Определение № 50319 от 10.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1371/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ОББ Факторинг“ ЕООД, [населено място] против решение №41/09.03.2022г. по в.т.д. №353/2021г. на Апелативен съд- Велико Търново, с което е потвърдено решение №52/01.072021г. по т.д. №354/2020г. на Окръжен съд- Русе. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора иск на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД за осъждане на „Профимаркет“ АД, [населено място] да плати на „ОББ Факторинг“ ЕООД, [населено място] сумата 565 039.37 лева- главница по неплатени доставки по конкретно посочени в исковата молба 15 броя фактури, вземанията по които са били прехвърлени на ищеца на основание договор за факторинг №А00196/17.05.2016г. Решението е постановено при участието на трето лице помагач „МКМ БГ“ ЕООД, [населено място].

В касационната жалба се твърди, че съдебният акт е неправилен - постановен при нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснован. Касаторът моли да бъде отменено решението и да бъде постановено ново, с което искът му да бъде уважен. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Изпълнил ли е въззивният съд процесуалното си задължение да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства?;

2. Взел ли е предвид въззивният съд обстоятелството, че на фактора по договор за факторинг не могат да бъдат противопоставени възражения, произтичащи от външно за него правоотношение- покупко-продажби между цедента и трето лице- платец, които възражения са възникнали след датата на уведомяване на длъжника за извършената цесия, при условие, че е налице съгласие на третото лице- платец с прехвърлянето на вземането? Приложим ли е чл.103, ал.3 ЗЗД по отношение на всички възражения, които третото лице- платец би имало срещу цесионера, произтичащи от отношенията му с цедента?;

3. Кои възражения могат да бъдат противопоставени на фактора от страна на третото лице- платец, когато е налице съгласие на това лице с прехвърлянето на вземането?;

4. Ако цедент и длъжник са уредили плащанията помежду си с договор за факторинг и цедентът прехвърли свое вземане, за което длъжникът е надлежно уведомен съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД и същият не оспорва своя дълг, допустимо ли е последващо договаряне относно действителността на прехвърленото вземане между длъжника и цедента, без участието и съгласието на цесионера /фактора/?“.

По първите два въпроса касаторът твърди, че е налице допълнителното основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, като по първи въпрос сочи ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 266/29.06.2011 г. по гр.д. № 1058/2010 г. на ВКС, I г.о., т.3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., решение № 51/23.06.2016 г. по гр.д. № 3471/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 173/06.11.2020 г. по гр.д. № 4404/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 8/02.06.2020 г. по гр.д. № 4031/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 248/07.01.2020 г. по гр.д. № 4193/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 28/18.04.2019 г. по гр.д. № 2014/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 151/06.01.2020 г. по гр.д. № 2359/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 144/22.11.2019 г. по гр.д. № 2579/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 50155/22.11.2019 г. по гр.д. № 3441/2020 г. на ВКС, IV г.о., решение № 231/01.11.2016 г. по гр.д. № 1614/2016 г. на ВКС, III г.о., решение № 90/14.09.2016 г. по гр.д. № 370/2016 г. на ВКС, II г.о. и решение № 209/26.09.2014 г. по гр.д. № 212/2016 г. на ВКС, I г.о., а по втори въпрос – решение № 94/10.07.2014 г. по т.д. № 3643/2013 г. на ВКС, II т.о. и решение №114/10.10.2019 г. по т.д. № 2704/2018 г. на ВКС, II т.о. По отношение на третия и четвъртия въпрос поддържа допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПКс твърдение, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът „Профимаркет“ АД оспорва касационната жалба. Излага подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му.

Третото лице помагач „МКМ БГ“ ЕООД не взема становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за сумата 565 039.37 лева- цена на стоки по 15 броя фактури, издадени от „МКМ БГ“ ЕООД в периода 17.11.2017г.-28.06.2018г., въззивният съд намира, че факторът „ОББ Факторинг“ ЕООД няма вземане срещу длъжника „Профимаркет“ АД, тъй като договорът за доставка между „МКМ БГ“ ЕООД /доставчик и страна по договора за факторинг/ и „Профимаркет“ АД /купувач/ е развален/има отказ от него и не се дължи плащане по процесните фактури от страна на купувача- по отношение на доставките по 13 от фактурите е налице „отказ от договорите“ поради нереализиране на продукцията в 3-месечен срок, по една- имало обективни причини да се очаква, че няма да има реализация, а по една- договорът е развален поради скрити дефекти на стоките. Решаващият съдебен състав приема, че с договор за факторинг №А00196/17.05.2016г. „МКМ БГ“ ЕООД прехвърля на фактора „ОББ Факторинг“ ЕООД по реда на чл.99 и сл. ЗЗД, при условията на договора и срещу определената в него цена, всички свои настоящи и бъдещи вземания по търговски фактури с отложено плащане, вкл. срещу ответното дружество. На 01.05.2017г. между „МКМ БГ“ ЕООД и „Профимаркет“ АД е сключен рамков договор за доставка, като е постигнато съгласие, че ако купувачът не успее да препродаде най-малко 70% от доставените му стоки на трети лица в 3-месечен срок от доставката, той има право да се откаже от съответния индивидуален договор и да върне на доставчика нереализираните стоки. Съдът приема за установено, закупуването на договорените стоки с процесните 15 фактури в периода м.11.2017г.-м.03.2018г. и уведомяването на ответника, че дължи плащане на фактора „ОББ Факторинг“ ЕООД, както и издаването на ДКИ и сторнирането от ответника на задълженията по тези фактури след отказа от/развалянето на договора.

Възизвният състав излага мотиви, че с договора за факторинг се изменя титулярът на вземането по договори за търговска продажба на стоки или услуги, като длъжниците по тях са обвързани от прехвърлянето от датата, на която то им е съобщено и дължат плащане на фактора, а не на доставчика. Приема, че платецът не е страна по договора и не може да оспорва действителността му. Съгласно приложимите за факторинга норми на ЗЗД за договора за цесия, по-конкретно чл.103, ал.3 ЗЗД, ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземанията, той не може да извърши прихващане на свое вземане с насрещно задължение на доставчика-цедент, но извън тази законова забрана той може да релевира на фактора- цесионер всички останали възражения, произтичащи от материалното правоотношение между него и доставчика-цедент. При преустановяване действието на облигационната връзка между доставчика и купувача на стоката отпада вземането на доставчика за цената, което е било предмет на прехвърляне с договора за факторинг. С оглед чл.13 от договора за факторинг № А00196/17.05.2016г., предвиждащ, че ако в резултат на търговски спорове между доставчика и платеца по фактурите или вследствие на промяна в отношенията между доставчика и платеца, независимо от причината, стойността на вземанията по фактури, авансирани от фактора по договора, е частично намалена или напълно анулирана, доставчикът се задължава да възстанови в указания от фактора срок сумите, получени като аванс срещу прехвърлените вземания, съдът стига до извод, че факторът „ОББ Факторинг“ ЕООД разполага с възможност да претендира сумите, които е заплатил по процесните фактури, ведно с лихви, такси и комисионни, но от доставчика. Намира за неоснователно възражението, че отказа от/развалянето на договора за доставка от „Профимаркет“ АД е с цел увреждане на ищцовото дружество по смисъла на чл.289 ТЗ.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите два въпроса, формулирани от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като инкорпорират оплакванията в касационната жалба за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния и материалния закон, които представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение и са предмет на обсъждане от касационната инстанция след допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Дали въззиввният съд по конкретното дело е извършил определени процесуални действия и дали е взел предвид определени обстоятелства, респ. дали е съобразил конкретни доказателства и приложил правилно правна норма, е въпрос относно правилността на обжалваното решение, който не подлежи на разглеждане в настоящия етап на касационното производство.

Третият и четвъртият въпроси, уточнени от съда съгласно правомощията му- относно възможността длъжникът да противопостави на фактора възражение за разваляне на сключения между него и цедента договор след изразено изрично писмено съгласие с прехвърлянето на вземането, е значим за изхода на спора, тъй като е обусловил решаващите изводи на съда, поради което отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че е доказано изрично писмено съгласие на длъжника с извършеното прехвърляне на вземания, но е счел, че то е без значение и длъжникът не дължи плащане по процесната фактура поради последващо разваляне на сключения с цедента договор за доставка на стоки. В решение №114/10.10.2019 г. по т.д. № 2704/2018 г. на ВКС, II т.о. е прието, че длъжникът има право да противопостави на цесионера възражения във връзка с валидността на договора, от който произтича прехвърленото вземане. Предвиденото в чл.103, ал.3 ЗЗД правило, според което длъжникът може да прихване задължението си срещу свое вземане към цедента, освен при изразено изрично писмено съгласие с цесията, е приложимо по аналогия и за други възражения на длъжника, основани на договорното правоотношение с цедента, от което произтича прехвърленото вземане – напр. правопогасяващи или правоотлагащи възражения. Посочените възражения не биха могли да се противопоставят на цесионера /самостоятелно или инцидентно/ само ако е налице приемане на цесията от длъжника, съобразно предвидените в чл.103, ал.3 ЗЗД предпоставки. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по този правен въпрос.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 11 300.79 лева.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд