Определение № 1891 от 25.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 923/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. М. В. против решение № 267/07.11.2025г. по т.д.№ 398/2025г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 271/27.06.2025г. по т.д.№ 520/2024г. на Окръжен съд - Варна. С потвърденото решение е отхвърлен предявения от касатора против „Банка ДСК„ ЕАД иск, с правно основание чл. 439 ГПК, за установяване по отношение на ответника, че в негова полза, като правоприемник на „ОТП Факторинг България„ ЕАД, не съществува изпълняемо право срещу ищеца, поради изтекла погасителна давност, за сума от 20 457,80 евро, представляваща сбор от: главница по споразумение от 23.03.2011г. за обединяване на договор за стандартен кредит № 15573392/14.05.2008г.,договор за стандартен кредит № [ЕГН]/11.11.2005г. и договор за кредит овърдрафт № 10953153/11.11.2005г.; 2 801,37 евро - договорна лихва за периода 05.05.2011г. – 03.08.2012г.; 541,30 евро - наказателна лихва за просрочена главница, за периода 10.07.2012г. - 03.08.2012г., за които вземания са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 11 248/2012г. по описа на Варненски районен съд и е образувано изпълнително дело № 224/2012г. по описа на ЧСИ Люба Тодорова, рег. № 713 КЧСИ. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроиводствените правила от въззивния съд, който не е изложил мотиви по доводите на страната – въззивник, в нарушение на чл. 269, пр. второ ГПК. Неправилно, според касатора, въззивният съд е приел, че е ограничен в произнасянето си до доводите на страната в оспорване частното правоприемство между ответника и „ОТП Факторинг България„ ЕАД и до института на погасителната давност. Така съдът е отказал да се произнесе по изричното възражение на касатора за нищожност на договора за цесия между банката и „ОТП Факторинг България„ ЕАД от 22.11.2012г., отделно от служебното си задължение да се произнесе по нищожността на договор – предмет на спора, с който е сезиран. Насетне в касационната жалба са изброени в 15 пункта въззивните доводи на страната, по които се твърди липса на мотиви във въззивния акт. Ответната страна - „Банка ДСК„ ЕАД - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, като намира, че първият въпрос е формулиран абстрактно и без връзка с предмета на спора, а вторият не е разрешен от въззивния съд в противоречие с формирана задължителна и цитираната казуална практика на касационна инстанция, зачитайки формирана между страните сила на пресъдено нещо по предходен спор. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът В. В. е предявил против „Банка ДСК„ ЕАД обективно съединени искове, за част от които производството е последващо прекратено, с влезли в сила определения. Делото е останало висящо по иск с правно основание чл. 439 ГПК. Ищецът твърди, че срещу него е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, в полза на кредитора „Банка ДСК„ ЕАД и по издаден въз основа на нея изпълнителен лист от 21.08.2012г. е образувано изп. дело № 224/2012г. по описа на ЧСИ Люба Тодорова, рег. № 713 КЧСИ, с взискател банката. Вземанията й, обаче, са прехвърлени на „ОТП Факторинг България„ ЕАД с договор за цесия от 22.11.2012г. и дружеството е конституирано на мястото на банката, като взискател в изпълнителното производство. Ищецът се позовава на липса на клауза в договора за цесия, с която цесионерът приема всички, извършени в полза на банката – цедент и първоначален взискател, изпълнителни действия и ще се ползва от тях. Насетне ищецът навежда съображения, че заповедта за незабавно изпълнение не е стабилизирана, тъй като банката - единствено легитимирана да предяви иска по чл. 422 ГПК / заведен от цесионера „ОТП Факторинг България„ ЕАД /, не е сторила това след подаденото от ищеца възражение по чл. 414 ГПК. Предвид това, издадената заповед и изпълнителен лист въз основа същата, според ищеца, е следвало да бъдат обезсилени. Ищецът навежда и довод, че договора за цесия е нищожен, тъй като банката е цедирала вземанията си към В., произтичащи от сключени със същия договори за кредит, в нарушение на чл. 26, ал. 1 ЗПК, тъй като възможност за прехвърляне на вземанията в полза на трети лица не е изрично предвидена в договорите, респ. в споразумението за обединяване на кредити. Споразумението от 23.03.2011г. за обединяване на кредити / стандартни кредити и кредит овърдрафт / според ищеца има характеристиката на договор за потребителски кредит и спрямо същото са приложими разпоредбите на ЗПК. В евентуалност се твърди, че вземанията по договорите за кредит са погасени чрез плащане по силата на сключени, в обезпечаване на кредитите, застрахователни договори и към момента на споразумението за обединяване на кредити ищецът не е имал задължения към банката. Твърди се и изтекла погасителна давност за вземанията, без изложени конкретни съображения. Останалите твърдения не са обект на касационни доводи на страната за неправилност на въззивното решение. Исковата молба е оставена без движение, с указание до ищеца да конкретизира обстоятелствата по иска си по реда на чл. 439 ГПК, като съобрази, че същите следва да се основават на настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание факти. Уточнението от 07.11.2024г. отново не навежда такива. Ответникът „Банка ДСК„ ЕАД е оспорил исковете. Позовал се е на влязло в сила решение по т.д.№ 173/2015г. на Апелативен съд – Варна, частично отменило и частично потвърдило решение по т.д.№ 2272/2013г. на Варненски окръжен съд, като краен резултат по което са приети за установени, по реда на чл. 422 ГПК, процесните вземания на основание споразумението за обединяване на кредити от 23.03.2011г., в отношенията между „ОТП Факторинг България„ ЕАД, в качеството на кредитор и В. В., в качеството на длъжник. Акцентира се на обстоятелството,че в производството по това дело е разгледано възражението на ищеца за недействителност на споразумението от 23.03.2011г., като съдържащо неравноправни клаузи срещу потребител, съответно е формирана СПН относно действителността му, а с влизането му в сила / с определението на ВКС № 390/01.11.2016г., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение/ е стабилизирана заповедта за незабавно изпълнение, издадена в полза на „Банка ДСК„ЕАД, последващо издаването цедирала вземанията си на „ОТП Факторинг България„ ЕАД. Ответникът твърди прекъсване на погасителната давност с изпълнителни действия, считано от 2013г. - ежемесечно изпълнение върху вземане от пенсия на длъжника, въз основа на наложен през март 2013 г. запор. С определение № 1526/14.11.2024г. и № 6/03.01.2025г., първоинстанционният съд е прекратил производството по предявения установителен иск за нищожност на споразумението за обединяване на договори за кредит от 23.03.2011г., поради формирана сила на пресъдено нещо по предмета на спора с решение по т.д. 173/2015 г. на Апелативен съд – Варна, с което е упражнен инстанционен контрол върху решение по т.д.№ 2272/2013 г. на Окръжен съд - Варна, влязло в сила с недопускане на касационното му обжалване от ВКС, с определение № 390/01.11.2016 г. по гр.д. № 50371/2016г.. Прекратителното определение не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила. С определение № 6/03.01.2025г. първоинстанционният съд е прекратил производството и в частта, по приет за предявен като самостоятелен, иск за установяване в отношенията между страните, че не съществува изпълняемо право на ответника спрямо ищеца, с предмет вземанията по исковата молба, поради тяхното погасяване от трето лице – застраховател. И това определение не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила. С решението по т.д.№ 173/2015г. на Варненски апелативен съд, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение по т.д.№ 2272/2013г. на Варненски окръжен съд, като краен резултат е прието за установено, на основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, че в полза на цесионера „ОТП Факторинг„ ЕАД съществува вземане спрямо В. М. В., по издадена в полза на цедента - „Банка ДСК„ ЕАД заповед за незабавно изпълнение № 6055/2012г. по ч.гр.д.№ 11 248/2012г. на Варненски районен съд, в размер на 20 457,08 евро, от която сума 17 114,41 евро - непогасена главница, 2 801,37 евро – договорна лихва за периода 15.05.2012г. - 03.08.2012г., 541,30 евро - наказателна лихва за просрочена главница, за периода 10.07.2012 г.- 03.08.2012г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 03.08.2012г. до окончателно изплащане на задължението. Вземанията са прехвърлени от банката на „ОТП Факторинг България„ ЕАД с договор за цесия от 22.11.2012г.. Налице е последващо така постановеното решение правоприемство между цесионера „ОТП Факторинг България„ ЕАД и цедента „Банка ДСК„ ЕАД .Чрез преобразуване чрез вливане в „Банка ДСК“ ЕАД, вписано на 25.05.2023г. в ТРРЮЛНЦ, е прекратена правосубектността на „ОТП Факторинг България„ЕАД и дружеството е заличено в търговския регистър. Първоинстанционният съд е съобразил, че като последица от универсално правоприемство в хода на изпълнителното производство - преобразуване чрез вливане на „ОТП Факторинг България „ЕАД в „ Банка ДСК“ ЕАД - същото продължава с участието на приобретателя – чл. 227 ГПК. Встъпването е ex lege, поради което не е необходимо специално изявление на приобретателя, за конституиране в производството. Не е необходимо и нарочно уведомяване на длъжника за встъпването, тъй като се касае за публично оповестени / в ТРРЮЛНЦ / обстоятелства. С тези съображения са отхвърлени като неоснователни доводите на ищеца за липса на материалноправна легитимация на банката, като взискател. Съдът е посочил, че с преждепосоченото решение по чл. 422 ГПК е стабилизирана заповедта за незабавно изпълнение спрямо ищеца – на 01.11.2016г.. Изпълнителното дело е образувано на 02.10.2012г.,от банката, като кредитор по заповедта за незабавно изпълнение и предходно на цесията, при действието на ППВС № 3/1980г.. Съгласно приетото в ТР № 3/28.03.2023г. по тълк. дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, погасителна давност не е текла до приемането на ТР № 2/26.06.2015г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - до 26.06.2015г...На 15.01.2013г. е наложен запор върху вземания от пенсия на ищеца и след 26.06.2015г., от който момент следва да се зачита изтичане на погасителна давност при висящ изпълнителен процес, същата е прекъсвана ежемесечно - с удръжки от пенсията на ищеца / до 09.04.2025г. вкл. съгласно представено по делото удостоверение от ЧСИ /. Тези помесечни удръжки удовлетворяват изискването за приложен изпълнителен способ, прекъсващ давността, съгласно приетото в ТР № 3/2013г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е приел, че въззивните доводи са сведени до правилността му касателно приложимите норми относно правоприемството в изпълнителното производство и погасяването на вземанията по давност. Съдът е приел, че с оглед влезлите в сила прекратителни определения на първоинстанционния съд, предмет на спора е останал единствено иска по чл. 439 ГПК, за отричане съществуващо в полза на ответника изпълняемо право с предмет вземанията по издадената в полза на банката заповед за незабавно изпълнение, поради изтекла погасителна давност. Изложил е обстойни съображения относно оспорената материално-правна легитимация на ответника, в аспект на универсалното правоприемство, настъпило ex lege - преобразуване на „ОТП Факторинг България„ ЕАД, чрез вливане в „Банка ДСК„ЕАД, по реда на Глава ХVІ, раздел ІІ ТЗ. Предходното качество взискател на „ОТП Факторинг България“ЕАД, конституиран в изпълнителното производство, на основание договор за цесия на вземанията с „Банка ДСК „ЕАД, съдът е обосновал с чл. 429, ал. 1 ГПК вр. с чл. 99 ЗЗД. Насетне са изложени мотиви, споделящи начален момент на течаща, 5-годишна / чл. 117, ал. 2 ЗЗД / погасителна давност, в рамките на висящ изпълнителен процес - от 26.06.2015г. и до 09.04.2025г. прекъсвана с ежемесечни удръжки от вземания на длъжника, на основание наложен още през 2013г. запор. В такава хипотеза – единен изпълнителен способ, прилаган в продължение на целия период на висящност на изпълнителното производство - съдът е посочил, че не се налага взискателят да прекъсва погасителната давност, манифестирайки друг вид активност. Съдът е съобразил частичната секвестируемост на вземането от пенсия, съгласно чл. 446, ал. 1 ГПК и задължителните указания на ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, в относимост към възражението на ищеца - въззивник, че се касае за приложен недопустим изпълнителен способ. Приел е, че не се установява на ищеца да са удържани суми, надхвърлящи секвестируемата част от пенсията му. Поради неизтекла 5-годишна погасителна давност от последното прилагане на изпълнителния способ „запор върху вземане„, както и между отделните му прилагания предходно, искът чл. 439 ГПК е счетен за неоснователен и отхвърлянето му потвърдено. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ,т. 1 ГПК, с решения по гр.д.№ 4265/2014г., № 257/2009г., № 91/ 2010г., № 1318/2010 г., № 761/2010г. – всички на ІV г.о., гр.д. 4744/2008г., гр. д. № 408/2011г. и гр.д.№ 1347/2010 г. на І г.о. и т.д.№ 2780/2018г. на І т.о. на ВКС; 2/ Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражение за нищожност ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в идентична хипотеза, с ТР № 1/27.04.2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС. Първият от формулираните въпроси, като относим към процесуалните задължения на съда по всеки спор, с който е сезиран, удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, доколкото кореспондира и с касационен довод за непълнота на мотивите на въззивното решение, в нарушение на чл. 269, пр. второ ГПК. Не е удовлетворен допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължението си по чл. 269, пр. второ ГПК вр. с чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК и приложението на разпоредбите, съгласно цитираната съдебна практика, отчитайки предметния обхват на спора, с който е останал сезиран след прекратителните определения на първоинстанционния, както и обвързващата страните сила на пресъдено нещо по предмета на част от доводите на ищеца, формирана в предходен спор, с участието на страна / „ОТП Факторинг България„ ЕАД /, чийто универсален правоприемник в хода на изпълнителното производство е настоящият ответник. Доводите, по които касаторът твърди липса на мотиви, в една част са извън предмета на спора, вкл. с оглед правното основание на иска / т. 2.9 – предвид частичното прекратяване на производството, към предмета на която част се отнася; т. 2.12 - за неустановен действителен размер на вземанията, с оглед извършени частични погашения в периода 2013г. - 2025г. и т. 2.8 – за вътрешно противоречие на мотивите на първоинстанционни съд досежно размера на вземанията - искът по чл. 439 ГПК не е предявен за установяване частично погасяване на вземанията от ищеца или от трето лице, в негова полза, извън изпълнителното производство и след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание; позовал се е на погашения, извършени предходно на споразумението за обединяване на кредити от 2011г. - предмет на един от обективно съединените искове, производството по който е било прекратено; т. 2.13 - за неправилно неуважени от първоинстанционния съд доказателствени искания, доколкото отново касаят установяване размера на вземанията; т. 2.15 - за непериодичния характер на обезщетението за временна неработоспособност - съдът е преценявал момента на осъществени ежемесечни удръжки от запорирани вземания на ищеца, прекъсващи давността, за която давност е ирелевантно какво е действителното основание на вземането и с оглед същото - секвестируемо ли е; незаконосъобразността на запора, с оглед предмета му, е обжалваемо по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК действие и не подлежи на разглеждане в настоящото производство /. За друга част от посочените въззивни доводи, твърдението на касатора, че липсват мотиви е неоснователно - наведени са такива, като правилността им е извън обхвата на процесуалния по характер въпрос / т. 2.14 /. Трета част не почиват на правна норма или правен принцип, за да би възникнало за съда задължение за коментар, правно несъстоятелни са / така т.2.1 - арг. от чл. 99, ал. 2 ЗЗД и т. 2.6 /. Доводите на ищеца могат да бъдат групирани, както следва /с ползване номерацията им по касационната жалба/: 1/ оспорване материалноправната легитимация на взискател на „ОТП Факторинг България„ ЕАД, възникнала на основание договор за цесия от 2012г., с който „Банка ДСК„ ЕАД е прехвърлила вземанията си от В. В. и с каквото качество на взискател дружеството е било страна в изпълнителното производство до настъпилото универсално правоприемство с банката / т. 2.2, т. 2.3, т. 2.4 /; 2/ оспорване факта, че банката - ответник се ползва от прекъсващите погасителната давност изпълнителни действия на взискателя „ОТП Факторинг България„ ЕАД, бидейки универсален правоприемник на същото, както и че последното дружество се ползва от прекъсващия погасителната давност запор, наложен от банката, преди конституирането му като взискател / т. 2.5 и т. 2.7/; 3/ неправилност на извода за стабилизиране на издадената срещу ищеца заповед за незабавно изпълнение, подлежащи на обезсилване заповед и изпълнителен лист / т. 2.10 и т. 2.11 /. Никой от така наведените доводи не е от естество да промени правния резултат по спора, поради което, дори да липсва изрично произнасяне по част от конкретни техни аспекти, то не съставлява съществено процесуално нарушение, а само такова би било в обхвата на касационно произнасяне, съобразно основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Първият по начало се основава на обстоятелство, което не удовлетворява хипотезиса на чл. 439, ал. 2 ГПК - частното правоприемство между „ Банка ДСК „ЕАД и „ ОТП Факторинг България„ ЕАД ,по силата на договора за цесия от 2012 г., не е факт, настъпил след приключване на съдебното дирене, в производството по което е издадено изпълнителното основание. Материалноправната легитимация на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, като взискател, на основание договора за цесия от 2012г., с цедент „Банка ДСК„ЕАД - спрямо който е издадена заповедта за незабавно изпълнение, е потвърдена с влязлото в сила решение по чл. 422 ГПК, с участието на цесионера като страна, с което е стабилизирана заповедта за изпълнение, т.е. цесионерът е носител на вземането, съгласно самото изпълнително основание – допустимо, съгласно задължителните указания в т.10б от ТР № 4/ 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Затова и довода, че липсва стабилизирана заповед за незабавно изпълнение, поради предявен иск по чл. 422 ГПК от цесионера, вместо от цедента, освен неотносим към основанието на предявения иск, е и в противоречие с така посочената задължителна практика. Материалноправната легитимация на банката, като последващ „ОТП Факторинг България„ ЕАД взискател, се основава на универсално правоприемство в хода на изпълнителното производство - чл. 429, ал. 1, пр. първо ГПК, т.е. формално е факт, следващ приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изпълнителното основание, но без значение за съществуването на изпълняемото право, тъй като единствено се променя носителя му. Правно абсурдно - в разрив с понятието за правоприемство и правните му последици - е съждението на касатора, че изпълнителните действия, предприети по молба на взискателя - праводател, не ползват правоприемника, освен след изрично изявление на последния / доколкото липсва формално конституиране на банката в изпълнителното производство, макар да са предприети от нея действия по същото /. Дори да се приеме за нужно формално конституиране на правоприемника и значение на последното за приложение института на погасителната давност, времето от преобразуването на „ОТП Факторинг България„ ЕАД / вписано на 25.05.2023г. /, с вливане в „Банка ДСК„ЕАД, до предявяването на исковата молба / 02.10.2024г. / е далеч от изискуемия 5 – годишен давностен срок. Вторият въпрос не удовлетворява изискването за правен въпрос – отговор на същия е без каквото и да било значение за правния резултат по идентични съображения - неотносимост към фактическия състав на иск по чл. 439 ГПК. Нищожността на договор, на който се основава материалноправната легитимация на кредитора - взискател, не е „факт, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание“ / чл. 439, ал. 1 ГПК /. Следва да се има предвид, че с влязлото в сила решение по т.д. № 173/2015 г. на Варненски апелативен съд, със сила на пресъдено нещо е потвърдена материалноправната легитимация на цесионера „ОТП Факторинг България„ ЕАД, като кредитор по процесните вземания, именно на основание действителен договор за цесия от 22.11.2012г.., като е разгледано идентично на тук противопоставеното възражение за нищожност, счетено за неоснователно - сключен в нарушение на чл. 26 ЗПК, с оглед съдържанието на споразумението от 23.03.2011г. / непредставено по делото /. В решението по т.д.№ 173/2015г. на Апелативен съд – Варна изрично е коментирано наличието на клауза, в съответствие с чл. 26 ЗПК в споразуменето / стр. 3 на решението /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение