Определение № 192 от 04.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 900/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Херрит Мартинус Ян Термеер - холандски гражданин, представляван по пълномощие от адв. В. В. от САК, срещу решение № 39 от 27.01.2021 г., постановено по в. т. д. № 2530/2020 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 260067 от 28.09.2020 г. по т. д. № 1204/2018 г. на Софийски градски съд, с което е осъден Херрит Мартинус Ян Термеер да заплати на „Силистра Ленд“ АД на основание чл.145 ТЗ сумата 60 000 лв. - обезщетение за причинени вреди при упражняване дейността му на управител на „Силистра Ленд“ ООД по повод сключване на договор за паричен заем от 26.11.2013 г. с „Екомит“ ЕООД, ведно със законната лихва от 12.06.2018 г. и разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 5 500 лв. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е аргументирана с липсата на абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл.145 ТЗ - надлежно взето решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ от общото събрание на съдружниците в „Силистра Ленд“ ООД за търсене на имуществена отговорност от бившия управител, който към датата на завеждане на иска е бил заличен от Търговския регистър. Навеждат се доводи, че изводът на въззивния съд за наличие на необходимото решение, взето от общото събрание на акционерите в „Силистра Ленд“ АД след преобразуването на „Силистра Ленд“ ООД, противоречи на разпоредбата на чл.221 ТЗ, в която не е предвидена компетентност на общото събрание на акционерите за вземане на решение за ангажиране на имуществената отговорност на законните представители на дружеството - праводател на акционерното дружество. Неправилността на решението е обоснована с оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на въззивния съд, че при предявяване на иска е изпълнено изискването на чл.137, ал.1, т.8 ТЗ, че в хода на делото е доказана причинена на дружеството вреда в размер на 60 000 лв., намираща се в причинна връзка с поведението на ответника като управител на „Силистра Ленд“ ООД по повод сключването на договор за заем с „Екомит“ ЕООД, както и че е ирелевантно дали заемополучателят е разполагал с имуществени активи, достатъчни за обезпечаване на задължението му за връщане на получения заем. Като основание за неправилност на решението се поддържа и нарушение на разпоредбата на чл.300 ГПК, изразяващо се в отказ на въззивния съд да зачете влязлата в сила оправдателна присъда по НОХД № 833/2018 г., с която - според касатора, е признато, че извършеното от ответника деяние - сключване на договор за заем, не е нито виновно, нито противоправно. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК - вероятна недопустимост и очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд решение. При условията на евентуалност се поддържат и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: „ 1. Длъжен ли е въззивният съд, в качеството на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства и правнорелевантни факти /противоречие с т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 112/02.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 195/16.07.2013 г. по гр. д. № 757/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 426/05.04.2016 г. по гр. д. № 820/2015 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 97/08.04.2016 г. по гр. д. № 5363/2015 г. на ВКС, IV г. о. и др./; 2. Съществува ли задължение за въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства и да изложи конкретни мотиви по всяко едно релевантно за спора доказателство, съдържащо се в кориците на делото; 3. Задължителна ли е за гражданския съд влязлата в сила присъда относно противоправността и виновността на дееца /противоречие с решение № 47/23.04.2012 г. по т. д. № 340/2011 г. на ВКС, I т. о./; 4. Следва ли въззивният съд, разглеждащ иск по чл.145, ал.1 ТЗ, да посочи в мотивите към решението си как точно е реализирана вредата, за която ответника по иска да я възстанови /противоречие с решение № 125/15.01.2020 г. по т. д. № 12.04.2018 г. на ВКС, II т. о./; 5. Представлява ли решението на общото събрание на О. /решението на едноличния собственик на капитала/ по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска с правно основание чл.145 ТЗ от О. /ЕООД/ срещу бивш управител, който към датата на предявяване на иска е освободен от тази длъжност и това му качество е било заличено от търговския регистър /противоречие с решение № 29/23.07.2010 г. по т. д. № 1212/2018 г. на ВКС, I т. о./. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено по отношение на следния въпрос, който според касатора е обусловил решаващия извод на въззивния съд за допустимост на иска по чл.145 ТЗ, но не е обсъждан в практиката на ВКС: „В компетентността на общото събрание на акционерите на АД, преобразувано от ООД, ли е взимането на решение за предявяване на иск срещу управителя на преобразуваното ООД в случай, че такава компетентност не е предвидена в устава на АД“. Ответникът по касация „Силистра Ленд“ АД със седалище в [населено място], Област София, оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол по съображения, изложени от процесуалния му представител адв. С. Г. - Д. от САК в писмен отговор от 19.04.2021 г. С отговора е поискано присъждане на разноски, отразени в списък по чл.80 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният от „Силистра Ленд“ АД като правоприемник на „Силистра Ленд“ ООД против Херрит Мартинус Ян Термеер осъдителен иск с правно основание чл.145 ТЗ за сумата 60 000 лв., Апелативен съд - София е направил извод, че в качеството на бивш управител на „Силистра Ленд“ ООД ответникът е причинил имуществена вреда на дружеството като е сключил с „Екомит“ ЕООД договор за паричен заем от 26.11.2013 г. и е предоставил на заемополучателя сумата 60 000 лв., която не е възстановена на заемодателя. Преди да се произнесе по съществото на спора въззивният съд е разгледал възражението на ответника за недопустимост на иска по чл.145 ТЗ поради отсъствие на решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ за търсене на имуществена отговорност от бившия управител, взето от общото събрание на съдружниците в „Силистра Ленд“ ООД. Позовавайки се на константната практика на ВКС по приложението на чл.137, ал.1, т.8 ТЗ, въззивният съд се е произнесъл, че решението по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл.145 ТЗ, с който се търси имуществена отговорност за причинени на дружеството вреди от управител, който към датата на предявяване на иска е бил заличен от търговския регистър. По делото не е имало спор, че до преобразуването на „Силистра Ленд“ ООД в АД общото събрание на съдружниците не е вземало решение за предявяване на иск срещу ответника в качеството му на бивш управител за причинена на дружеството вреда от сключения с „Екомит“ ООД договор за заем. Независимо от това искът е преценен като допустим от въззивния съд с оглед взетото от общото събрание на акционерите в „Силистра Ленд“ АД, преди предявяване на иска, решение от 20.05.2018 г. за търсене на имуществена отговорност от бившия управител на „Силистра Ленд“ ООД - ответникът Термеер. Въззивният съд е изразил виждане, че след като преди заличаването на ответника като управител на „Силистра Ленд“ ООД същият не е бил освободен от отговорност и предявяването на иска по чл.145 ТЗ не е обвързано от закона с преклузивен срок, не съществува пречка решението за търсене на имуществена отговорност от бившия управител да бъде взето след преобразуването на ООД в АД от компетентния за това върховин орган на дружеството - правоприемник. Изводът, че взетото от Общото събрание на акционерите в „Силистра Ленд“ АД решение е достатъчно, за да се счете искът по чл.145 ТЗ за допустим, е аргументиран и с действителната воля на законодателя - да се ангажира отговорността на управителя за всички причинени в резултат на дейността му вреди на дружеството, без значение кога са причинени и каква е правноорганизационната форма на дружеството. Изложени са съображения, че възприемането на тезата на ответника, че с факта на преобразуване на ООД в АД е изключена възможността общото събрание на акционерите да вземе решение за предявяване на иск по чл.145 ТЗ срещу бившия управител на ООД, би довело до лишаване на дружеството - правоприемник да търси отговорност за причинените на праводателя му вреди и на практика би имало за последица погасяване на отговорността на управителя за времето, предхождащо преобразуването. В заключение въззивният съд е приел, че искът е допустим и че въведеният с него правен спор подлежи на разглеждане по същество. При произнасяне по иска въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, по която не е имало спор между страните във въззивното производство, а именно: Ответникът Херрит Мартинус Ян Термеер е участвал като съдружник в „Силистра Ленд“ ООД, а считано от 10.08.2012 г. е изпълнявал и функциите на управител, съвместно с другия управител А. П.. На 15.08.2013 г. е преведено общо събрание на съдружниците, на което е взето решение за промяна в начина на представителство на дружеството и е предвидено дружеството да се управлява и представлява само заедно от двамата управители. Промяната в начина на представителство е вписана в Търговския регистър на 07.05.2014 г. На 28.11.2013 г. е сключен договор за паричен заем между „Силистра Ленд“ ООД в качеството на заемодател, представлявано от управителя Херрит Мартинус Ян Термеер, и „Екомит“ ЕООД в качеството на заемополучател - чрез управителя Херрит Мартинус Ян Термеер, с който заемодателят е предоставил на заемополучателя паричен заем в размер на 60 000 лв. срещу годишна лихва от 3 % и при уговорен гратисен период от шест месеца. Заемът е предоставен за срок от 20 месеца с уговорката, че връщането на заетата сума ще започне 16 месеца след сключване на договора, съгласно погасителен план. В чл.3.1 на договора е уговорено, че в случай на неизпълнение на задълженията на заемополучателя за връщане на заема, ведно с възнаградителната лихва, повече от 60 работни дни заемополучателят следва да бъде предупреден да се разплати в следващите 60 работни дни и в случай на продължаващо неизпълнение условията по заема подлежат на предоговаряне. Сумата 60 000 лв. е преведена от заемодателя по банкова сметка на заемополучателя на 27.11.2013 г., като според погасителния план първата вноска за годишна лихва в размер на 150 лв. е следвало да бъде направена на 01.07.2014 г., а първата част от главницата, ведно със съответната лихва - на 01.04.2015 г. С решение от 15.04.2014 г. на общото събрание на съдружниците в „Силистра Ленд“ ООД Херрит Мартинус Ян Термеер е изключен като съдружник и е освободен като управител на „Силистра Ленд“ ООД. Решението е мотивирано с извършване на дейност във вреда на дружеството чрез сключване на сделки със свързани лица, в т. ч. и на договора за заем от 28.11.2013 г. След вземане на посочените решения „Силистра Ленд“ ООД е преобразувано в АД и на 20.05.2018 г. общото събрание на акционерите на дружеството - правоприемник е взело решение за завеждане на иск по чл.145 ТЗ за реализиране на имуществената отговорност на освободения от длъжността управител на „Силистра Ленд“ ООД Херрит Мартинус Ян Термеер. В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, според което към 31.12.2014 г. заемополучателят „Екомит“ ЕООД е притежавал дълготрайни материални активи на стойност 13 418.26 лв., в които не е включена балансовата стойност на незавършени нискоетажни жилищни сгради; При съобразяване на балансовата стойност на сградите дълготрайните материални активи на дружеството към 31.12.2014 г. са на стойност 265 211.40 лв. След преценка на фактите, релевантни за разрешаване на правния спор, въззивният съд е достигнал до извод, че са осъществени елементите от фактическия състав на чл.145 ТЗ за ангажиране на имуществената отговорност на ответника в качеството му на бивш управител на „Силистра Ленд“ ООД за вреди, причинени на праводателя на ищеца в резултат на сключения с „Екомит“ ЕООД договор за заем. Изхождайки от твърденията в исковата молба, въззивният съд е приел, че със сключването на договора за заем ответникът е извършил виновно и противоправно действие, с което е причинил на управляваното от него дружество имуществена вреда, която се съизмерява с предоставения на „Екомит“ ЕООД паричен заем от 60 000 лв. Противоправността и вината в поведението на ответника са изведени от обстоятелствата, че договорът за заем е сключен със свързано лице /дружество, чийто управител е бил ответникът, а едноличен собственик на капитала - неговият брат/ при неизгодни от пазарна гледна точка условия, без да има връзка с основния предмет на дейност на дружеството. Въззивният съд е посочил, че преценката дали при сключване на договора ответникът е проявил изискуемата от чл.141, ал.1 ТЗ професионална и квалифицирана грижа на добрия търговец за опазване имуществото на управляваното от него дружество следва да се извърши въз основа на съдържанието и условията на договора. Като е взел предвид липсата на връзка между сключването на договора и основния предмет на дейност на дружеството, уговорената лихва от 3 % на годишна база за ползване на заема, по-ниска от средния лихвен процент по отпусканите от банките кредити, отлагането на началния момент на връщане на кредита с 16 месеца, значителния гратисен период /28.11.2013 г. - 01.07.2014 г./, през който заемополучателят е освободен от заплащане на възнаградителна лихва, и отсъствието на уговорени обезпечения в полза на заемодателя, съдът е формирал извод, че предоставянето на заема е икономически неоправдано за дружеството и е довело до лишаването му от възможност да разполага със заемната сума за значителен период от време. Съдът е изложил и мотиви за недобросъвестност в поведението на ответника, който въпреки знанието за взетото по-рано решение за съвместно представителство на дружеството от двамата управители, е сключил договора за заем със свързано лице при явно неизгодни условия и при липса на каквито и да било гаранции за връщане на дадената в заем сума. За неоснователно въззивният съд е счел възражението на ответника, че няма основание за ангажиране на отговорността му за вреди, тъй като дружеството - заемополучател е разполагало с имуществени активи, достатъчни за обезпечаване и за погасяване на задълженията по договора за заем. С аргумент, че заемът е предоставен без уговаряне на обезпечение, съдът се е произнесъл, че в случай на договорно неизпълнение заемодателят ще има качеството на хирографарен кредитор, което също определя условията на договора като неизгодни за ищеца. Като неоснователно е преценено и възражението, че дори да е произлязла вреда от сключването на договора, тя е опосредена от бездействието на управителните органи на дружеството - заемодател, които след освобождаването на ищеца като управител не са предприели необходимите действия за удовлетворяване на вземането към заемополучателя. Въззивният съд е посочил, че самите условия на договора го определят като неизгодна за заемодателя сделка и това е достатъчно, за да се приеме причинно - следствена връзка между сключването на договора и произлязлата за дружеството вреда; че доколкото паричните задължения са винаги носими, заемополучателят „Екомит“ ЕООД, представляван от ответника в качеството му на управител, е следвало да предложи изпълнение, т. е. да върне заема, за да се освободи от последиците на забавата съгласно чл.96, ал.1 ЗЗД. Неоснователността на възражението е мотивирана и с аргумент, че към момента на предявяване на иска по чл.145 ТЗ давността за вземането към заемополучателя все още не е била изтекла с оглед уговореното в договора за заем отлагане на изискуемостта. Въззивният съд е обсъдил и възраженията на ответника за неоснователност на иска предвид влязлата в сила присъда по НОХД № 833/2018 г. на САС, 2 състав, с която той е признат за невиновен по обвинението, че в качеството на длъжностно лице - управител на „Силистра Ленд“ ООД, е сключил неизгодни сделки, сред които и договорът за заем от 28.11.2013 г., и е причинил значителни вреди на дружеството От мотивите към присъдата съдът е направил извод, че причина за оправдаването на ответника е липсата на доказан пряк умисъл за извършване на престъпление по чл.220, ал.1 НК и че предметът на доказване в производството по иска с правно основание чл.145 ТЗ - неполагане на дължимата грижа за извършване на действия по организиране и ръководене на дейността на дружеството, произтичаща мандатното правоотношение с управляваното дружество, се различава съществено от предмета на доказване в наказателния процес. Като е изходил от разбирането, че отговорността на управителя по чл.145 ТЗ е договорна, а не деликтна, въззивният съд е мотивирал разрешението, че присъдата на наказателния съд е задължителна само досежно извършването на деянието, неговата противоправност и вината на дееца, но не и относно това дали договорът за заем е неизгоден за дружеството поради непроявена от управителя дължима грижа при управлението на дружествените работи и настъпването на вреда от неговото бездействие, свеждаща се до намаляване имуществото на дружеството или до нереализиране на съответна печалба. В заключение въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд, че в резултат на поведението на ответника като управител на „Силистра Ленд“ ООД е причинена вреда на дружеството в размер на предоставения на трето лице паричен заем в размер на 60 000 лв., поради което и на основание чл.145 ТЗ ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца като правоприемник на „Силистра Ленд“ ООД претендираното с иска обезщетение от 60 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните в изложението основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Първото заявено основание - вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо /чл.280, ал.2, пр.2 ГПК/, е аргументирано с твърдения, че въззивният съд е разгледал иска по чл.145 ТЗ въпреки липсата на решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ за неговото предявяване, взето от общото събрание на съдружниците в „Силистра Ленд“ ООД. В константната практика на ВКС, част от която е цитирана в мотивите към обжалваното решение, е възприето разрешението, че наличието на решение на общото събрание на съдружниците в ООД по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл.145 ТЗ, включително в хипотезата, в която ответник по иска е бивш управител, който е освободен и заличен от търговския регистър преди предявяване на иска /в този смисъл решение № 29/23.07.2019 г. по т. д. № 1212/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 129/02.09.2016 г. по т. д. № 1002/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 152/13.01.2017 г. по т. д. № 2795/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 188/20.12.2016 г. по т. д. № 1525/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 234/31.01.2017 г. по т. д. № 3150/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., и др./. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е констатирал, че за предявяване на иска по чл.145 ТЗ срещу касатора, в качеството му на бивш управител на „Силистра Ленд“ ООД, не е взето решение от общото събрание на съдружниците, както и че искът е предявен в изпълнение на решение за търсене на имуществена отговорност от ответника за причинени вреди от действията му като управител, взето след преобразуването на „Силистра Ленд“ ООД в АД от общото събрание на акционерите в дружеството - правоприемник. Преобразуването на ООД в АД не е предвидено в закона като факт, погасяващ отговорността на бившия управител на ООД за вреди, причинени на дружеството във времето преди преобразуването. След като възникналото в резултат на преобразуването АД е универсален правоприемник на ООД, в чийто патримониум е възникнала причинената от бившия управител на ООД имуществена вреда, преобразуването има своеобразен транслативен ефект и по отношение на правомощието по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ за вземане на решение за предявяване на иск по чл.145 ТЗ срещу бившия управител - причинител на вредата. Както е отбелязал и въззивният съд, предявяването на иска по чл.145 ТЗ не е ограничено с преклузивен срок, поради което при настъпило след освобождаване на управителя преобразуване на ООД в АД не съществува пречка общото събрание на акционерите да вземе решение за реализиране на имуществената отговорност на управителя по чл.145 ТЗ за причинената преди преобразуването вреда, преминала в патримониума на акционерното дружество - правоприемник. Отговорността по чл.145 ТЗ е присъща на търговските дружество, осъществяващи дейността си под формата на ООД, и именно по тази причина вземането на решение за предявяване на иск по чл.145 ТЗ не е уредено като правомощие на общото събрание на акционерите в разпоредбата на чл.221 ТЗ, на която се позовава касаторът. Отсъствието на изрична регламентация обаче не означава, че в разгледаната от въззивния съд специфична хипотеза на преобразуване на ООД в АД след възникване на твърдяната вреда, причинена от бивш управител на ООД, общото събрание на акционерите не разполага с правомощието да вземе решение за предявяване на иск по чл.145 ТЗ за реализиране на имуществената отговорност на управителя. Възприемането на тезата на касатора, че вземането на решение за предявяване на иск по чл.145 ТЗ е изключително правомощие на общото събрание на съдружниците в ООД, което не може да бъде упражнено от общото събрание на акционерите в АД след преобразуване на дружеството, би довело до лишен от правна логика резултат - освобождаване на бившия управител от отговорност за причинени на ООД вреди на основание, което не е предвидено в закона /промяна в правноорганизационната форма на увреденото дружество и преобразуването му в АД/. При наличие на решение за предявяване на иска по чл.145 ТЗ, взето от компетентния орган /общото събрание на акционерите/ на дружеството - правоприемник, доводите на касатора за вероятна недопустимост на обжалваното решение поради отсъствие на абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на иска не могат да обосноват необходимост от допускане на касационно обжалване за проверка на допустимостта на решението по реда на чл.290 ГПК. Предвид изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че въззивното решение „се явява очевидно неправилно на пет самостоятелни основания“, конкретно - поради неправилност на изводите на въззивния съд, че е налице решение на общото събрание за предявяване на иск срещу управителя, че по делото е установено настъпването на вреди за дружеството ищец в размер на претендираната с иска по чл.145 ТЗ сума, че е ирелевантно за спора обстоятелството дали дружеството - заемополучател по договора за заем от 28.11.2013 г. е имало достатъчно активи за обезпечаване връщането на заема, че съществува пряка причинна връзка между настъпилата вреда и поведението на ответника в качеството му на бивш управител на „Силистра Ленд“ ООД по повод сключването на договора за заем и че влязлата в сила оправдателна присъда на наказателен съд е неотносима към основателността на иска. Поддържаните „самостоятелни основания“ за очевидна неправилност се припокриват с въведените с касационната жалба основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК, а произнасянето по тях предполага осъществяване на касационен контрол върху решението по реда на чл.290 ГПК, тъй като всеки един от изводите на въззивния съд, които касаторът квалифицира като „очевидно неправилен“, е обусловен от преценката на конкретни факти и доказателства по делото. Изброените „самостоятелни основания за очевидна неправилност“ не насочват към нито една от възможните проявни форми на уредената в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК очевидна неправилност, изведени в практиката на ВКС. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и намира, че то не следва да бъде допускано до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поддържано по отношение на въпроса дали вземането на решение за предявяване на иск срещу управителя на преобразуваното в АД ООД е в компетентността на общото събрание на акционерите в АД в случай, че такава компетентност не е предвидена в устава на АД. Дори да се приеме, че поставеният въпрос е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК /макар при разрешаването му въззивният съд да не е изследвал съдържанието на устава на „Силистра Ленд“АД/, касаторът не е обосновал значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Твърдението, че „по посочения въпрос липсва съдебна практика“, не е достатъчно да обоснове извод, че чрез касационното разглеждане на въпроса ще се постигне целта, заложена от законодателя в разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК - посредством принос в тълкуването да се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Касаторът не се позовава на необходимост от тълкуване на приложими към спора законови разпоредби, а идентифицира основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с неправилното - според него, прилагане от въззивния съд на разпоредбата на чл.137, ал.1, т.8 ТЗ към спорното правоотношение. Поради изложеното и като препраща към изложените във връзка с основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК съображения за допустимост на иска по чл.145 ТЗ, предявен при отсъствие на решение на общото събрание на съдружниците в „Силистра Ленд“ ООД, но при наличие на решение на общото събрание на акционерите в „Силистра Ленд“ АД, съставът на ВКС приема, че няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Първите три въпроса от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са относими към предмета на разрешения с въззивното решение правен спор, но по отношение на тях не е доказана специфичната допълнителна предпоставка - противоречие с практиката на ВКС. Въпросите по т.1 и т.2 за задълженията на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора да извърши самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и да изложи мотиви в тази насока, са изведени от твърденията на касатора, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е отговорил в мотивите на поддържаните във въззивната му жалба възражения за недоказаност на настъпването на вреда за дружеството - ищец в размер на 60 000 лв., за липса на вина и противоправност в деянието на бившия управител, установена с влязлата в сила присъда по ВНОХД № 833/2018 г. на САС, и за опосредяване на причинно - следствената връзка между действията на бившия управител и твърдяната вреда, както и че не е обсъдил заключението на счетоводната експертиза и представените писмени доказателства за притежавани от „Екомит“ ЕООД имуществени активи, достатъчни за обезпечаване на задълженията му към „Силистра Ленд“ ООД по договора за заем. Поддържането на посочените твърдения е некоректно, тъй като прочитът на мотивите към въззивното решение разкрива, че въззивният съд е обсъдил всяко едно от възраженията и е изложил съображения за тяхната неоснователност. След самостоятелна съвкупна преценка на фактите и доказателствата въззивният съд е достигнал до изводи, че в резултат на сключения от ответника /сега касатор/ договор за заем и с оглед уговорените в договора условия е настъпила вреда в патримониума на дружеството - ищец, която се съизмерява с предоставената в заем и невърната сума от 60 000 лв.; че влязлата в сила присъда не установява липсата на вина и противоправност в поведението на ответника - бивш управител, тъй като няма тъждество между отречените с присъдата обективни и субективни признаци на престъплението, за което ответникът е признат за невинен, и очертаните с исковата молба обективни и субективни предели на отговорността по чл.145 ТЗ, за чието реализиране е предявен осъдителният иск за сумата 60 000 лв.; че с оглед самите условия на договора за заем - от една страна, и от друга - естеството на паричните задължения и правилата на чл.68, б.“а“ ЗЗД и чл.96, ал.1 ЗЗД, непредприемането на действия от заемодателя за реализиране на вземането към заемополучателя не представлява опосредяване на причинно - следствената връзка между сключването на договора и настъпилата вреда в патримониума на заемодателя. Обсъждането и произнасянето в мотивите към въззивното решение по всяко едно от защитните възражения на касатора изключва поддържаното в изложението противоречие на въззивното решение с цитираната задължителна и каузална практика на ВКС, с която е аргументирано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд при разглеждане на възраженията, не е предмет на производството по чл.288 ГПК - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и несъгласието на касатора с тях не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол. В мотивите към решението въззивният съд е обсъдил и заключението на счетоводната експертиза, но при осъществяване на решаващата си дейност е преценил, че фактите, чието установяване се цели със заключението - притежавано от заемополучателя имущество /в частност - дълготрайни материални активи/, достатъчно за обезпечаване връщането на заема, са ирелевантни за основателността на иска по чл.145 ТЗ. Извършената от въззивния съд преценка кои факти са релевантни и кои ирелевантни за спора не подлежи на проверка за правилност в стадия на производството по чл.288 ГПК, поради което отказът на въззивния съд да вземе предвид заключението и да обсъди представени от касатора писмени доказателства за стойността на имуществените активи на заемополучателя не е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Третият въпрос за задължителната сила на влязлата в сила присъда по ВНОХД № 833/2018 г. на САС несъмнено е значим за изхода на делото, но не е доказано твърдението на касатора, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Противоречието е обосновано с позоваване на решение № 47/23.04.2012 г. по т. д. № 340/2011 г. на ВКС, І т. о., в което изобщо не е разглеждан въпроса за съотношението между отговорността по чл.145 ТЗ и влязлата в сила присъда по повод повдигнато обвинение срещу управител на ООД за престъпление, което се „припокрива“ с основанието на предявен иск по чл.145 ТЗ. Решението е постановено след допуснато касационно обжалване по въпроса „Допустимо ли е в производството по предявен иск по чл.145 ТЗ имуществената отговорност на управител на ООД за недостиг на парични средства в дружеството да бъде ангажирана, без да е извършване на ревизия или инвентаризация елементите на активите и пасивите на дружеството, за да се установи съответното им състояние /наличност към определен момент/“. Както поставеният въпрос, така и неговият отговор, даден от състава на ВКС, І т. о., са неотносими към разрешения с обжалваното решение правен спор, което изключва наличието на противоречие между двете решения по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съжденията в мотивите към решението по т. д. № 340/2011 г. на ВКС, І т. о., относно елементите от фактическия състав на отговорността по чл.145 ТЗ, върху които акцентира касаторът, съвпадат със съжденията на въззивния съд в мотивите към обжалваното решение, а самата преценка на съда, че влязлата в сила присъда не отрича противоправността и вината в поведението на ответника, не би могла да се подведе под хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулираният в т.4 въпрос - дали въззивният съд, разглеждащ иск по чл.145 ТЗ, следва да посочи в мотивите към решението си как точно е реализирана вредата, която следва да се възстанови от ответника, не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е изложил подробни съображения в мотивите към обжалваното решение от какво произтича вредата, за която ответникът - касатор следва да отговаря по правилата на чл.145 ТЗ, и как е причинена тя. Становището на касатора, че съдът не е формирал „нито един правен извод относно това на кои факти приема искът за доказан в този размер“, не кореспондира с мотивите на въззивния съд, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване. Същевременно, с оглед съдържанието на мотивите, не е налице и твърдяното от касатора противоречие на решението с произнасянето в решение № 125/15.01.2020 г. по т. д. № 1204/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., че „в случай на установена вреда следва конкретно да се посочи как е реализирана, кое е действието/бездействието на лицето, натоварено с управленски функции, какво конкретно нарушение на кое правило е извършил“. За въпроса по т.5 - относно значението на решението по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ, съдебният състав препраща към съображенията, изложени по-горе при обсъждане на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по така поставения въпрос, тъй като същият е разрешен от въззивния съд в съответствие с константната практика на ВКС по приложението на чл.137, ал.1, т.8 ТЗ при съобразяване спецификата на конкретния казус /преобразуване на ООД в АД след извършване на вредоносното действие от управителя на ООД - ответник по иска с правно основание чл.145 ТЗ, и след неговото освобождаване като управител, съответно - предявяване на иска по чл.145 ТЗ в изпълнение на решение на общото събрание на акционерите в дружеството - правоприемник за търсене на имуществена отговорност от бившия управител за причинени на дружеството - праводател вреди/. По изложените съображения решението по в. т. д. № 2530/2020 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на сумата 2 500 лв. - адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 12.04.2021 г., заплатено в брой за изготвяне на отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,