъл на понятието. Не е приела за доказано и възражението на ищците, че Г. С. не е разбирал свойството и значението на извършеното и не е могъл да ръководи постъпките си – от свидетелските показания е установила точно обратното, че същият е възприемал критично действителността и е можел да взема решения. Като неоснователно и недоказано възиввният съд е намерил и възражението, че продажната цена на имота не е заплатена от купувача, т. к. същият не е разполагал със средства за заплащане на уговорената сума. От представеното споразумение между С. С. и Ю. Б. е приел, че между същите е имало уговорка, сумата необходима за заплащане на продажната цена, да бъде предоставена от Ю. Б.. Посочил е, че датата 05.04.2004 г. не е релевантна за твърдените от ищците обстоятелства, че към датите на съответните разписки ответникът не е разполагал със сумите, респ. не е предал тези суми, а е датата, на която ответникът се е задължил във вътрешните си отношения с Ю. Б. за процесната сума. При тези съображения е приел за доказан факта, че ответникът е разполагал със средства, с които да заплати уговорената продажна цена. Въззивният състав е намерил за недоказано и твърдението, че прикритата сделка е дарение с оглед доводите на ищците, основани на неплащането на цената по договора за покупко-продажба. Посочил е, че неплащането на продажната цена само по себе си не води до нищожност на привидната сделка, но би било индиция за това, че не е имало обща воля за възникване на задължението; тази индиция сама по себе си не може да опровергае доказателствената сила на нотариалния акт за покупко-продажба, нито да докаже по несъмнен начин основанието на прикритата сделка. Установил е, че дори и да се приеме за доказано, че сделката е „безпарична“, то не се доказва нейната безвъзмездност, доколкото ищците не оспорват факта, че грижи за издръжката и гледането на Г. С. е полагал непрекъснато, ежедневно и преимуществено С. С., който факт се доказва от свидетелските показания. Въззивният съд е кредитирал становището на Г. С., депозирано пред СРС по гр. д. № 7130/2014 г., от което е направил извод относно волята на последния да прехвърли собствеността върху процесния имот на сина си С. С.. Намерил е като индиция в подкрепа на тезата на ответника, че това се е случило с договор за покупко-продажба, а не с договор за дарение, изявлението на общия наследодател на страните по делото, че потвърждава подписа си в нотариалния акт за сделката, именно като „продавач“. Съобразно изложеното въззивната инстанция е намерила, че предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. пето ЗЗД и чл. 17, ал. 1 ЗЗД са неоснователни и недоказани и следва да бъдат отхвърлени. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В процесния случай поставените от касатора в изложението процесуалноправни въпроси, по същество са привързани към доводите на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства. Въпросите са поставени във връзка със становището на касатора, че въззивният съд неправилно не е обсъдил няколко косвени доказателствени средства; не е разгледал и проверил всички събрани по делото доказателства, респ. не е преценил правилно доказателствената сила на представените по делото от ответника разписки, представляващи частни писмени документи. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си какво счита за установено от тях. За да формира крайния си извод за неоснователност на исковите претенции, въззивният съд е обсъдил и е кредитирал всички свидетелски показания (като е намерил същите за непротиворечиви), както и всички събрани по делото писмени доказателства. Съобразил е изрично и роднинските отношения между страните по делото, противно на доводите на касатора. По отношение на представените от ответника в производството разписки, въззивният състав е взел предвид, че ищците са оспорили единствено автентичността на подписа на наследодателя им Г. С., но не и съдържанието на самите разписки. Именно предвид липсата на такова оспорване е формирал извода си, че разписките доказват удостоверяваните с тях факти – получаването на посочените суми като продажна цена. Конкретно по първите два въпроса не се установява и поддържаното допълнително основание. Въззивният съд не е действал в противоречие с възприетото в решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на III г.о. на ВКС правно разрешение по въпроса за тежестта и значението, което могат да придобият няколко косвени доказателствени средства, които разгледани в тяхната съвкупност и последователност биха могли да обосноват извод, че към момента на сключване на договора за покупко-продажба страните не са целели настъпването на правните последици на възмезден договор, а са желаели да прикрият дарение. Въззивният съд не е отрекъл доказателствената тежест на косвените доказателства, а след като е обсъдил всички писмени и гласни доказателства, относими към установяване на твърдяната симулация на насочената срещу наследника сделка, съгласно нормата на чл.165 ал.2 изр.последно от ГПК, в това число и косвените, е приел, че в случая въз основа на тях не може да се обоснове извод, че страните не са имали воля да бъдат обвързани така, както постановява сключения помежду им договор. Не е действал и в противоречие с възприетото в решение № 72/25.06.2018 г. по гр. д. № 1934/2017 г. на IV г.о. на ВКС по въпроса относно правомощията на въззивния съд да се произнесе по всички обосновани оплаквания на въззивника, като извърши собствена оценка на събраните доказателства във връзка с твърденията на страните и изложи собствени мотиви по основателността на предявените претенции. Не се установява и поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с третия въпрос. С решението, на което се позовава касаторът, е дадено разрешение по правен въпрос, който е различен от този на касатора, и на какъвто въпрос с въззивното решение не е даван отговор. В обобщение следва да се посочи, че въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК, но в случая обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд неоснователност на исковите претенции. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 500 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,