Определение № 3294 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4194/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4892/31.07.2024 г., подадена от Община Добрич срещу решение № 182 от 01.07.2024 г. по гр. д. № 211/2024 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е отменено решение № 633 от 07.08.2023 г., поправено с решение № 125 от 06.02.2024 г., по гр. д. № 1504/2022 г. на Районен съд – Добрич, като вместо него въззивният съд е признал за установено по отношение на Община Добрич, че Р. Й. В. и К. Ж. В. притежават върху поземлен имот с идентификатор *** правото на строеж за собствените им, построени в имота, сграда с идентификатор **** (индивидуализирана погрешно в решението като такава с идентификатор ****) със застроена площ от 70 кв.м, с предназначение – жилищна, и сграда с идентификатор **** на площ от 42 кв.м. Въззивният съд е съобразил, че с исковата молба и две допълнителни за отстраняване на нередовности Р. Й. В. и К. Ж. В. са предявили срещу Община Добрич искове за установяване по отношение на ответника, че ищците притежават върху находящия се в [населено място], [улица], поземлен имот с идентификатор *** правото на строеж за собствените им сграда с идентификатор **** със застроена площ от 70 кв.м, с предназначение – жилищна, и сграда с идентификатор **** на площ от 42 кв.м, с предназначение - друг вид производствена, складова. Претенциите са обосновани със следните обстоятелства: въз основа на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 101, т. V, рег. № 9227, д. № 668/2021 г., ищците са собственици на посочените сгради, които придобили от продавачите И. П. Д. и Д. П. Г., законни наследници на П. Г. П., който завладял имот - бивш парцел *, посочен в акт за частна общинска собственост № 3043/27.01.2006 г. като стар идентификатор на процесния имот, което завладяване станало по силата на частен писмен договор за продажба от 22.07.1968 г., сключен между П. Г. П., като купувач, и Д. Г. С., като продавач. Последната била законен наследник на И. Г. С., на която с позволителен билет № 164/ІІ от 16.09.1954 г. било разрешено изграждане на жилище, съгласно представен типов план. Разрешението било дадено на основание Указ № 115/01.04.1954 г. на Президиума на Народното събрание за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуално (групово или единично) жилищно строителство и било индиция за разрешаване на строеж в полза на праводателя на праводателя на ищците, а съгласно чл. 1, ал. 2 от Указа построените жилищни сгради в изпълнение на отстъпеното право на строеж върху държавна земя стават собственост на строителите, които придобиват и правото на ползване върху отстъпената им държавна земя. Ответникът Община Добрич съставил акт за частна общинска собственост № 3043/27.01.2006 г. за поземлен имот с идентификатор ***, със стар идентификатор кв. 571, парцел *. В акта не било отбелязано правото на строеж върху имота и ответникът отказвал да зачете, че ищците, като собственици на построените в имота сгради, притежават и правото на строеж върху него. От своя страна, ответникът Община Добрич е оспорил исковете. Посочил е, че имотът с идентификатор ***, преди държавна собственост, на основание № 42 ПЗР на ЗИДЗОС преминал в собственост на общината. Върху този имот нямало учредено право на строеж. Право на строеж върху държавен имот винаги се учредявало с формален акт на надлежен орган, съобразно предвиденото в действащата към съответния момент правна норма, какъвто акт за процесния поземлен имот не съществувал. Представеният от ищците позволителен билет не съставлявал и не доказвал издаването на такъв акт, а доказвал единствено законността на извършеното в имота строителство. Че сградите в общинския имот с идентификатор *** били построени без учредено право на строеж, било посочено и в договора, с който ищците ги закупили, както било отбелязано и в констативния нотариален акт № 3, т. IV, вх. рег. № 6207, д. № 445/2021 г. на нотариус с рег. № 535 и район на действие ДРС, съставен в полза на праводателите на ищците. Съдът е приел за установено по делото със заключение на вещо лице, че недвижимият имот в [населено място], [улица], съставляващ по сега действащата кадастрална карта поземлен имот с идентификатор ***, по изработения преди 1958 г. и по одобрения през 1958 г. регулационен план на [населено място] попада в кв. 214 и съставлява парцел *, отреден за индивидуално жилищно строителство. В онзи период за територията, в която попада имотът, не е имало одобрен кадастрален план. През 1987 г. е одобрен кадастрален план и изменение на регулационния план; в кадастралния план бившият парцел * е заснет с пл. № *, който заедно с други имоти е включен в парцел * - за център на градски район. В одобрения със заповед № 591/21.07.1997 г., действащ и понастоящем, регулационен план имотът с пл. № * е урегулиран в парцел * в кв. 271 и за него е предвидено малкоетажно жилищно строителство. Представен е позволителен билет № 164/ІІ от 14.09.1954 г., с който на И. Г. С. е било разрешено да построи жилище в „новия квартал“, съгласно представения типов проект. Представен е и „прегледан“ (одобрен) на 07.09.1954 г. типов план за жилище на И. Г. С.. Според даденото от вещото лице заключение, визираният в позволителния билет „нов квартал“ е район (описан) от [населено място], именуван така в средата на миналия век и съставляващ в регулационния план кв. 214, а строителството е разрешено в парцел *. Съгласно отбелязаното в т. 1 и т. 4 от позволителния билет, той е издаден по заявление на лицето с вх. № 3120/30.03.1954 г. и за започване на строителството е съставен строителен протокол № VI-2286/13.10.1954 г. В позволителния билет е извършено отбелязване още и за това, че строителството се „освобождава от такси съгласно Указ № 115 на Президиума на Народното събрание от 01.04.1954 г.“. В одобрения през 1958 г. регулационен план в парцел *, кв. 214 е нанесено ново застрояване - полумасивна жилищна сграда, чиито общи външни размери съответстват на типовия проект, разрешен на И. Г. С.. Изградени са били две стаи с предверие, към които е приобщена и една стая от заварената в мястото сграда. На 22.07.1968 г. е сключен договор, с който Д. Г. С. е продала на П. Г. С. собствения си недвижим имот - нова масивна жилищна сграда, незамазана отвън, от три стаи, антре и асма, построена върху общинско място, върху което има отстъпено право на строеж. Дворното място е обозначено като парцел *, не е посочен квартал, но са описани границите му със съседи, от което описание, след съпоставка със записванията в разписния лист към кадастралния план от 1987 г., вещото лице дава заключение, че е налице грешка и се касае за парцел * в кв. 217 по регулационния план към датата на сключване на договора. В договора е посочено, че продавачката има сградата по наследство от майка си И. Г. С., която я е построила с редовно издадено разрешително № 164/ІІ от 14.09.1954 г. От представените по делото удостоверения се установява, че П. Г. С. е починал, като децата му И. П. Д. и Д. П. Г. са негови законни наследници. На 28.07.2021 г. е съставен констативен нотариален акт № 3, т. IV, вх. рег. № 6207, д. № 445/2021 г., с който по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК е удостоверено придобитото от И. П. Д. и Д. П. Г., на основание давностно владение и наследство, право на собственост върху недвижим имот в [населено място], [улица], а именно: сграда с идентификатор **** със застроена площ от 70 кв.м, с предназначение - жилищна сграда, и сграда с идентификатор **** със застроена площ от 42 кв.м, построени върху общинско дворно място с идентификатор ***. С договор от 27.10.2021 г., сключен с нотариален акт № 101, т. V, вх. рег. № 9227, д. № 668/2021 г. И. П. Д. и Д. П. Г. са продали на К. Ж. В. и Р. Й. В. сградите с идентификатори **** и ****, построени върху общинско дворно място с идентификатор ***. И в двата нотариални акта, констативния и за договора за покупко-продажба, нотариусът е отбелязал, че сградите са построени без учредени вещни права върху поземления имот. С акт № 3043/27.01.2006 г. поземлен имот с идентификатор *** е актуван от Община Добрич като частна общинска собственост; в забележка е отбелязано, че имотът съставлява парцел *, пл. № * в кв. 571 по подробния устройствен план. В акта липсва записване за принадлежащо на друг правен субект вещно право на строеж върху поземления имот, но построените в него сгради не са актувани като частна общинска собственост. Страните не спорят, че със сключване на писмения договор за покупко-продажба от 22.07.1968 г. наследодателят П. Г. С. на праводателите на ищците е завладял недвижимия имот, жилищната сграда, предмет на покупко-продажбата, осъществявал е това до смъртта си, а после то е продължено от наследниците му. Това следва и от факта на извършените пристроявания на закупената жилищна сграда от три стаи и антре до сега съществуващия, по-голям обем на застрояването в поземления имот, заснето като сгради с идентификатор **** и идентификатор ****. От заключението на вещото лице и приложенията към него се установява още, че с вх. № 4202/26.05.1963 г. е била приета подадената от И. Г. А. данъчна декларация за собствената й полумасивна къща, построена от нея по суперфиция, а на основание договора от 22.07.1968 г. същата тази декларация после е изменена на името на П. Г. С.; след неговата смърт наследниците му са декларирали, като придобити по наследство, сградите в имота в [населено място], [улица]. При одобряване на кадастралната карта сградите с идентификатори **** и ***** са записани като собствени на П. Г. С. на основание договор от 22.07.1968 г. В производството по чл. 587 ГПК за издаване на констативния нотариален акт в полза на праводателите на ищците е удостоверено от областната администрация, че двете сгради не са държавна собственост. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд процесуалният представител на ответника е извършил изявление, че ответникът не владее имота, а той се владее от ищците. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е намерил следното от правна страна: Ищците Р. Й. В. и К. Ж. В. претендират да притежават върху общинския поземлен имот с идентификатор *** правото на строеж за построените в този имот сгради с идентификатори **** и ****, в качеството си на собственици на самите сгради, придобити от тях на основание договора за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 101, т. V, вх. рег. № 9227, д. № 668/2021 г. на нотариус с рег. № 535. Следователно, ищците считат, че на същото договорно основание, на което са придобили правото на собственост върху сградите, ведно с него са придобили и правото на строеж върху поземления имот, в който те са построени. Правото на строеж по смисъла на чл. 63 ЗС съставлява правото на едно лице да построи сграда в чужд поземлен имот и да стане неин собственик, а след като сградата е построена, правото на строеж е правото на едно лице да държи своя сграда върху чужд поземлен имот. В съответствие с чл. 85, във вр. с чл. 77 ЗС правото на строеж се придобива, като бъде отстъпено, учредено (със сделка, съответно предвиден в правната норма акт на държавен или общински орган) от собственика на земята, но може да се придобива и чрез давностно владение. Във всички случаи придобиването на сграда, отделно от земята, върху която тя е построена, е неразривно свързано с придобиване на правото на строеж - правото на придобилия сградата да я държи върху земята, принадлежаща на друг собственик. Юридическият факт, съставляващ основание за придобиване на построената сграда (отделно от земята), води до придобиване и на правото на строеж, т.е., дори и да не е посочено изрично в съответния акт, сградата се придобива ведно с правото на строеж и правото на строеж се придобива на същото основание, на което е придобита построената сграда. Окръжен съд – Добрич е визирал, че поддържаното от ищците в спора пред него, че на И. Г. С. е било отстъпено право на строеж върху поземлен имот *** тогава държавен парцел * в кв. 214 в [населено място], не може да се възприеме. Приел е, че действително съществуват обстоятелства, които са сериозна индиция в тази посока (фактът, че като е поискала, на същата е било разрешено да построи жилище в държавния имот, одобрен е проект за строежа, освободена е от такси, както е било предвидено в Указ № 115/1954 г., дадена е строителна линия, построеното и декларирано като нейна собственост на основание суперфиция е прието и никога не е било оспорвано), но това не е достатъчно да се приеме, че на И. Г. С. е било отстъпено право на строеж върху процесния поземлен имот. Противно на посоченото във въззивната жалба, Указ № 115/1954 г. за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство не съдържа разпоредба, по силата на която (екс леге) да се учредява право на строеж в полза на граждани за извършване на строителство от категориите, посочени в нормативния акт, върху държавни имоти. В чл. 1, ал. 1 от Указа е въведено, че изпълнителните комитети при народните съвети могат да отстъпват безсрочно, възмездно или безвъзмездно, правото да се построи сграда върху урегулирана държавна земя, предоставена на народните съвети. От разпоредбата е видно, че няма съдържание самата тя да предоставя, учредява, отстъпва право на строеж върху урегулирани държавни имоти, а го възлага на изпълнителния комитет на народния съвет, който „може“ да отстъпи правото на строеж, като в ал. 2 са регламентирани правните последици на отстъпеното по ал. 1 от изпълнителния комитет на народния съвет право на строеж. Акт на изпълнителния комитет на народния съвет за отстъпване право на строеж на И. Г. С. върху процесния поземлен имот, тогава държавна собственост, не е представен и не е доказано по убедителен начин такъв изобщо да е бил издаден. Ето защо не може да се направи извод, че И. Г. С. е извършила строителството в държавния парцел *в кв. 214 въз основа на валидно учредено право на строеж. Така, по силата на приращението на основание чл. 92 ЗС, построената от И. Г. С. жилищна сграда в имота е станала държавна собственост. С оглед установеното по-горе, както се твърди от ищците, считано от 22.07.1968 г. наследодателят на праводателите на ищците П. Г. С. е установил владение за себе си върху жилищната сграда в държавното дворно място, упражнявал е владението до смъртта си, а след това са владели неговите наследници. В съответствие с чл. 86 ЗС (ред. ДВ, бр. 92/1951 г. и ДВ, бр. 31/1990 г.), построеното и правото на строеж върху поземления имот, като държавна собственост, не е било възможно да бъдат придобивани по давност. С влизане в сила на 01.06.1996 г. на сега действащата редакция на разпоредбата забраната за придобиване по давност на имоти частна държавна собственост е отпаднала, но в съответствие с чл. 7, ал. 1 ЗОС (ред. ДВ, бр. 44/1996 г.) е останала за имотите частна общинска собственост. С изменението на чл. 7, ал. 1 ЗОС (ред. ДВ, бр. 96/1999 г.) е отпаднала забраната за придобиване по давност и за имоти частна общинска собственост, като от същия момент на основание § 42 ПЗР на ЗИДЗОС (ДВ, бр. 96/1999 г.) процесният поземлен имот е преминал от собственост на държавата в собственост на общината. Следователно във времето от 01.06.1996 г. построеното в държавния, а после общински парцел *, пл. № * в кв. 571, съставляващ поземлен имот с идентификатор ***, е можело да бъде обект на упражняваното от наследодателя на праводателите на ищците давностно владение. Един ден преди да бъде завършен необходимият по чл. 79, ал. 1 ЗС срок за придобиване на правото на собственост от него давността е спряла да тече - § 1 ЗДЗС. Първоначално наложеният само до 31.12.2011 г. мораториум за придобиване по давност на имоти, частна държавна и общинска собственост, е неколкократно удължаван. Последното удължаване до 31.12.2022 г. е прието с § 1 ЗР на ЗИЗС (ДВ, бр. 7/19.01.2018 г.), а в § 2 е посочено, че изменението влиза в сила на 31.12.2017 г. и е придадено обратно действие на разпоредбата. С решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗДЗС и на § 2 ЗР на ЗИЗС са обявени за противоконституционни. Що се отнася до придаденото с § 2 ЗР на ЗИЗС обратно действие на удължаването на срока до 31.12.2022 г., в решението на Конституционния съд е прието, че то отнема вещноправния ефект на давностното владение, осъществявано в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. и засяга вече придобити вещни права. Според въззивния съд, отнесено към настоящия спор, това означава, че след като на 01.06.1996 г. наследодателят на праводателите на ищците е бил във владение на сградите в процесния поземлен имот и владението е осъществявано без прекъсване от него и после от наследниците му, при съобразяване на разпоредбата на § 1 ЗДЗС и решението на Конституционния съд, то на 02.01.2018 г. в полза на последните е изтекъл необходимият за придобиване по давност десетгодишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Следователно И. П. Д. и Д. П. Г. са придобили правото на собственост върху сградите с идентификатори **** и ****, построени върху общинско дворно място с идентификатор ***, което право те са придобили на основание давностно владение и наследство, така, както са се позовали и е вярно удостоверено в констативния нотариален акт № 3, т. IV, вх. рег. № 6207, д. № 445/28.07.2021 г. на нотариус с рег. № 535 и район на действие ДРС. Посоченото в нотариалния акт, че сградите са построени без учредено право на строеж, също е вярно, но по изложените по-горе съображения, ведно с правото на собственост върху сградите и на същото основание - давностно владение и наследство, лицата са придобили и правото на строеж за сградите върху поземления имот. Така, при сключване на 27.10.2021 г. на договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 101, т. V, вх. рег. № 9227, д. № 668/2021 г. на нотариус с рег. № 535, продавачите И. П. Д. и Д. П. Г. са притежавали и прехвърлили на купувачите, ищци по делото, К. Ж. В. и Р. Й. В. правото на собственост върху сградите, ведно правото на строеж за тях върху поземлен имот с идентификатор ***. От това следва, че ищците с основание претендират, че като собственици на сграда с идентификатор **** и сграда с идентификатор ****, придобити от тях на посоченото договорно основание, притежават и правото на строеж върху собствения на ответника Община Добрич поземлен имот, върху който тези сгради са построени. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо, както и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, на първо място, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по непредявен иск, като по него визира противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 165/12.03.2016 г. по т. д. № 2333/2014 г., решение № 132/18.12.2013 г. по т. д. № 293/2012 г., I т. о., решение № 63/28.05.2011 г. по т. д. № 490/2010 г., II т. о., решение № 115/08.07.2011 г. т. д. № 680/2010 г., II т. о. Излага, че Окръжен съд – Добрич недопустимо е уважил непредявен иск. В конкретния случай съдът не е бил сезиран с иск за признаване за установено, че ищците са придобили правото на строеж в имота по давностно владение; в първоначалната искова молба и последващите уточняващи молби по делото ищците твърдят, че въз основа на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 101, т. V, peг. № 9227 по дело № 668/2021 г. на нотариус с рег. № 535 и район на действие ДРС, са собственици на процесните две сгради, които придобили от продавачите И. П. Д. и Д. П. Г., законни наследници на П. Г. П.. Същите били носители на правото на строеж в имота на основание позволителен билет № 164/ІІ от 14.09.1954 г. и Указ № 115 от 01.04.1954 г. на Президиума на Народното събрание. Тези документи били индиция за проведена процедура по разрешаване на строеж в полза на праводателите им. На второ място, жалбоподателят счита въззивното решение за очевидно неправилно. Сочи, че с решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на РБ разпоредбата на § 1 ЗД на ЗС е обявена за противоконституционна, като нейният досегашен ефект не се засяга. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. трето КРБ, последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението на КС на РБ в сила. Предвид задължителния за съдилищата характер на решенията на Конституционния съд, за периода 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 07.03.2022 г. придобивна давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум. От насрещните страни е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – за проверка дали въззивното решение не е вероятно недопустимо, като постановено по непредявен иск. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,