Определение № 974 от 31.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1225/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. М. П. срещу решение № 175/24.02.2025 г. по в.гр.д. № 2723/2024 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 266064/11.10.2021 г. по гр. д. № 2182/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от касаторката срещу ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД искове с правно основание чл. 405 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение по застраховка „Каско на МПС“ в размер на 55 000 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 04.02.2021г., както и за заплащане на обезщетение за забава в размер на 6 738, 04 лв.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират се доводи, че въззивният съд неправилно е отчел наличието на изключен риск от застрахователно покритие по т. 14.5 от Общите условия на договора – причинени умишлени или с груба небрежност действия на водача на МПС, които са предизвикали застрахователното събитие. Според касатора груба небрежност не може да бъде обоснована с поведението на трето лице, а единствено с поведението на застрахованото лице, което в случая е дружеството лизингодател. Спорният казус не разкрива осъществени факти, които да попълват състава на чл. 408, ал. 1, т. 1 КЗ. Отделно, правилото на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ адресира хипотези на неизпълнение на задължения, които са обуславящи настъпването на застрахователно събитие, а т. 14.5 от Общите условия покрива хипотези на изключения от застрахователно покритие, т. е. събития, които не са застрахователни. Тезата за липса на изключен риск се аргументира с теоретични постановки на понятието „груба небрежност“ в гражданското право, както и с разпоредбите на т. 17, раздел XVIII „Дефиниции“ от Общите условия на ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД, съдържащи примерно изброяване на действия и бездействия, възприети от застрахователя като проява на груба небрежност. Сочи се липса на такава с оглед очертаната по делото фактическа обстановка – пресичане на стандартно пътно кръстовище при забранителен сигнала на светофара. Заявява се становище, че непредпазливото нарушаване на правилата за движение по пътищата по никакъв начин не обуславя груба небрежност в смисъла, вложен в понятието, както и, че ответникът, комуто е доказателствената тежест да установи обратното, не е успял да проведе пълно доказване в тази посока. В жалбата се поддържа и довод за нищожност на клаузата на т. 14.5 от Общите условия поради противоречието й със закона – чл. 408, ал. 1, т. 1 и т. 2 КЗ. Твърди се, че тази клауза е неравноправна, а съдът на основание чл. 7, ал. 3 ГПК служебно следи за наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Такъв е и лизингополучателят. Въвеждат се оплаквания и за наличие на процесуални пороци на въззивното решение, изразяващи се в неговата необоснованост, поради необсъждане на доказателствата по делото в пълнота.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят заявява, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация поради произнасяне по процесуалноправни и материалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие с практика на ВКС. Въпросите са следните:

1. „Налице ли е хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ в случаите, когато определени действия или бездействия, дори и да могат да се преценяват като неизпълнение на застрахователния договор, са осъществени от трети лица?“

2. „Съществува ли еквивалент между категориите „съзнателна небрежност /самонадеяност/“ по смисъла на наказателното право и „грубата небрежност“ в гражданското право?“

3. „Кога институтът на „грубата небрежност“ попада в хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 1 КЗ и подобна хипотеза приложима ли е при увреден застрахован лизингов автомобил, управляван от трето лице?“

4. „Евентуално проявена „груба небрежност“, довела до настъпване на застрахователно събитие, попада ли в хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ?“

5. „Клауза, включена в общи условия към застрахователен договор, уреждаща проявена „груба небрежност“ като основание за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, явява ли се нищожна по смисъла на чл. 26 ЗЗД?“

6. „Допустимо ли е решаващият състав да се позовава на разпоредбата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ при липса на своевременно наведено защитно възражение в предмета на спора и чия е доказателствената тежест за установяване на предпоставките на цитираната норма на КЗ?“

7. „Всяко нарушение от страна на водача на правило за поведение, регламентирано от ЗДвП, следва ли да се определя като „груба небрежност“?“

8. „Върху кого лежи доказателствената тежест за установяване наличието на „груба небрежност“?“

Въпросите са обосновани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед твърдяно отклонение от казуална практика на ВКС. По първия въпрос се сочи отклонение от разрешението, дадено с решение № 50/2024 г. на IV г.о. ВКС, По втория въпрос се прави позоваване на решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 387/10 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 135/08.05.2014 г. по гр. д. № 4075/2013 г. на ВКС, IV г. о., по пети въпрос - на решение № 143/2021 г. по т. д. № 1505/2020 г., ВКС, по шести въпрос – на решение № 105/2017 г. по т. д. № 1325/2016 г., I т.о., а по седми въпрос – на решение № 244/2011 г. по гр. д. № 382/2010 г., II т.о., ВКС. Въвежда се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулира се искане за отмяна на постановеното въззивно решение.

„Уникредит лизинг“ ЕАД поддържа становище, че предявените от И. П. в приложение на чл. 134 ЗЗД искове са допустими, но неоснователни, тъй като не е налице бездействие на лизинговото дружество, а отделно е налице непокрит застрахователен риск.

От ответника по касация ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД е подаден отговор на касационната жалба, с който се заявява становище за нейната неоснователност. Излагат се доводи, че липсват предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като по поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси липсва каквото и да е противоречие в съдебната практика по приложение на относимите правни норми. Прави се позоваване на решение № 55/2024 г. по гр. д. № 730/2023 г. на IV г.о., ВКС, решение № 17/2020 г. по т. д .№ 656/2019 г. Акцентира се върху механизма на ПТП – в час пик на натоварено кръстовище водачът на увредения автомобил е навлязъл с висока скорост на забранителен сигнал на светофарната уредба и е допуснал сблъсък с други четири автомобила, от който са пострадали две лица. Водачът не е изчакал колоната на автомобилите пред него, а ги е заобиколил всички с висока скорост. Цитира се и определение № 317/2020 г. по т. д. № 2007/2019 г. По същество се заявява становище, че въззивното решение е правилно като постановено при съобразяване на всички релевантни към предмета на делото обстоятелства. В отговора се подчертава, че в рамките на застрахователния договор и Общите условия, неразделна част от него, съгласно нормата на чл. 345, ал. 5, т. 1 КЗ страните отнапред са уговорили покритите рискове и изключенията от покритията, поради което изключенията на чл. 408 КЗ следва да се считат за дерогирани. При изложените доводи от ответника по касация се формира искане за постановяване на акт, с който да не бъде допуснат касационен контрол на въззивното решение, евентуално то да бъде оставено в сила. Претендира се присъждане на разноски - юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Установява се от материалите по делото, че пред Софийски градски съд от И. М. П., действаща като процесуален субституент на „УниКредит Лизинг“ ЕАД, са предявени искове, с които тя претендира ангажиране отговорността на ответника ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД за заплащане на обезщетение по имуществена застраховка “Каско” за причинени вследствие ПТП, настъпило на 09.11.2017 г. на кръстовището на [улица]и [улица], вреди на лек автомобил, собственост на лизинговото дружество „УниКредит Лизинг“ ЕАД, ведно със законната лихва, както и за заплащане на обезщетение за забава.

За да постанови обжалваното решение, потвърждаващо отхвърлителното решение на първостепенния съд, въззивният съд е преценил за безспорно обстоятелството, че между страните съществува застрахователно правоотношение по застраховка „Каско“. На 09.11.17 г. в срока на действие на застраховката застрахованото МПС е претърпяло ПТП, в резултат на което е реализирано увреждане до степен „тотална щета“. На 22.02.18 г. П. /лизингополучател/ е придобила от „Уникредит Лизинг“ ЕАД /лизингодател/ собствеността върху автомобила /останките от вещта/. Като безспорно е отграничил и обстоятелството, че всички финансови отношения във връзка с договора за лизинг са били уредени изцяло и окончателно. Съдът е признал наличието на активна процесуалноправна легитимация в полза на П., съобразявайки постановеното от ВКС решение № 562/2024 г. по гр. д. № 3487/2023 г. За обосновано е приел противопоставеното от застрахователя възражение за изключен риск поради наличие на т. нар. „груба небрежност“. Препратил е към мотивите на първоинстанционния съд, като наред с това е изложил и собствени съображения за неоснователността на предявените искове. Зачел е действието на клаузата, обективирана в т. 14.5 от Общите условия на договора и е съобразил правилото на чл. 395, ал. 4, изр. 1 КЗ, вр. с чл. 395, ал. 1 КЗ, поради което е отрекъл основателността на твърдението, че процесната договорна клауза е недействителна, както и основателността на възраженията, обосновани с нарушаване на т. нар. „потребителска защита“. Възприел е за установен следния механизъм на реализиране на ПТП: водачът на автомобила не е изчакал цяла колона от други МПС, а е изпреварил /заобиколил отстрани/ чакащите водачи и е преминал с много висока скорост през натоварено пътно кръстовище на червена светлина на светофара. Вследствие на това ПТП са били увредени общо 5 бр. МПС и две лица са пострадали. Окачествил е поведението на водача на процесното МПС като „груба небрежност“, доколкото става дума за дръзко и демонстративно нарушаване на основно законово правило, предназначено да гарантира безопасността на всички участници в движението. В мотивите съдът е посочил, че такъв тип поведение на практика граничи с дефиницията по чл. 408, ал. 1, т. 1 от КЗ /преценена в контекста на постановките на наказателно-правната теория за „вината“ като елемент от наказателната отговорност/. Спорната клауза от Общите условия към застрахователния договор въззивният състав е определил като предназначена за защита правата на застрахователя срещу фактическия ползвател на МПС /собственикът водач, или лице, на което той е предоставил по своя воля управлението на автомобила/.

Не са налице сочените от касаторката основания за достъп до касация.

Допускането на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените под номер две, шест и седем въпроси не удволетворяват общата предпоставка за достъп до касационно обжалване поради обстоятелството, че въззивният съд не е излагал мотиви относно съпоставка между „съзнателна небрежност /самонадеяност/“ по смисъла на наказателното право и „груба небрежност“ по смисъла на гражданското право. В решението си въззивният съд се е опитал да илюстрира драстичното нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на водача като е посочил, че поведението му е толкова укоримо, че се доближава до описаното в хипотезиса на чл. 408, ал. 1, т. 1 КЗ – причинено увреждане на застраховано имущество при умисъл. Обратно на твърдението, което стои зад седмия въпрос, в решението си съдът никъде не е посочил, че всяко нарушение от страна на водача на правило за поведение, регламентирано в ЗДвП, може да се определи като причинено при „груба небрежност“. Съставът на апелативния съд не е аргументирал решението си с приложение на чл. 408, а. 1, т. 3 КЗ, а с наличието на изключен от застрахователя риск, която принципна възможност е регламентирана от разпоредбата на чл. 395, ал. 4 КЗ.

Въпроси три, четири и осем са самоцелно поставени без да са изложени съображения даденото разрешение от страна на въззивния съд на кои актове, постановени от ВКС, противоречи, т. е. не се явява изпълнена декларативно сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Само на това основание по тези въпроси не е възможно да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Отговор на въпрос пети се съдържа в изричните разпоредби на чл. 395, ал. 1 КЗ, вр. с чл. 395, ал. 4 КЗ. Отделно, в практиката на касационната инстанция непротиворечиво се приема, че правното значение на грубата небрежност в областта на застрахователното право е обуславяща предпоставка за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователното събитие, ако неизпълнението на задължението за полагане на дължимата грижа е уговорено в застрахователния договор или приложимите към него общи условия (в този смисъл служебно известните на състава решение № 184/24.02.2016 г. по т.д. № 3092/2014 г. на II т.о. и решение № 50118/27.03.2023 г. по т.д. № 1457/2021 г. на I т.о. на ВКС). С оглед наличието на казуална практика, от която не се констатира твърдяното отклонение, следва да се приеме за недоказан допълнителният селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси.

Въпрос първи касае законосъобразността на отказ от изплащане на застрахователно обезщетение при проявена груба небрежност спрямо застрахованото имущество от трето лице с оглед разпоредбите на чл. 396, ал. 2, вр. чл. 395, ал. 4 КЗ, вр. чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ. Въпросът е предпоставен от некоректната теза на касатора, че застрахователното обезщетение по имуществена застраховка “Каско” на лек автомобил в хипотезата на проявена от водача на същия груба небрежност, довела до настъпване на застрахователното събитие, не следва да бъде отказано, доколкото отказът противоречи на закона. Този довод въззивната инстанция е отрекла с аргументи, изведени от диспозитивния характер на цитираните разпоредби, както и от конкретно обвързващите страните Общи условия към договора за застраховка /т.14.5 от същите/, в които е разписано, че застрахователят не покрива щети, които са причинени вследствие на груба небрежност в действията на застрахования, на трето ползващо се лице, на водача на МПС и т.н. Следователно нормативната уредба не просто не въвежда забрана да се откаже изплащане на застрахователното обезщетение при наличие на определени предварително договорени предпоставки, но такава възможност се извежда пряко от нормата на чл. 395, ал. 4, изр. 1 КЗ. Съдебната практика на касационната инстанция по приложението на цитираните разпоредби също последователно поддържа тази възможност /напр. решение № 17/2020 г. по т. д. № 656/2019 г., I т.о., ВКС/. В решение № 348/12.06.2024 г. по гр. д. № 2059/2023 г., IV г. о., ГК, ВКС и решение № 50129 по т. д. № 1553/2022 г. на I т.о., ВКС е изяснено, че хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, при която застрахователят може да откаже заплащане на застрахователно обезщетение при настъпило застрахователно събитие за покрит риск, предполага неизпълнение от застрахования на основни задължения по договора, приети от законодателя за значителни с оглед на интереса на застрахователя. В този случай застрахователят следва да докаже, че съществува причинна връзка между договорното неизпълнение и настъпването на застрахователното събитие, респ. че неизпълнението е увеличило риска от имущественото увреждане, или че е препятствало доказването на вредите, респ. на обстоятелствата, при които е настъпило събитието. От друга страна, установената с чл. 9 ЗЗД договорна свобода позволява на страните в Общите условия към договора за застраховка да уговорят изключени рискове, за които застрахователят отнапред обявява на застрахования, че не поема задължение за обезвреда на причинените на застрахования вреди при настъпване на застрахователно събитие изобщо, или ако не бъдат изпълнени допълнителни условия. Следователно, за да бъде изключена отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение, е необходимо или реализирането на предвидено конкретно изключение от застрахователно покритие, касаещо именно застрахователния риск, или наличието на някое от основанията по чл. 408, ал. 1 КЗ. Двете хипотези съществуват алтернативно. Решението, на което се позовава касаторката /№ 50/2024 г. по гр. д. № 1464/2023 г., IV г.о./, разрешава спор по повод приложение на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ и неизпълнение на задължение пои застрахователния договор не от застрахованото лице, а от трето за договора лице. Следователно не се явява релевантна за настоящия казус практика.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсва каквато и да е обосновка за приложението му.

При липса на сочените от касатора основания за осъществяване на факултативен достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан.

При този изход на делото на основание чл. 81 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПрПом., вр. чл. 25а, ал. 3 НЗПП касаторът следва да заплати на ответника по касация ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД сторените в настоящото производство разноски за изготвяне на отговор в размер на 150 евро - юрисконсултско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС