Определение № 50141 от 27.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1242/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. А., чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 133 от 07.12.2021 г. по в. гр. д. № 414/2021 г. по описа на Бургаски апелативен съд, в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 285 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 2802/2020 г. на Бургаски окръжен съд, като краен резултат са отхвърлени предявените от касатора срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД искове по чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД, както следва: за заплащане на разликата над 10 000 лв. до претендираните 26 000 лв., частичен иск от 50 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от ПТП, настъпило на 13.03.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.11.2020 г., до окончателното плащане; за заплащане на разликата над 334 лв. до претендираните 1 670 лв. - застрахователно обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат от същото ПТП, ведно със съответната лихва. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че съдът неправилно и въз основа на предположения, а не на доказателствата по делото, е намерил за доказано възражението на застрахователя по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат, както и не е отчел в достатъчна степен нарушенията на правилата за движение, допуснати от водача на автомобила, поради което приносът на ищеца за собственото му увреждане е необосновано завишен. По подробно изложени съображения се моли за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и за постановяване на друго по същество, с което исковата претенция да бъде уважена в цялост, евентуално - при определяне на процент на съпричиняване от страна на пострадалия, не по-висок от 30 %, както и присъждане на сторените по делото разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?; 2. За да е налице съпричиняване, следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само индиции за поставяне в риск? Какви са предпоставките за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?; 3. Следва ли съпричиняването на вредоносния резултат да бъде доказано със съответните доказателствени средства в гражданското производство? и 4. Подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие? В подкрепа на заявеното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с разрешеният по която счита, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 105 от 19.06.2017 г. по гр. д. № 60353/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 43 от 16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, II т. о. и решение № 39 от 16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 1; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, I т. о. и решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2; решение № 43 от 16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 3 и решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 4. В срока по чл. 287, ал. 2 ГПК от процесуалния пълномощник на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е подадена насрещна касационна жалба срещу същото въззивно решение в неговите осъдителни части (за сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и за сумата 334 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху всяка от главниците). Поддържа се, че в тази част въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано, тъй като не са обсъдени всички установени по делото факти и обстоятелства. Въпреки че по делото е останало недоказано твърдяното противоправно поведение на делинквента, поради което поведението му не може да бъде в причинно-следствена връзка с настъпилите вреди, исковете са били уважени частично. Моли се за отмяна на обжалваното въззивно решение в осъдителната му част и присъждане на разноски за настоящата и въззивната инстанции. Допускането на касационно обжалване в атакуваната от ответника част от въззивното решение се претендира в хипотезите на чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд след установяване на относимите към предмета на спора факти и обстоятелства да ги субсумира под приложимата материалноправна норма и в частност – относно задължението на съда при извод за наличие на противоправно поведение на застрахован по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач, като предпоставка за ангажиране на отговорността на застрахователя по предявен срещу него пряк иск, да посочи конкретно правило за поведение, което е нарушено?; 2. За задължението на съда при извършване на преценка за наличие на противоправно поведение на водач на ППС да изложи мотиви във връзка с несъответствието между установеното действие/бездействие и нормативноопределените задължения на водачите, изхождайки от обстоятелството, че управлението на ППС е правнорегламентирана дейност; 3. За задълженията, които водачите на пътни превозни средства имат при възникване на опасност на пътя съобразно ЗДвП и ППЗДвП, и в частност – при приложението на чл. 20, ал. 2, предл. второ ЗДвП („Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“.) и 4. Относно задължението на въззивния съд при извод за осъществен от застрахован водач на ППС деликт да извърши мотивиран анализ за наличието на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, като абсолютна предпоставка за ангажиране на функционалната отговорност на застрахователя по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПK се обосновава с цитиране на следните съдебни актове, в противоречие с приетото по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд, а именно: решение № 343 от 30.09.2011 г. по гр. д. № 1260/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 175 от 01.04.2021 г. по н. д. № 782/2020 г. на ВКС, III н. о. – по въпрос № 1; решение № 273 от 17.11.2017 г. по гр. д. № 4347/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 77 от 30.05.2017 г. по гр. д. № 2956/2016 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 2; Тълкувателно решение № 106 от 31.10.1983 г. по н. д. № 90/1982 г. на ОСНК на ВС, решение № 234 от 07.07.2015 г. по н. д. № 665/2015 г. на ВКС, II н. о. и решение № 76 от 18.03.1985 г. по н. д. № 42/1985 г. на ВС, III н. о. – по въпрос № 3 и решение № 532 от 07.07.2009 г. по гр. д. № 90/2008 г. на ВКС, III г. о., решение № 657 от 09.12.2009 г. по гр. д. № 500/2008 г. на ВКС, III г. о. и решение № 77 от 30.05.2017 г. по гр. д. № 2956/2016 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 4. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Срещу насрещната касационна жалба е постъпил писмен отговор от С. Г. А., чрез процесуален пълномощник, с който се оспорват поддържаните предпоставки за достъп до касация. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, с оглед доводите на страните и материалите по делото, приема следното: Касационните жалби са подадени от легитимирани лица, в законоустановените срокове в чл. 283 ГПК и чл. 287, ал. 2 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което са процесуално допустими, освен в частите, касаещи произнасянето по иска за заплащане на обезщетение за претърпените имуществени вреди, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК във вр. с чл. 113 ГПК. За да достигне до обжалвания резултат по спорните във въззивното производство въпроси, съдът е съобразил събраните по делото доказателства, като въз основа на тях е приел, че още преди да навлезе в опасната си зона за спиране водачът на л. а. е имал възможност да възприеме поведението на приближаващия към кръстовището велосипедист, който не е предприел намаляване на скоростта си, за да спре, и това поведение съставлява обективна опасност за движението в конкретната ситуация. Това поведение водачът на л. а. е могъл да възприеме на разстояние 30 м., съобразно осветеността на фаровете и уличното осветление, които са му позволили да възприеме приближаващия велосипед като опасност за движението по смисъла на Тълкувателно решение № 28 от 28.XI.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ОСНК на ВС. Въззивният съд е посочил, че чл. 20, ал. 1 и 2 от ЗДвП поставят изискване към водачите на пътните превозни средства, а именно: да ги контролират непрекъснато, да съобразяват скоростта си за движение, освен с допустимите скорости по чл. 21, така също и с множество други условия, които са примерно изброени, така че да бъдат в състояние при възникване на опасност за движението да намалят скоростта си и дори при необходимост да спрат; при предвидима опасност задължението на водача по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП не се ограничава само с реакцията, необходима от негова страна за избягване на произшествието чрез аварийно спиране, а и от избора на подходяща за конкретните пътни условия скорост; отделно, водачите на МПС са длъжни да бъдат внимателни и предпазливи към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни превозни средства – чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП. По въпроса дали има виновно поведение на водача на МПС и нарушаване на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП съставът на въззивния съд е посочил, че в конкретния случай водачът на лекия автомобил се е движел по път с предимство, но това не го освобождава от задължението да наблюдава пътната обстановка в цялост и да съобрази поведението си с другия участник, който се е превърнал в опасност с приближаването си към кръстовището, без да се съобрази с регулацията на пътните знаци и да предприеме спиране. Отхвърлил е твърдението, че последният е навлязъл внезапно и водачът на л. а. не е имал време за реакция, тъй като от заключението на допуснатата по делото САТЕ става ясно, че е съществувала обективна възможност да бъде забелязан, когато автомобилът е бил на 30 м. от мястото на удара, а велосипедистът е бил на 8.68 м. от мястото на удара и на 5.32 м. преди да навлезе в кръстовището, т. е. за водача на лекия автомобил е възникнало задължение да приведе поведението си в съответствие с чл. 20, ал. 2, изр. второ от ЗДвП, да намали скоростта си и при необходимост да спре. Избраната скорост на движение е била в рамките на допустимата за населеното място, но не е била съобразена с конкретната пътна обстановка (движение в тъмната част на денонощието) и със степента на възникналата опасност. Според въззивната инстанция, поведението на водача на л. а. представлява нарушение на правилата за движение, от което противоправно са причинени вреди на пострадалия велосипедист, следователно представлява деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД. За да достигне до този извод, съдът е кредитирал повторната съдебно-автотехническа експертиза, чиито изводи са изцяло подкрепени с необходимите аргументи и изчисления, за разлика от оспорената първоначална експертиза, в която не е даден отговор на въпроса от какво разстояние спрямо мястото на удара водачът на автомобила е имал обективната възможност да възприеме приближаващия велосипедист, както и констативния протокол за ПТП, но само за фактите, непосредствено възприети от съставителя му. По въпроса за съпричиняването на вредоносния резултат, съставът на Апелативен съд – Бургас е посочил, че видно от заключението на вещото лице С., съществен принос за настъпване на произшествието и вредите има пострадалият А., от чието поведение е възникнала опасността за движението на двете превозни средства. Същият се е движел по път без предимство и не е изпълнил задължението си като участник в движението да спре при поставен на 6 м. от кръстовището знак „Б1“ и да пропусне движещия се по път с предимство лек автомобил. Отделно, той не се е съобразил със забраната по чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП и е управлявал пътното превозно средство след употреба на алкохол, с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 на хиляда, установена с техническо средство. При тези данни, съдът, посочвайки, че е общоизвестно, че алкохолното опиянение забавя реакциите на водача и е причина за неадекватно поведение, вкл. чрез неправилната преценка на пътната ситуация, е приел, че това състояние на пострадалия е способствало за настъпване на произшествието, като виновното му поведение е основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и за редукция на обезщетението, но не и за извод, че другият водач няма вина за настъпване на произшествието. По отношение на претърпените неимуществени вреди, след обсъждане на събраните доказателства в тяхната цялост, съдът е приел, че в резултат на произшествието на ищеца е било причинено увреждане под формата на счупване на тибията на левия крак. Към момента на изготвяне на заключението по съдебно-медицинската експертиза функцията на крайника е възстановена, с остатъчни оплаквания при работа и натоварване. Не е премахнат металния имплант, което причинява допълнителен дискомфорт. В резултат на увреждането ищецът е претърпял болки и страдания, хоспитализиран е и под обща анестезия е извършена репозиция на фрактурата с поставяне на метална остеосинтеза. След 6-дневен престой в болницата му е препоръчано движение с патерици без стъпване върху увредения крайник. През периода на възстановяване между 5 и 6 месеца пострадалият се е нуждаел от чужда помощ, влошено било качеството му на живот поради затрудненото придвижване и изолацията. От свидетелските показания е видно, че ищецът упражнява тежък физически труд, който натоварва засегнатия крайник и оплакванията от травмата продължават. Наред с гореизложеното при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил младата възраст на ищеца (р. 1987 г.) и благоприятния ход на лечението, при който функцията на крайника е съхранена. Заключил е, че тежестта на болките, страданията и влошеното качество на живот, преценени в светлината на обществено-икономическите условия към момента на настъпване на събитието, обуславят основателност на претенцията в заявения общ размер от 50 000 лв. По съображения, че поведението на ищеца е допринесло в максимална степен за удара между двете превозни средства, съдът е определил приноса на пострадалия в размер на 80 %, с който процент е редуцирал на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимите застрахователни обезщетения. Настоящият съдебен състав намира, че по жалбата на С. Г. А. въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол, по следните съображения: Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК, допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият формулиран от ищеца въпрос, доколкото изобщо изпълва общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК от гледна точка на изискването на чл. 52 ЗЗД за справедливост на обезщетението, не може да обуслови искания достъп до касация, тъй като в тази насока липсват оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК (определеното обезщетение съответства на претендирания от ищеца размер). Що се отнася до размера на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, разрешенията по други дела са напълно неотносими, съответно в тази част въпросът представлява единствено оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в настоящата фаза на касационното производство. Вторият въпрос, свързан изцяло с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, не е разрешен в противоречие с цитираната от касатора – ищец съдебна практика. От мотивите на въззивното решение не се установява изводите на съда да са основани на предположения, а напротив - същите са изградени изцяло върху установените факти по делото. Третият поставен въпрос е вариант на втория, аргументиран с доводи за липса на доказана причинно-следствена връзка между алкохолното повлияване на ищеца и настъпилото увреждане. По тези два въпроса следва да се отбележи, че съображенията на въззивния съд се намират в съответствие с ТР № 1/2014 г. от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/2014 г., съгласно което поемането на предвидим и реално очакван риск (каквото безспорно е и поведението на водач, употребил алкохол над допустимата в закона граница) представлява обективен принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, който е противоправен и се намира в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, причинен при ПТП. Четвъртият формулиран от ищеца въпрос също е свързан с определянето на приноса на пострадалия за настъпването на вредите и като такъв е от значение за разрешаването на спора, но липсва твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Видно е, че въззивният съд е съобразил както тежестта, така и броя на нарушенията на двамата участници в произшествието и изводите му за размера на съпричиняването е изведен след тяхната съпоставка. При недопускане на касационно обжалване по касационната жалба на ищеца съставът на ВКС не дължи произнасяне по реда на чл. 288 ГПК и по отношение на депозираната от ответника насрещна касационна жалба, оглед изричната разпоредба на чл. 287, ал. 4 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение