Определение № 5504 от 27.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2131/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба (уточнена с молба вх.№14271/07.02.2024г.) от Т. Д. П., с юридическо образование, срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 6303/07.12.2023г. по в.гр.д. №7211/2023г. в частта, с която е обезсилено решението на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от касатора срещу Р. Ф. И. и И. Е. Ц. искове за признаване за установено, на основание чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр, че Т. Д. П. е дискриминиран по признаци обществено положение, лично положение и убеждения чрез осъществен тормоз спрямо него чрез завеждане на изпълнително дело №20169190400125 по описа на ЧСИ С. А., третирайки го по-неблагоприятно от други длъжници и производството по делото е прекратено като недопустимо. В жалбата са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение, поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Претендира се неговата отмяна връщане на делото за ново разглеждане. Насрещната страна Р. Ф. И. с писмен отговор оспорва жалбата като недопустима, а в условие на евентуалност като неоснователна. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС и след обсъждане на доказателствата относими към твърдените факти и обстоятелства. Съдът е формирал вътрешното си убеждение въз основа на цялостна преценка на доказателствата по делото. Не е налице и очевидна неправилност на решението. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Насрещната страна И. Е. Ц., редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че жалбата е допустима. Подадена е в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 275 от ГПК. Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е обезсилил постановеното от първостепенния Софийски районен съд решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Т. Д. П. срещу Р. Ф. И. и И. Е. Ц. искове за признаване за установено, на основание чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация, че Т. Д. П. е дискриминиран по признаци обществено положение, лично положение и убеждения чрез осъществен тормоз спрямо него чрез завеждане на изпълнително дело №20169190400125 по описа на ЧСИ С. А., третирайки го по-неблагоприятно от други длъжници и производството по делото е прекратено като недопустимо. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът се позовал на трайно установената практика на ВКС, според която предвидената в ЗЗДискр защита на лицата, които твърдят да са засегнати от дискриминационно поведение по съдебен ред и пред Комисията за защита от дискриминацията е алтернативна. Целта и на двете производства е установяване и санкциониране на дискриминационното поведение, същите са относими към всички случаи на дискриминационно третиране и спрямо всички правни субекти. Посочил, че разликата между двете процедури е невъзможността Комисията за защита от дискриминация да се произнесе относно вида и размера на претърпените вреди от дискриминационното действие, както и да обезщети пострадалия. Искът за обезщетение може да се предяви само пред съд (решение №192 от 25.06.2014 г по гр.д. № 5663/2013 г, ІV г.о. на ВКС; решение №73/12.06.2013 г по гр.д. № 311/2012 г, ІV г.о. на ВКС и др.). В конкретния случай въззивният съд установил, че с влязло в сила решение №429/01.11.2018 г. по преписка №107/18г. на Комисията за защита на дискриминация, потвърдено с решение № 3160/13.05.2019 г. по адм. дело № 12506/18 г на АССГ и решение №5999/22.05.2020 г. по адм. дело №12288/19 г. на ВАС било прието, че ответниците не са извършили дискриминация по признаците обществено положение, лично положение и убеждения, чрез осъществен тормоз спрямо него чрез завеждане на изпълнително дело №20169190400125 по описа на ЧСИ С. А. спрямо ищеца Т. Д. П.. С оглед на това направил извод, че спорът между страните за наличие или липса на дискриминация осъществена от ответниците спрямо ищеца е разрешен по един от уредените в закона алтернативни способи за защита – този по административен ред. Приел, че същият не може да бъде пререшаван от гражданския съд, още повече, че съгласно чл.302 от ГПК влязлото в сила решение на административния съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен. Съдът намерил за неоснователен довода за различие в основанието на предявените от ищеца искове и исканията му по преписка №107/18г. на Комисията за защита от дискриминация. Обосновал се с това, че двете групи твърдения са напълно идентични и се свеждат до оплакванията, че ответниците не са си направили „отвод“ при завеждане и водене на изпълнително дело №20169190400125 по описа на ЧСИ С. А., с което са осъществили пряка или косвена дискриминация спрямо ищеца. Наведеното основание за необходимостта от „отвод“ е наличието на други дела между страните. Въззивният съд посочил, че тези оплаквания, включително и за упражнен спрямо ищеца тормоз, нередовно уведомяване по изпълнителното дело, прекомерност на запорите и др. са били обсъдени в решенията на КЗД и АССГ и са приети за неоснователни, поради което направил извод за недопустимост на предявените искове по чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр. Касаторът обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС (ППВС 7/1965г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС), тъй като съдът не е коментирал изчерпателно основни факти, които показват разликата в делата и относно задължението на въззивната инстанция да разреши правния спор като инстанция по същество. Твърди, че правораздавателната дейност на въззивния съд не се изчерпва единствено с контрола за валидност и допустимост на производството, като същият следва да се произнесе и по съществото на спора. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е анализирал доклада на КЗД по дело 107/2018г., от който се установява предмета на същото; не е отчел, че посочването на запорите в исковото производство е единствено за установяване целта на воденото срещу ищеца изпълнително дело и не означава искане на ревизия на решението, респ. въвеждането им като предмет на исковете за дискриминация; в доклада не е споменато делото срещу ответника Ц., което сочи на различен предмет на производствата. Искането е свързано със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, да обсъди всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля, както и длъжен ли е да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото (по приложение на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК). Този въпрос е принципно значим по всяко исково производство и по него е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл. 235, ал. 2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Преди да пристъпи към разглеждане на спора по същество, задължение на въззивната инстанция е да се произнесе по допустимостта на производството, като преценката за това, когато се касае за наличие на абсолютна пречка за разглеждане на иска, отново се извършва след съпоставка на твърденията на ищеца и доказателствата по делото. Когато въззивната инстанция направи преценка за недопустимост на предявения иск, респ. на постановеното от първостепенния съд решение, тя го обезсилва и прекратява производството по делото, без да се произнася по същество на спора именно с оглед установените пречки за предявяването и разглеждането му. В конкретния случай, въззивният съд е направил анализ на относимите към допустимостта на производството доказателства – влязлото в сила решение на Комисията по защита от дискриминация по преписка №107/2018г. и въведените в производството твърдения. При преценка предмета на двете производства и извеждане на извода си за наличие на идентичност на същите, въззивният съд не е допуснал нарушения на задълженията си за обсъждане на доказателствата и доводите на страните. Твърдяната проява на дискриминация от поведението на ответниците и разбирането на касатора за същностна разлика между незаконосъобразността на запорите и доводите, че не е следвало да бъдат извършени от ответниците, по естеството си са идентични. Искането за допускане на касационното обжалване е обосновано с несъгласието на касатора (ищец) с правния извод на въззивния съд за недопустимост на производството и защитната му теза (за липса на идентичност в предмета на делата пред Комисията за защита от дискриминация и исковото производство; респ. за наличие на осъществена спрямо него дискриминация по признаци обществено положение, лично положение и убеждения). Наведените в изложението оплаквания свързани с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК, поради което по този въпрос не е налице общата предпоставка да допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като при постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия, а в изложението на касационните основания и в касационната жалба не са наведени никакви доводи във връзка с това искане. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора основания за това – по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,