Определение № 433 от 11.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2818/2024 г.

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от К. Д. К. и М. И. К. срещу определение №356/04.11.2024 г. по в.ч.гр.д. №492/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение №2718/09.10.2024 г. по в.гр.д. № 510/2024 г. на Пловдивски окръжен съд. С последното е оставена без уважение молба с вх. № 32283/03.10.2024 г., с която същите са направили искане по чл. 83 ал.2 ГПК за освобождаване от заплащането на разноски за допълнителен депозит в размер на 800 лв. за изготвяне на съдебно- счетоводна експертиза по делото, както и на държавни такси и други съдебни разноски до окончателното приключване на делото пред всички съдебни инстанции. В частната жалба са наведени оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт, поради постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необснованост, като се претендира отмяната му. Посочва се, че при произнасяне по молба по чл. 83 ал. 2 ГПК съдът е следвало да извърши преценка налице ли са предпоставките за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса и разноски въз основа на доказателствата за имуществено състояние на лицата, семейното им положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на задължението за понасяне на разноските. Според частните касатори, съдът не е изследвал имущественото състояние на К. К. и не е съобразил размера на допълнителните разноски, възлизащи на 800 лв., от които не е бил освободен, за да направи извода, че има средства да ги заплати. Намират за неправилен извода на съда, че декларираната печалба на „Д. лин“ ЕООД за 2023 г. представлява доход за физическото лице К. К. по съображения, че не е налице идентичност между юридическото лице и физическото лице. В тази връзка се изтъква, че за да има доход собственикът на дружеството, то следва да му е бил изплатен дивидент, какъвто в случая нито е бил изплатен, нито е бил деклариран. Твърди се,че съдът се е произнесъл и въз основа на евентуални предположения за доход на К. К. от търговска дейност на „КОРН3Р“ ЕООД, като неправилно е приел, че, след като К. К. е собственик на „КОРН3Р“ ЕООД, то той е упражнявал търговска дейност с работещо предприятие, реализиращо печалба от своята дейност,въпреки че фактически дружеството не работи от 2002 г., поради което няма приходи и печалба, както и разпределян дивидент. Неправилно, според частните касатори, е и приетото от съда, че К. К., в качеството си на едноличен търговец, е упражнявал търговска дейност и се касае за работещо предприятие. В опровержение на това се подчертава, че едноличният търговец няма дейност от 2009 г. и съответно никаква печалба. В обобщение се излагат съображения, че съдът не се е произнесъл въз основа на обстоятелствата, декларирани с оглед молбата по чл. 83 ал.2 ГПК, а на базата на неопределени и предполагаеми доходи, които към момента на подаване на молбата не съществуват, тъй като никъде в декларацията си за материално и гражданско състояние К. К. не е посочил, че има доходи от дивиденти от търговските си дружества, като същевременно е удостоверил, че е наясно с наказателната отговорност, която носи по чл. 313 НК. В допълнение частните касатори навеждат оплакване, че въпреки наличните доказателства, че молителите са материално затруднени и няма да могат да упражнят предоставените им процесуални права по делото, съдът не е разгледал молбата им за освобождаване от държавни такси и разноски до приключване на делото пред всички съдебни инстанции, както и не е извършил преценка, дали страните разполагат с достатъчно средства, за да ги заплатят. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирани да обжалват лица срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл.274 ал.3 ГПК във вр. с чл.284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл.278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл.274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. При произнасянето си ВКС взе предвид следното: За да постанови определението си, въззивният съд е разгледал представените декларации за материално и гражданско състояние, във връзка с искането по чл.83 ал.2 ГПК, подадени от К. Димитров К. и М. И. К., като по отношение на последната е приел, че същата работи по трудово правоотношение и получава месечна заплата в размер на 234 лв., от което е достигнал до заключението, че тази сума не й позволява да заплати определеното допълнително възнаграждение за вещо лице от 800 лв. По отношение на другия жалбоподател К. К. – неин съпруг, съдът е констатирал, че упражнява търговска дейност както като едноличен търговец с фирма „К.- К. К.“, така и чрез притежаваните от него еднолични търговски дружества- „Д. Л.“ ЕООД и „КОРН3Р“ ЕООД. Въз основа на декларирания от молителя факт, че „Д. Л.“ ЕООД за 2023 г. е реализирало печалба в размер на 24 826, 96 лв. и с оглед декларираното от него, че собствеността върху посочените дружества е придобита в наследство от починалата му майка Ц. К. К. през юни 2024 г., е заключил,че не може да бъде обоснован извод за липса на финансова възможност за заплащане на разноските за вещо лице. В тази връзка съдът е изложил аргументи, че се касае за работещи предприятия, които реализират печалба от своята дейност. Посочил е,че К. К. упражнява търговска дейност, като същевременно няма задължение за текуща издръжка на други лица, поради което е споделил извода на окръжния съд, че не са налице предпоставките по чл.83 ал.2 ГПК за освобождаване на жалбоподателите от задължението за плащане на допълнително определеното възнаграждение за вещо лице в размер на 800 лв. В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК частните касатори са поставили, визирайки приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, следните въпроси, които според тях са от значение за изхода на делото: „Следва ли съдът да преценява основателността на искането по чл.83 ал.2 ГПК само с оглед конкретното задължение за заплащане на държавна такса или съдебни разноски по делото или доколкото страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и разноските за цялото съдебно производство?“ /противоречие при разрешаването му от въззивния съд с определение № 316/30.06.2016 г. по гр.д. № 1915/2016 г. на ВКС, IV г.о. и Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ВКС, т. 12/ и „Към кой момент във времето следва да се преценява имущественото състояние на молителя при разглеждането на молба с правно основание чл.83 ал.2 ГПК?“ /противоречие с определение № 274 от 12.05.2015 г. по ч.гр.д. № 1842/2015 г. на III г.о. на ВКС, определение № 318 от 12.07.2012 г. по ч.гр.д. № 293/2012 г. на II г.о. на ВКС, определение № 40 от 01.02.2012 г. по ч.гр.д. № 22/2012 г. на II г.о. на ВКС, определение № 41/22.01.2020 г. по ч.т.д. № 53/2020 г. на ВКС, II т.о., определение № 326/16.07.2018 г. по ч.т.д. № 1064/2018 г. на ВКС, I т.о. и определение № 171/13.04.2016 г. по ч.т.д. № 208/2016 г. на ВКС, I т.о./ Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274 ал. 3 ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. Първият от формулираните от частните касатори въпроси е свързан с оплакването им, че съдът е потвърдил първоинстанционното определение, с което е отказано освобождаването им от такси и разноски до приключването на съдебното производство пред всички инстанции, като е обсъждал единствено възможността им да заплатят допълнително определения депозит за вещо лице от 800 лв.,без да излага мотиви по довода им за липса на достатъчно средства да заплатят дължимите до края на разглеждането на спора такси и разноски. Във връзка с това оплакване обуславящ изхода на спора би бил процесуалноправният въпрос за задълженията на съда да се произнесе по всички наведени от страната доводи, но такъв не е формулиран. Въпросът, по начина, по който е поставен, е до голяма степен неясен и не предпоставя отговор, при който страната би постигнала целения благоприятен за нея резултат. Цитираната в обосноваване приложимост на допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК задължителна практика на ВКС не съдържа разрешения, на които да се противопоставя даденото от състава на Пловдивски апелативен съд разрешение.Още повече,че не само с нея, а и с постоянно поддържаната от ВКС практика по приложението на чл.83 ал.2 ГПК се приема,че след като веднъж съдът е отказал освобождаване от държавна такса и разноски, последващо искане на същото основание може да бъде уважено при промяна на обстоятелствата, навеждащи на извод, че страната е последващо изпаднала в невъзможност да ги заплати, а в случая такива обстоятелства не се и твърдят, предвид стабилизиран предходен отказ за освобождаване на страната от заплащането на разноски за вещо лице. Напротив, частният касатор К. дори изрично е декларирал, че е придобил в наследство собствеността върху търговско дружество, за което сочи,че е реализирало печалба. Вторият от въпросите е формулиран общо и не се свързва с конкретен решаващ извод на въззивната инстанция, относим към него – частните касатори не поддържат твърдение,че съдът е преценявал имущественото и гражданското им състояние към нерелевантен за преценката му, съобразно направеното искане, момент.Същевременно оплакването им е,че съдът се е произнесъл не на базата на декларираното от тях /въпреки,че в декларацията на К. е посочена сумата на реализираната от придобитото в наследство търговско дружество печалба/, а на предположения за реализиран доход, за което липсват доказателства, но въпрос във връзка с такъв извод на съда не е формулиран. Поради това и цитираната с въпроса практика, съдържаща разрешение,че преценката по чл.83 ал.2 ГПК следва да се извършва на базата на доказателства за състоянието на молителя към подаването на исковата молба, е неотносима към решаващите изводи на апелативния съд. С оглед изложеното, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение намира, че не са налице основания за допускане на определението на Пловдивски апелативен съд до касационно обжалване при предпоставката на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Предвид изхода на настоящото производство, жалбоподателите следва да внесат общо по сметката за държавни такси на ВКС държавна такса в размер на 15 лв., на основание чл. 77 ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение