Определение № 3456 от 19.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 2562/2024 г.

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. М. Н. срещу определение №533/22.08.2024г. по ч.т.д.№395/24г. на Апелативен съд Варна, с което, след отмяна на определение №694/23.05.2024г. по т.д.№577/23г. на Варненски окръжен съд, е уважена молбата на „ЕОС матрикс“ЕООД, като решението на първоинстанционния съд е изменено в частта за разноските и заплатеното от частната касаторка адвокатско възнаграждение, присъдено й като разноски, е намалено от 3190 лв. на 500 лв. В частната касационна жалба е наведено оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт, поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост, като се претендира отмяната му и възлагане на направените разноски в пълен размер. Твърди се, че присъденото в полза на страната адвокатско върнаграждение е в изключително занижен размер и не отговаря на извършения от адвоката труд; така определеният размер е лишен от правна и икономическа обосновка, както и преценен изцяло субективно. В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК частната касаторка се позовава на основанието за достъп на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, считайки,че обжалваното от нея определение е очевидно неправилно. Очевидната му напревилност обосновава с доводи за допуснато от съда нарушение на основния принцип за право на достъп до съд, изразяващо се в създадена за страната с намаляването на платеното от нея адвокатско възнаграждение непревидимост в отговорността за разноски. Наред с това поддържа,че касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпроса „Следва ли спечелилата делото страна и заплатила реално адвокатско възнаграждение да понесе отговорността за разноски по делото чрез намаляване на адвокатското възнаграждение?“ Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 274 ал.3 ГПК във вр. с чл. 284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл. 278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. При произнасянето си ВКС взе предвид следното: За да постанови обжалваното пред настоящата инстанця определение, въззивният съд е съобразил обстоятелствата по развитието на делото пред първата инстанция, включително, че с отговора на исковата молба ответникът е признал предявения от ищцата иск по чл.439 ГПК, не е оспорил твърдението й за изтекла погасителна давност за вземането срещу нея, за което се е бил снабдил с изпълнителен лист и образувал изпълнително дело, отправяйки покана до същата да получи оригинала на изпълнителния титул; поискал е при уважаването на иска да бъдат приложени последиците на чл.78 ал.2 ГПК, тъй като не е предприемал изпълнителни действия срещу ищцата и поради това не е станал причина за завеждането на делото; в условията на евентуалност е направил възражение за прекомерност на заплатения от ищцата адвокатски хонорар в размер на 3190 лв. и искане за намаляването му. При тези данни и като е съобразила практиката на ВКС, относима към разглежданата хипотеза, въззивната инстанция е отказала да приеме тезата на ответника,че не е станал причина за завеждането на делото, развивайки съображения, че при наличие на изпълнителен титул в полза на ответника и образуван от него изпълнителен процес срещу ищцата, позоваването на изтекла погасителна давност за вземането е възможно да бъде направено от нея единствено в исков процес по чл.439 ГПК. Намерила е за основателно обаче възражението му за прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение. Позовала се е на даденото от СЕС в решението му по дело С-438/22 задължително тълкуване на чл.101 §1 от ДФЕС при прилагането на Наредба №182004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и съответната практика на ВКС, приемайки,че определените с наредбата минимални размери не са задължителни при договарянето на размера на адвокатския хонорар по договора за правна защита и съдействие и не обвързват съда при извършването на преценката по чл.78 ал.5 ГПК, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл.101 §1 ДФЕС. Поради това въззивният състав, съобразявайки предмета на спора, размера на материалния интерес,извършените по делото процесуални действия, респ. вида и количеството на извършената от адвоката работа, с оглед фактическата и правна сложностна казуса /при наличие на признание за изтекла погасителна давност/, съпоставяйки ги с уговореното адвокатско възнаграждение, е намерил,че адвокатско възнаграждение в размер над 500 лв. се явява прекомерно. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поддържаното от частната касаторка самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, предвидено в чл.280 ал.2 предл.3 ГПК не е налице. Константна е практиката на касационната инстанция по приложението на същото,като с нея се приема, че, за да е очевидно неправилно определението на въззивния съд, то следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Доводът на частната касаторка,че с произнасянето си съдът е нарушил правния принцип за правото й на достъп до съд, не може да бъде споделен. Дадените от въззивния съд разрешения по своевременно направеното допустимо възражение за прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение с искане то да не й бъде присъдено в пълния размер, са основани на закона, който допуска извършването на преценка от страна на съда с оглед правната и фактическа сложност на делото да ограничи по размер подлежащите на възстановяване от загубилата спора страна разноски на насрещната такава. Поставеният в изложението към частната касационна жалба въпрос не е обвързан със съответно посочен от страната допълнителен критерий за извършване на селекцията, поради което обжалването не може да бъде допуснато и при предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК,дори да се приеме,че въпросът осъществява общата такава. Предвид изложеното, допускането на касационно обжалване на определението на Варненски апелативен съд следва да бъде отказано. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение