Определение № 179 от 11.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 327/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от В. С. Г., чрез пълномощника й адвокат М. К., против решение от 19.12.2011 г., постановено по гр.д. № 1923 по описа за 2011 г. на Софийски градски съд, ІІ-а гражданско отделение, с което е потвърдено решение от 18.11.2011 г. по гр.д. № 32066/2009 г. на Софийски районен съд, 64-ти състав за допускане на делба на апартамент № * в [населено място],[жк][жилищен адрес] между съделителите и при права в съсобствеността: Б. Ц. С. – * ид.ч. и В. С. Г. – * ид.ч. Ответникът по касационната жалба Б. Ц. С. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ гражданско отделение констатира: Ищцата Б. С. е основала иска за делба на твърденията, че е наследила * ид.ч. от апартамента от баща си Ц. С., а ответницата е придобила собствеността въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № *, том *, н.д. № */* г., който договор е обявен за нищожен досежно правата на Б. С. с решение по гр.д. № 10697/95 г. на Софийски районен съд, 43-ти състав. Ответницата В. Г. е заявила възражение за придобивна давност за периода 19.12.1995 г. – 6.03.2010 г. В. съд е установил, че Б. С. е придобила по наследство от баща си Ц. С., починал на 17.04.1988 г. * ид.ч. от процесния имот. С н.а. № *, том *, н.д. № */* г. тя и майка й продали апартамента на Д. Л. Л., а на 19.12.1995 г. същия го продал на В. Г. с нотариален акт № * по н.д. № */* г., като на 31.10.1995 г. била вписана искова молба на Б. С. против Д. Л. за обявяване нищожността на включения с нотариален акт № *, н.д. № */* г. договор за продажба на * ид.ч. от имота, по която е образувано гр.д. № 10697/95 г. на СРС, 43 състав и решението, с което иска е уважен е влязло в сила на 15.12.2005 г. Обсъдени са свидетелските показания, установяващи, че в претендирания период фактическата власт върху апартамента е упражнявана от В. Г., която извършвала ремонти, а през определени периоди от време го отдавала под наем. Въз основа на тези факти въззивният съд е направил извод, че В. Г. е закупила имота след вписване на исковата молба на ищцата срещу праводателя й, поради което е обвързана от силата на пресъдено нещо /чл.220, ал.1 ГПК-отм./, че * ид.ч. е останала собственост на Б. С.. Изложени са и съображения, че за да придобие идеалната й част, тя е следвало да манифестира по отношение на нея намерение за своене, а по делото не е установено В. Г. да е уведомила Б. С., че владее и нейната идеална част и че е променила анимуса си, поради което не е било необходимо ищцата да е предприела действия по смущаване на владението на ответницата. К. поставя материално-правния въпрос „достатъчно ли е установяването на явно и непрекъснато владение в продължение на срок по-дълъг от десет години, за да бъде придобит по давност недвижим имот и необходимо ли е да бъдат извършени конкретни действия по отношение на претендент, който не е напомнил за претенциите си по друг начин извън вписаната исковата молба, с която се оспорват правата на праводателя-продавач по нотариален акт № * по н.д. № */* г.”, както и процесуално-правен въпрос, свързан с приложението на чл.235, ал.2 ГПК и задължението на решаващият съд да постанови решението си върху приетите от нега за установени обстоятелства по делото и закона и да обсъди всички събрани по делото доказателства. Счита, че по отношение на тези въпроси са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, а по отношение на въпроса: достатъчни ли са по отношение на претендент, за съществуването на който владеещият имота няма представа, но е могъл да научи при проверка, общите действия които извършва от обективна и субективна страна за своенето на имотаи необходимо ли е да бъде извършено конкретно действие по отношение на това лице – основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. И трите въпроса са свързани с приетото за неоснователно от въззивния съд възражение за придобивна давност. По въпроса: „съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части за себе си или намерението му своене се предполага на основание чл.69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79, ал.1 ЗС е налице противоречива практика на ВКС и на основание чл.292 ГПК е образувано тълкувателно дело № 1/2012 г., ВКС, ОСГК, поради което настоящото производство следва да бъде спряно до постановяване на тълкувателно решение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение