Определение № 50154 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2920/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Г. Д. Г. и Н. Д. Г., както и на „Графит 04” ЕООД срещу въззивно решение № 252 от 24.02.2022г., постановено по гр. д. № 2171/2021 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260839 от 09.02.2021 г. по гр. д. № 3638/2018 г. на Софийския градски съд, с което по предявения от Е. С. К. срещу Г. Д. Г. и Н. Д. Г. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС е признато за установено, че ищцата е собственик на основание упражнено право на строеж, придобито с нот. акт № 113/2007 г., на апартамент № 19, находящ се на четвърти етаж в сградата, построена в УПИ *-*, кв. 29, по плана на [населено място], м. УПИ *-*, кв. 29, по плана на [населено място], м. „В. В.-С.”, представляващ имот с идентификатор ***, заедно с мазе № 10 и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, и ответниците са осъдени да й предадат владението върху имота. Решението е постановено при участието на трети лица-помагачи на страната на ответниците „Графит 04” ЕООД и „Дженерали застраховане” АД. По делото е установено от фактическа страна, че на 07.11.2007 г. М. Г. М. и Й. В. Г., като собственици на посочения урегулиран поземлен имот, са учредили в полза на „Комстрой 94” ЕООД безсрочно право на строеж върху имота за построяване на жилищна сграда съгласно разрешение за строеж № 372 от 09.10.2006 г., състояща се от сутерен, пет етажа, подпокривен етаж и кула, със застроена площ от 337,45 кв. м, като учредителите са запазили за себе си правото на строеж върху част от обектите в бъдещата сграда. С договор за замяна на недвижими имоти от 20.12.2007 г., обективиран в нот. акт № 113/2007 г., ищцата в първоинстанционното производство Е. С. К. е придобила от „Комстрой 94” ЕООД правото на строеж за процесния апартамент, който ще бъде построен в посочената сграда. На 24.01.2013 г. по партидата на „М. И. Пропъртис” ЕООД е вписан апорт на непарична вноска от съдружниците М. Г. М. и Й. В. Г. на УПИ *-*, заедно с изрично посочени самостоятелни обекти в сградата, построени до степен „груб строеж”, между които не фигурира апартамент № 19. На 12. 08. 2014 г. по партидата на „Графит 04” ЕООД е вписан апорт на непарична вноска на същия поземлен имот от едноличния собственик „М. И. Пропъртис” ЕООД. С решение от 24.01.2014 г. по гр. д. № 1881/2013 г. на СГС, по предявен от М. Г. М. и Й. В. Г. против „Комстрой 94” ЕООД иск, е признато за установено, че правото на строеж на посочената жилищна сграда, учредено на дружеството с договор от 07.11.2007 г., не съществува, тъй като е погасено по давност. С договор за покупко-продажба от 17.08.2016 г., обективиран в нот. акт № 133/2016 г., „Графит 04” ЕООД е продал процесния апартамент на ответника Г. Д. Г., който е бил в брак с ответницата Н. Д. Г.. На 10.10.2008 г. е съставен констативен протокол № АБ94М/151 от 10.11.2008 г. на СО, район „Лозенец” на основание чл. 181, ал. 2 ЗУТ, с който е удостоверено, че на същата дата е извършена проверка на място и по документи на жилищната сграда, построена в УПИ *-* от кв. 29 по плана на [населено място] и е констатирано, че тя е изпълнена в груб строеж с частично монтирана ПВС дограма, изпълнени ел. и ВиК инсталация, частично изпълнени ОВ инсталации, с вътрешни мазилки, но без външни мазилки. На 01.03.2009 г. е съставен акт за приемане на конструкция образец № 14, според който конструктивните елементи на строежа са изпълнени в съответствие с одобрените архитектурни проекти, няма частични недостатъци и пропуски при изпълнението по нива на конструктивните елементи, а отклоненията от проектните размери и положения са в рамките на допустимите. На 10.09.2014 г. е издадено второ удостоверение по чл. 181, ал. 2 ЗУТ, според което сградата е изпълнена в „груб строеж”, а съгласно констативен протокол № КП-152 от 02.09.2014 г. към момента на направения оглед сградата е завършена изцяло. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че когато правото на строеж е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти, то е упражнено, когато е изграден грубият строеж на сградата или съответният етап, за който е издадено разрешението за строеж, което се отнася и при последващо прехвърляне на това право на трети лица. Посочено е, че в случая към 10.10.2008 г. или най-късно към 01.03.2009 г. сградата е била завършена в степен „груб строеж” съгласно легалната дефиниция на това понятие, съдържаща се в т. 46 ДР ЗУТ, което е удостоверено по предвидения в чл. 181, ал. 2, вр. с чл. 159, ал. 2 ЗУТ ред – с акт на общинската администрация, осъществяваща надзорни строителни функции. Тъй като това е станало преди изтичането на петгодишния давностен срок по чл. 67 ЗС, започнал да тече от сключването на договора от 07.11.2007 г., е направен решаващ извод, че правото на строеж не е погасено по давност. Изложени са съображения, че издаденият на основание чл. 181, ал. 2 ЗУТ акт от 10.10.2008 г. представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179 ГПК, чиято истинност, респ. материална доказателствена сила не е била оборена от събраните по делото доказателства, вкл. от показанията на разпитаните свидетели. Посочено е, че след като общинската администрация веднъж е удостоверила степента на завършеност на сградата в протокол от 2008 г., това удостоверяване е неотменимо, а освен това в последващия констативен протокол от 2014 г. никъде не е отразено, че сградата е била построена на етап „груб строеж” към този момент, нито е посочено, че това не е било налице към 2008 г. Съдът не е кредитирал заключението на тричленната съдебно-техническа експертиза, според което сградата е била довършена в степен „груб строеж” по смисъла на § 5, т. 46 ДР ЗУТ към 30.08.2014 г., като е посочил съображенията си за това. Относно решението по гр. д. № 1881/2013 г. на СГС е посочено, че то не обвързва ищцата по настоящото дело, тъй като тя не е участвала в това производство и не е правоприемник на суперфициара, респ. същата е придобила правото на строеж далеч преди завеждането на това дело. За неоснователни са приети възраженията на ответниците за нищожност на договора за замяна, от който ищцата черпи права, тъй като прехвърлителят не е притежавал вещното право в пълен обем, и поради противоречие с добрите нрави, изведено от нееквивалентност на престациите, по съображения, че първото обстоятелство не влече нищожност на договора и не се отразява на материалната легитимация на ищцата да ревандикира имота, както и че разликата в цените на престациите не е значителна /съотношение 1,65 пъти/, а освен това вещото лице е сравнило цената на завършени апартаменти девет години след сделката, като цената на придобитото право на строеж би следвало да е по-ниска. За неоснователно е прието и възражението за изтекла в тяхна полза придобивна давност. В заключение е направен извод, че правото на строеж за построяване на процесния апартамент е било упражнено в срока по чл. 67 ЗС и не е погасено по давност, а със завършване на сградата в етап „груб строеж” това право се е трансформирало в право на собственост върху обектите в сградата. Поради това „М. И. Пропъртис” ЕООД не е придобило по приращение правото на собственост върху тях и не е могло да ги апортира в капитала на праводателя на ответниците, респ. че договорът за покупко-продажба от 17.08.2016 г. няма вещнопрехвърлително действие и ответниците владеят жилището без основание. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на Г. Д. Г. и Н. Д. Г. се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да назначи повторна експертиза, когато е приел, че заключението по допуснатата като повторна тройна експертиза не е обосновано и/или възниква съмнение за неговата правилност, да упражни правомощията си по чл. 203 ГПК, в случай че по делото са налице две заключения, които дават различен отговор на поставения въпрос; при наличие на противоречиви констатации на приети по делото две съдебно-технически експертизи по въпрос, касаещ специални знания, следва ли съдът да прояви активност и да изясни коя е вярната констатация чрез назначаването на нова експертиза; как следва да процедира съдът, в случай че прецени, че експертните заключения са необосновани и е налице съмнение за тяхната правилност – да се лиши от специалните знания на експертите, като игнорира и не кредитира съдебните експертизи или следва да назначи допълнителна експертиза, която да даде пояснение относно неизясненото от фактическа страна; следва ли въззивният съд да допусне нова тричленна съдебно-техническа експертиза, за да изясни противоречието между приетата в производството единична и тройна експертиза, две категорични, но взаимно изключващи се експертни заключения относно основното, решаващо за изхода на делото спорно обстоятелство, за установяването на което са необходими специални знания, при положение, че всяко от противоречивите заключения е оспорено с възражения; 2. В случай че ищецът в производството по чл. 108 ЗС е придобил право на строеж от лице, което не е собственик на целия имот, налице ли е пълно и главно доказване на предявения иск по чл. 108 ЗС; когато правото на строеж върху имот е учредено в полза на трето лице само от един съсобственик, вторият съсобственик, който не е учредил суперфиция, при построяване на сградата става ли собственик на съответните идеални части от всеки самостоятелен обект в сградата по приращение; и 3. Налице ли е нееквивалентност на престациите по договора за замяна на недвижими имоти предвид разликата в данъчната оценка на заменяните имоти и обстоятелството, че задължението за изграждане на имотите, за което се прехвърля право на строеж на самостоятелни обекти в сграда в замяна на поземлен имот, остава задължение на лицето, което прехвърля право на строеж върху лозе. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора „Графит 04” ЕООД е посочено, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли общинската администрация да ревизира последиците при вече упражнена компетентност по чл. 181 ЗУТ и отменимо ли е удостоверението, с което се удостоверява степен на завършеност от органа, който го е издал; 2. Разпростира ли действието си решението, с което е признато за погасено давност правото на строеж по отношение на лицето, на което е първоначално учредено това право, и по отношение на лицата, които са придобили от това лице правото на строеж, и в този смисъл правото на строеж единно право ли е; 3. Следва ли собствениците на терена да предявят иск срещу всяко едно от лицата, в полза на които се е разпоредил впоследствие суперфициарът, при положение, че в тяхна полза е постановено влязло в сила съдебно решение, с което се погасява правото на строеж на основание чл. 67, ал. 1 ЗС по иск, предявен срещу суперфициара, на когото са отстъпили правото на строеж; 4. Процесуално допустимо ли е последващо изследване на въпроса погасено ли е правото на строеж за отделен обект при наличието на влязло в сила съдебно решение, с което е установено погасяване на правото на строеж за цялата сграда; и 5. Относно оценката и не кредитирането на изводите, направени от вещите лица в приетото по делото заключение на тройната съдебно-техническа експертиза. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответницата по жалбите Е. С. К. е подала писмени отговори, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първата група процесуалноправни въпроси в изложението на Г. Д. Г. и Н. Д. Г. се поставят поради това, че въззивният съд не е възприел заключението на тричленната съдебно-техническа експертиза, допусната от първата инстанция, относно момента на завършване на сградата на етап „груб строеж”. В случая, след извършена преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е направил собствен извод за това обстоятелство, като е мотивирал обстойно това свое заключение. Съдът е изложил съображения, че даването на правна квалификация не е в правомощията на експертите, както и че те са се позовали на определението за „груб строеж” по ЗУТ, според което степента на изпълнение на довършителните работи не се вземат предвид при тази преценка, а същевременно са приели, че топлоизолацията, пароизолацията, хидроизолацията, водосъбиране и водоотвеждане на покрива следва да бъдат завършени, за да е налице покрив на сградата, което е в противоречие със закона, тъй като посочените строителни дейности не са конструктивен или строителен елемент на сградата. Наред с това е посочил, че тези вещи лица основно са се позовали на свидетелските показания и на издадена заповед за полагане на временна хидроизолация, а не на актовете по хода на строителството по Наредба № 3/2003 г. Според установената практика на ВКС в случая въззивният съд не е бил длъжен да назначава служебно повторна експертиза, още повече че с оглед времето на изготвяне заключенията на вещите лица по двете експертизи, те не се основават на направени от тях лични констатации, а на други събрани по делото противоречиви доказателства, които решаващият съд следва да прецени по свое вътрешно убеждение. Съгласно разпоредбата на чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото, което е сторено. Липсва противоречие по тези въпроси с т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и сочената от касаторите казуална практика на ВКС /решение № 220 от 07.10.2013 г. по гр. д. № 1428/2013 г., ІІІ г. о.; решение № 185 от 26.01.2018 г. по т.д. № 154/2017 г., ІІ т. о., и др./, отнасяща се до различни от настоящата хипотези. По отношение на тези въпроси следва да се отбележи, че в случая насрещната страна е поискала от въззивния съд назначаването на повторна тричленна експертиза, на което искане касаторите са се противопоставили с аргумент, че предпоставките за това не са налице. Не е налице противоречие на въззивното решение и с посочената във връзка с последния въпрос практика на ВКС – решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр.д.№ 1208/2009 г., ІІІ г. о.; решение № 153 от 24.07.2015 г. по гр. д. № 3014/2014 г., ІІІ г. о. и др., тъй като в настоящия случай не е установено голямо разминаване между стойността на насрещните престации по договора за замяна, водещо до неговата нищожност, за каквато хипотеза е относима тази практика. Освен това, така както е формулиран, този въпрос не кореспондира на съображенията на съда за постановяване на решението, който се е позовал на пазарната оценка на насрещните престации, а не на техните данъчни оценки. Останалите два свързани въпроса са поставени във връзка с направено от касаторите възражение за нищожност на договора за учредяване право на строеж, сключен между “Комстрой” и ищцата, поради това че прехвърлителят не е притежавал това право в пълен обем, тъй като собственически права върху УПИ *-* е имало и трето лице. По това възражение въззивният съд, в съответствие с посоченото от касаторите решение № 44 от 04.03.2013 г. по гр.д. № 358/2012 г. на ВКС, ІV г. о., е приел, че това обстоятелство не води до нищожност на договора. Посочил е също, че то не се отразява на материалноправната легитимация на ищцата да ревандикира имота, което е в пълно съответствие с практиката на ВКС, според която и съсобственикът на една вещ може да ревандикира цялата вещ от трето лице, което я владее или държи без основание. В допълнение следва да се отбележи, че посоченото обстоятелство се отнася единствено за отношенията между ищцата и третото лице и не касае правата на касаторите. Първият поставен от касатора „Графит 04” ЕООД правен въпрос не обуславя изхода на спора с оглед приетото от въззивния съд, че последващият констативен протокол по чл. 181 ЗУТ от 2014 г. не опровергава факта, че сградата е била построена на етап „груб строеж” още към 2008 г., който е установен от други събрани по делото доказателства. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито по отношение на него са налице сочените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следващите два свързани въпроса не са решени в противоречие със сочената от касатора практика на ВКС – ТР № 1/2011 г. на ОСГК и решение № 203 от 19.07.2012 г. по гр. д. № 41/2010 г., ІІ г. о., с която е прието, че упражняването на правото на строеж, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти, включително и при последващо прехвърляне на правото на строеж на други лица, е изграждането на грубия строеж на сградата, както и че ако в петгодишния срок по чл. 67 ЗС сградата не бъде завършена до покрив, правото на строеж ще се погаси по давност изцяло, а не само за недовършените обекти, респ. че собственикът на земята може, без да разваля договора по съдебен ред, направо да се позове на давността като предяви иска за собственост срещу суперфициара, на когото е отстъпил правото на строеж. Въззивният съд не е взел друго становище по тези въпроси, а е приел, че влязлото в сила решение, с което е признато, че правото на строеж е погасено по давност, е непротивопоставимо на ищцата по настоящото дело, поради което и този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Четвъртият въпрос също не е решен в противоречие с посочената по-горе практика на ВКС, както и с решение № 137 от 12.10.2015 г. по т. д. № 2618/2014 г. на ВКС, І т. о., с което е разгледан въпросът за преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, т. е. за нейните обективни предели, тъй като в случая съдът е приел, че субективните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното между собствениците на поземления имот и суперфициара влязло в сила решение не се разпростират спрямо ищцата съгласно чл. 298 ГПК, тъй като тя не е участвала в това производство и не е правоприемник на суперфициара, след като е придобила правото на строеж преди предявяването на иска по чл. 67 ЗС. При наличие на правоприемство, настъпило преди завеждане на делото, в практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че влязлото в сила решение няма действие по отношение на правоприемника на страната, поради което доказателствените и правнорелевантните факти и преюдициалните правоотношения могат да бъдат отново предмет на спор, на доказване и установяване, без да може срещу това да се предяви отвод за пресъдено нещо. Последният въпрос е твърде общо формулиран и не предполага даването на конкретен отговор, респ. не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване, като във връзка с него касаторът и не релевира никоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, а единствено сочи, че по този въпрос решението е видимо необосновано, което води до очевидната му неправилност. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на тази чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 10 ГПК касаторите по двете жалби следва да заплатят на ответницата по касация Е. С. К. по 1750 лв. разноски за адвокатско възнаграждение /заплатеното адвокатско възнаграждение за отговорите по двете жалби е 3500 лв./. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,