Определение № 882 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2445/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 3851/30.11.2022 г. (с дата на пощенското клеймо – 29.11.2022 г.), подадена от „Напоителни системи“ ЕАД срещу решение № 80 от 24.04.2023 г. по гр. д. № 20223000500606/2022 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 134 от 18.11.2022 г. по гр. д. № 225/2022 г. на Окръжен съд – Търговище за осъждане на „Напоителни системи“ ЕАД, гр. София да заплати на С. М. П. сумата от 132 287.04 лв., представляваща част от общо дължимо обезщетение в размер на 146 985.60 лв. за причинените му имуществени вреди - изгнила и похабена продукция от чесън на стойност 122 040 лв., картофи на стойност 2856 лв., фасул на стойност 3369.60 лв. и лук за семе на стойност 18 720 лв., вследствие на причинено наводнение на 18/19.06.2021 г. на обработваните от него земеделски площи общо от 47.7 дка в м. „П. П.“ в землището на [населено място], общ. П., поради неизправен отводнителен канал, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 19.06.2021 г., до окончателното плащане на задължението, на основание чл. 50 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Въззивният съд е съобразил, че Окръжен съд – Търговище се е произнесъл по иск с правно основание чл. 50 ЗЗД, предявен от С. М. П. срещу „Напоителни системи“ ЕАД.

Приел е за установена следната фактическа обстановка:

Съгласно представена регистрационна карта С. М. П. е регистриран земеделски производител в областна дирекция „Земеделие“ - гр. Търговище на Министерството на земеделието и храните от 25.07.2013 г. Същият обработва комасирани земеделски земи, съставляващи ПИ с идентификатори *, *, *, *, *, *, всички представляващи ниви, с обща площ от 47.7 дка в м. „П. П.“ на [населено място], общ. П., обл. Търговище.

Непосредствено до масива от земеделски земи минава асфалтов път, а до него отводнителен канал „Корекция Черни Лом“ № 10, собственост на „Напоителни системи“ ЕАД, клон Русе. Отводнителният канал минава успоредно до асфалтовия път, по посока север-юг, за отвеждане на повърхностните води в р. Черни Лом, която минава северно от обработваемите площи, с цел опазване на земеделските имоти, които се намирали по-високо от тези на ищеца. Отводнителният канал бил свързан към р. Черни Лом със заустваща тръба, на която не била поставена обратна клапа.

Не е спорно между страните, че през периода от 18.06.2021 г. до 19.06.2021 г. над горепосочените поземлени имоти са валяли проливни дъждове. Те са довели до прииждане на водите на р. Черни Лом, които преминали от реката през отводнителния канал и през водосток, преминаващ под асфалтовия път, съчетано с вероятно неконтролируемо изпускане на вода от поне един язовир, довело до заливане на масива от обработваните от ищеца земеделски земи.

Между страните е проведено гр. д. № 758/2021 г. по описа на РС - Попово, по което е постановено влязло в сила на 23.06.2022 г. решение № 72/23.03.2022 г., изменено в частта за разноските с определение № 184/28.04.2022 г., с което „Напоителни системи“ ЕАД е осъдено да заплати на С. М. П. сумата от 14 698.56 лв., предявена по частичен иск, представляваща обезщетение за имуществени вреди - изгнила и похабена продукция от чесън, картофи, фасул, лук и семе, вследствие на наводнение на обработваните от него земеделски площи общо от 47.7 дка в землището на [населено място], общ. П., обл. Търговище, м. „П. П.“, ведно със законната лихва върху главницата от датата на увреждането - 19.06.2021 г., до окончателното изплащане на задължението.

Апелативен съд – Варна е посочил, че съгласно разрешението, дадено в т. 2 на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. По иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, реализирани вследствие на извършен деликт по чл. 50 ЗЗД, е налице сила на пресъдено нещо за основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти: деяние (действие или бездействие); противоправност на деянието; вреда; вредите да произтичат от вещ; причинно-следствена връзка между деянието и настъпилите вреди. Формираната сила на пресъденото нещо досежно основанието на иска преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите релевантни факти, от които произтича спорното субективно материално право. Съдът е приел, че в случая е преклудирано оплакването за недопустимост на исковата претенция, изразяваща се в разглеждането на непредявен иск по чл. 53 ЗЗД, поради неправилната му квалификация. В тази връзка, и като се е позовал на мотивите към т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е посочил, че неправилната квалификация поначало е порок на правилността на съдебното решение, поради нарушение на съдопроизводствените правила, а не съставлява липса на процесуална предпоставка, съответно наличие на процесуална пречка, обуславяща недопустимост на исковата претенция. Въззивният съд е намерил за допустими за разглеждане по делото пред него единствено правопогасяващите възражения за останалата част от вземането, например възражения срещу пълния размер на вземането и възраженията за погасяване на остатъка от вземането. Изложил е, че в случая възражения за погасяване чрез плащане или чрез изтичане на погасителна давност не са поддържани. „Напоителни системи“ ЕАД своевременно и допустимо е оспорило дължимостта на разликата над 25 729.44 лв. до претендирания размер на сумата от 132 287.04 лв., за която не е формирана сила на пресъдено нещо, като справедлив еквивалент на претърпените имуществени вреди.

Апелативен съд – Варна е приел, че вредите от наводнението на земеделските земи са неделими и не следва да се определя процентно съотношение на принос между евентуални съпричинители-деликвенти. Визирал е, че съгласно чл. 122, ал. 1 ЗЗД пострадалият може да иска изплащане на цялото обезщетение от когото и да е от деликвентите, които отговарят в условията на пасивна солидарност (арг. от чл. 53 ЗЗД), т.е. дължат една и съща престация за обезвреда. На пострадалия не могат да бъдат противопоставяни възражения за разделност на дълга. В противен случай би била отречена обезпечителната същност на солидарността. Съотношението на отговорността между евентуалните деликвенти-съпричинители има значение единствено в регресното производство по чл. 127, ал. 2 ЗЗД.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск по чл. 53 ЗЗД, евентуално за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Сочи, че съдът се е произнесъл на непредявено основание. Предявеният иск е с правна квалификация чл. 50 ЗЗД, като се претендира възстановяване на щета, причинена от неизправен отводнителен канал. С влязло в сила решение по първия частичен иск е прието, че щетите се дължат на две отделни вещи с различни собственици и под различен надзор, и противоправно поведение на трето лице. В нарушение на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 53 ЗЗД и е осъдил „Напоителни системи“ ЕАД като солидарен длъжник и за щети, които не се произлезли от стопанисвания от дружеството отводнителен канал. Ищецът не е твърдял съпричиняване и не се е позовавал на разпоредбата на чл. 53 ЗЗД.

На второ място, жалбоподателят визира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. „Относно частичните искове и ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГК, ВКС“.

Твърди, че решението на Апелативен съд - Варна е постановено в противоречие с т. 2 на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС - р ешение № 149/15.10.2019 г. по гр. д. № 60078/2016 г., І г. о., решение № 89/28.01.2020 г. по т. д. № 2741/2015 г., І т. о., съгласно които силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което е бил уважен предявеният частичен иск, се разпростира върху установените с него общи правопораждащи факти на спорното право, а именно в мотивите си съдът излага кои факти приема за установени и кои не. По първия частичен иск, предявен от С. П., е налице влязло в сила решение, в мотивите на което е прието, че причините, довели до наводняване на обработваните от ищеца имоти, са липсваща клапа на отводнителния канал и липсваща отводнителна канавка към пътя, но наводнението се дължи най-вече на нерегламентирано и неконтролирано изпускане на язовир (язовири), като 50 % съпричастност към уврежданията им ат лицата (неустановени по делото), допуснали изпускането на язовира (язовирите), 25 % - собственикът на пътя, към който е следвало да бъде изградена отводнителна канавка, и 25 % - собственикът на отводнителния канал, чиято клапа е липсвала - ответникът по делото. Според жалбоподателя, той е осъден за едно и също вземане по първия частичен иск на основание чл. 50 ЗЗД, а по втория - по чл. 53 ЗЗД; по първия иск е прието, че отговорността му за вреди от вещ следва да се ограничи до щетите, нанесени от нея, а по втория - че следва да отговаря за всички щети. Същевременно Апелативен съд - Варна е приел за установена фактическа обстановка, различна от установената с влязлото в сила решение по първия частичен иск, без да изложи мотиви за това и без да обсъди възражението на дружеството за наличие на още една увреждаща вещ (път без отводнителна канавка).

2. „Относно приложението на чл. 53 ЗЗД и субективните предели на отговорност по чл. 50 ЗЗД“.

Жалбоподателят излага, че отговорността по чл. 50 ЗЗД не е отговорност за лично деяние, нито е такава за чужди действия. Тя е обективна и безвиновна. При нея ищецът не може, при условията на пасивна солидарност по чл. 53 ЗЗД, да ангажира отговорността на ответника и за чужда вещ и противоправни действия на трето лице. Визира противоречие на атакувания от него акт с р ешение № 370/01.12.2015 г. по гр. д. № 2310/2015 г. на ВКС, ІV г. о. и с т. 10 от ППВС № 7/1959 г. Сочи и че разпоредбата на чл. 53 ЗЗД не е императивна и не се прилага служебно от съда. Позовава се на противоречие с решение № 203/12.05.2005 г. по н. д. № 782/2004 г. на ВКС, НК.

На трето място, в изложението към касационната жалба са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и ВС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Може ли при претендирано обезщетение на основание чл. 50 ЗЗД за вреда, причинена от вещ (в случая неизправен отводнителен канал), по първия частичен иск ответникът да бъде осъден на основание чл. 50 ЗЗД, а по последващия частичен иск ответникът да бъде осъден на основание чл. 53 ЗЗД, като солидарен длъжник и за вреди, причинени от чужда вещ (която не е собствена и не се стопанисва от него - липсваща отводнителна канавка към път), и за чужди противоправни действия на трето лице (което не е нито работник на ответника, нито му е възлагана работа от ответника - нерегламентирано и неконтролирано изпускане на язовири); т.е. за едно и също вземане, заявено на части, да е осъден на две различни основания;

2. Ползват ли се със сила на пресъдено нещо съдебно установените в производството по частичен иск правопораждащи факти, относими към възникването на спорното право - като разрешен от въззивния съд в противоречие с постановките на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС;

3. Констатациите относно правнорелевантните факти в мотивите на решението по частичния иск обхванати ли са от силата на пресъдено нещо;

4. Съгласно чл. 50 ЗЗД „За вредите произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират“. В случай че щетите са причинени от две различни вещи, без връзка помежду си, но най-вече поради противоправно поведение на трето лице, нормата на чл. 53 ЗЗД дерогира ли тези субективни предели на отговорност за вреда от вещ, давайки право на пострадалия да търси от собственика на едната вещ обезщетение и за вредите, причинени от чужда вещ и чуждо противоправно поведение;

5. Може ли съдът да прилага служебно разпоредбата на чл. 53 ЗЗД, при условие че ищецът претендира вреди, причинени от една конкретна вещ - отводнителен канал, и отрича съдебно установен принос и на други увреждащи фактори - чужда вещ и противоправно поведение на трето лице. Допустимо ли е ищецът да отрича принос и на други вещи и лица в причиняване на щетите и същевременно да се позовава на правото си по чл. 53 ЗЗД, заявено не с исковата молба, а с отговора на въззивната жалба.

От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо. Не е налице произнасяне по непредявен иск. Разпоредбата на чл. 53 ЗЗД урежда солидарната отговорност на причинителите на вредите, независимо дали отговорността им е по чл. 45, чл. 49 или чл. 50 ЗЗД. Тази правна норма не прави разграничение между различните форми на съпричиняване; възможно е съпричиняването да бъде независимо, солидарната отговорност остава. Тя е създадена в полза на пострадалия, който има възможност да насочи претенцията си изцяло срещу един от съпричинителите или срещу някои от тях, или срещу всички тях солидарно, или за частта от претенцията, за която всеки е отговорен съобразно приноса си. Съобразяването й от Апелативен съд - Варна, с оглед уважаване на целия предявен иск срещу единствения ответник по исковата молба „Напоителни системи“ ЕАД, въпреки евентуалното наличие и на други съпричинители, не води до различно правно основание на заявената претенция, което основание в случая е чл. 50 ЗЗД – отговорност за вреди от вещи (съгласно СПН на предходното решение между страните).

В тази връзка следва да се отбележи, че практиката на ВКС (напр. решение № 724/12.01.2011 г. по гр. д. № 448/2010 г., ІІІ г. о.) приема, че щом вредите са причинени от неколцина при условията на чл. 53 ЗЗД, те ще отговарят солидарно за тях. Този отговор предпоставя и следващия - кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците – чл. 122, ал. 1 ЗЗД. Той може да предяви правата си срещу един, срещу няколко или срещу всички длъжници. В този случай на кредитора не може да се противопостави възражение за разделяне на дълга, нито за реда на задлъжняване. При наличие на законно основание за прилагане на пасивната солидарност съдът не може (при това служебно) да раздели задължението и да уважи частично иска спрямо осъдения ответник, а да го отхвърли за частите на останалите ответници. Правилото за солидарността е израз на обезпечителната й функция, установена в полза на кредитора, чрез осигуряване на възможност за провеждане на изпълнение срещу всеки или няколко длъжници за цялото вземане.

Не е налице визираното на две места в изложението противоречие на атакуваното пред ВКС решение с ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС досежно формираната сила на пресъдено нещо в производството по първоначално предявения частичен иск.

В горепосоченото тълкувателно решение е посочено, че при уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които правоотношението произтича), страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. Ето защо в т. 2 от тълкувателното решение е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.

Апелативен съд – Варна не се е отклонил от горните постановки. Същият е зачел обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по предходното дело, включително, че вредите на ищеца произтичат от вещ на ответника по иска. Не се ползват със сила на пресъдено нещо мотивите по първото дело относно процентното отграничаване отговорността на отделните съпричинители, тъй като то стои извън основанието на иска по чл. 50 ЗЗД, предявен срещу „Напоителни системи“ ЕАД, така както то е индивидуализирано чрез твърдените от С. П. факти. Последният е решил да насочи претенцията си за обезвреда единствено към „Напоителни системи“ ЕАД и съдът, предвид нормата на чл. 53, във вр. с чл. 122, ал. 1 ЗЗД, не може да разделя задължението при установяване на няколко причинители на вредите.

По втория въпрос не се констатира соченото противоречие със задължителната практика и с практиката на ВКС. В частност, решение № 370/01.12.2015 г. по гр. д. № 2310/2015 г. на ІV г. о. е неотносимо, тъй като в него е разсъждавано относно разграничаването на отговорността по чл. 49 ЗЗД и тази по чл. 50 ЗЗД. Въззивното решение не противоречи, а съответства на решение № 203/12.05.2005 г. по н. д. № 782/2004 г. на ВКС, ІІІ н. о., в което е посочено, че увреденото от деликта лице, по силата на диспозитивния характер на нормата на чл. 53 ЗЗД, може да избира срещу кого да насочи иска си и как да ангажира отговорността на неколцината съпричинители на вредата. Ирелевантно за настоящия казус е приетото в т. 10 на ППВС № 7/30.12.1959 г., ч е собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се намира същата, се освобождават от отговорност за причинените от нея вреди, когато се установи, че вредите са резултат на непреодолима сила или на изключителната вина на пострадалия; собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се намира същата, не отговарят за вреди, причинени с нея по изключителна вина на трето лице; лицето, под чийто надзор се намира вещта, не може да противопостави на увредения възражението, че вредата е резултат на недостатъци на вещта, за които отговаря собственикът. В тази връзка следва да се отбележи наличието на сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение между страните за уважаване на частичния иск.

Относно въпросите, по отношение на които е визирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки на закона съгласно постановките на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - защо счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това първият въпрос е формулиран според невярното становище на жалбоподателя, че е бил осъден на две различни основания – чл. 50 ЗЗД (по първото дело) и чл. 53 ЗЗД (по второто дело). По втория въпрос, както бе изложено по-горе, не е налице соченото противоречие с приетото в ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. По третия въпрос отговор е даден в същото тълкувателно решение, като въззивният акт не влиза в противоречие с него. Четвъртият въпрос, така както е формулиран, е неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд, доколкото последният не е приел, че нормата на чл. 53 ЗЗД дерогира субективните предели на отговорността, уредени в чл. 50 ЗЗД.

Петият въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя, която не се подкрепя от делото. В случая съдът не е излязъл извън диспозитивното начало на гражданския процес и не е приложил служебно разпоредбата на чл. 53 ЗЗД. Същият се е произнесъл по заявения иск така, както той е предявен, като същевременно е съобразил, че установяването по делото на повече от един причинител на увреждането не прави иска изцяло или частично неоснователен. Недопустимо служебно прилагане на чл. 53 ЗЗД би имало, например, ако ищецът търси разделна отговорност от двама или повече ответници, а съдът осъди същите солидарно на основание чл. 53 ЗЗД. Диспозитивният характер на тази норма се изразява в това, че пострадалият може да се отклони от правилото за солидарна отговорност на всички съпричинители и, както бе визирано по-горе, да насочи претенцията си изцяло срещу един от съпричинителите или срещу някои от тях, вкл. с оглед конкретния им принос за вредите.

Решението не и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния въпрос и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 1200 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,